§1. …

228. Знак или representamen е нещо, което замества пред някого нещо друго в някакво отношение или според някаква възможност. Той е адресиран към някого, т.е. предизвиква в ума му еквивалентен или може би по-развит знак. Този еквивалентен или по-развит знак се нарича интерпретант на първия знак. Знакът замества нещо. Замества своя обект, но не във всяко отношение, а доколкото е свързан с някаква идея за него, която понякога наричам основата на знака. “Идея” тук се подразбира в нейния Платонически смисъл – доста познат в популярната наука. Имам предвид същото както когато кажем, че човек схваща идеята на друг човек; същото както когато човек си спомни нещата, за които е мислил преди време, той си спомня същата идея; и същото както когато човек мисли за едно и също нещо в продължение на десет секунди и мисълта е в съгласие със себе си през целия период, т.е. има подобно съдържание, то това не е някаква нова идея във всеки интервал от време, а е точно тази същата идея.

229. Вследствие на факта, че всеки знак е свързан с три неща – основата, обекта си и своя интерпретант, семиотиката има три клона. Според Дън Скот първият се нарича grammatica speculativa. Може също да я наречем чиста граматика. Нейните задачи са определянето на изискванията пред един знак без значение на неговата конкретна употреба, позволяващи му да носи значение изобщо. Вторият клон е същинската логика. Това е науката за квази-необходимата вярност на всеки правилно употребен знак спрямо неговия обект, т.е. науката, която определя истинността на знаците. По друг начин казано, същинската логика е формална наука за условията , при които знаците казват истината. Третият клон, повлиян от Кант и неговия маниер да запазва производните значения на думите при използването им за наименования на нови схващания, аз наричам реторика. Нейните задачи са определянето на закономерност, посредством която във всяко правилно мислене даден знак предизвиква появата на следващ знак; законите, посредством които всяка мисъл е последвана от следваща мисъл.

…

§4. ПЪРВА ТРИХОТОМИЯ ОТ ЗНАЦИ

243. Знаците могат да се разделят на три трихотомии. Първо, трихотомията на знака сам по себе си се определя от чистото му качество, от неговото актуално съществуване и от ролята му на закономерност. Второ, трихотомията на знака във връзка с неговия обект се състои от собствено присъщите на знака черти, от физическата му връзка в обекта или от неговата връзка с интерпретанта. Трето, трихотомията на знака като интерпретант се състои от знака като възможност, от знака като факт и от знака като причина.

244. Според първото разделение, знакът може да бъде определен като Quali-знак, Sin-знак или Legi-знак. Quali-знакът е качество, което е знак. Реално, качеството не може да бъде знак докато не се въплъти; но въплъщението му няма нищо общо с характеристиката му на знак.

245. Sin-знакът (където представката sin значи “да бъдеш само веднъж”, както се употребява в single=единствен, в simple=прост) е актуално съществуващо нещо или събитие, което е знак. То може да бъде такова единствено посредством своите качества. Така че Sin-знакът предполага Quali-знак или по-точно казано няколко Quali-знаци. Тези Quali-знаци обаче са специфичен вид и образуват знак единствено, когато са въплътени.

246. Legi-знакът е общоприета закономерност, която е знак. Обикновено тази закономерност е установена от хората. Всеки договорен знак е Legi-знак [но не и обратното]. Той не представлява отделен обект, а е общо понятие, върху което има съгласие, че означава съвкупност от обекти [думата “стол” означава всички отделни и възможни столове на земята – бел. пр.]. Всеки Legi-знак означава посредством своя конкретна употреба, която може да наречем негова Реплика. Например, съюзът “на” обикновено се появява около 25 пъти на една страница текст. Всичко това са явления на една и съща дума, на един и същи Legi-знак, като всяко отделно явления обаче е Реплика на този знак. Репликата е Sin-знак, т.е. всеки Legi-знак предполага Sin-знаци, които обаче не са обикновени, а специфични явления, считани за значими, благодарение на закономерността, която им придава това значение.

§5. ВТОРА ТРИХОТОМИЯ ОТ ЗНАЦИ

247. Според втората трихотомия знакът може да бъде наричан икона, индекс или символ.

Иконата е знак, който препраща към означавания Обект единствено посредством собствените си качествата, които знакът притежава без оглед фактическото съществуване на означавания Обект (статуята на сфинкса притежава специфична форма без оглед реалното съществуване на сфинкс – бел.пр.). Вярно е, че само при наличието на такъв Обект, иконата може да го замести като знак, но това няма нищо общо с нейните качества пък били и те знакови. Всяко нещо, каквото и да е – жив индивид или общоприета закономерност е икона на нещо доколкото то си прилича с това нещо и му е знак.

248. Индексът е знак, който препраща към означавания Обект, защото е реално засегнат от този обект. Следователно, той не може да бъде Quali-знак, защото качествата са такива каквито са независимо от нещо друго. Доколкото обаче индексът е засегнат от Обекта, той по необходимост има качество общо с Обекта и посредством него препраща към Обекта. Значи, индексът наистина предполага някакъв вид Икона, макар и все пак специфична Икона, която не представлява просто приликата с Обекта си, дори и то да я прави знак, а представлява действително видоизменение на тази прилика с Обекта.

249. Символът е знак, който препраща към означавания Обект посредством общоприета закономерност, препратка към всеизвестни идеи, които обуславят тълкуването на Символа като заместител точно на този Обект. Следователно, сам по себе си Символът е общоприет тип или закономерност, което пък е Legi-знак. Като такъв той действа чрез Реплика. Символът е не само общоприет сам по себе си, но и Обектът, към който препраща, е с такава всеобхватна природа. Всяко нещо с такава всеобхватна природа се осъществява чрез отделните си прояви, които предопределя. Затова трябва да съществуват реални примери на това, което Символът означава, макар че под “реални” трябва да разбираме, неща съществуващи във възможния свят на въображението, към който той препраща. Опосредствано, чрез асоциация или според друго правило, Символът е повлиян от тези прояви, затова той предполага някакъв вид Индекс, разбира се, доста специфичен. Все пак няма в никакъв случай да е вярно, че това слабо влияние на неговите проявления е причината за означаващия характер на Символа.

§6. ТРЕТА ТРИХОТОМИЯ ОТ ЗНАЦИ

250. Според третата трохотомия знакът може да бъде наречен Рема (Rheme), Dici-знак или Знак Dicent (което значи твърдение или квази-твърдение), и Аргумент.

Ремата е знак, който е качествена възможност спрямо интерпретанта си, т.е. е разбиран като означение на такъв и някакъв вид възможен Обект. Навярно Ремата може да предостави някаква информация, но обикновено не се интерпретира така.

251. Знакът Dicent е знак, който е актуално съществуващ спрямо своя интерпретант. Следователно той не може да бъде Икона, защото тя не предоставя основа за своето тълкуване посредством връзката си с някакво актуално съществуване. Dici-знакът по необходимост предполага като своя част Ремата, която описва факта на директната връзка. Това обаче е специфичен вид Рема и макар да е съществена за Dici-знака, тя в никакъв случай не го конституира като такъв.

252. Аргументът е знак, който е знак за закономерност спрямо своя Интерпретант. Обобщавайки, може да повторим, че Ремата е знак, който означава обекта си единствено посредством собствените си качества; Dici-знкът означава обекта си посредством действаща физическа връзка; а Аргументът е знак, който означава обекта си посредством качествата му [на обекта – бел. пр.] на знак. Тъй като тези определения засягат доста спорни за времето ни моменти, ще са необходими няколко допълнителни думи в тяхна защита. Много често е задаван въпроса “Какво представлява вземането на решение?” Решението е мисловен акт, чрез който субектът си само-налага истинността на дадено твърдение. Почти същото е като акта на съгласие с дадено чуждо твърдение или като да завериш формално пред нотариус отговорността си за неговата правдивост, само че тези действия имат за цел да повлияят на други, докато вземането на решение засяга предимно субекта си. Разбира се, логикът не се интересува от психологическата страна на вземането на решение. Въпросът за него е “Какво е естеството на класа знаци, към който принадлежи твърдението; на основата на какво взетото решение се налага?” Твърдението [Dici-знакът – бел. пр.] не се нуждае от поддържане или разрешаване. То може да бъде съзерцавано като знак, който предстои да бъде приет или отречен. Като такъв знак твърдението само по себе си запазва значението си без оглед на неговото приемане или не. Спецификата му, следователно, се намира във факта, че то е значение, т.е. неговата специфичност се крие във връзката с интерпретанта му. Твърдението е наистина повлияно от актуално съществуващото или от закономерността, към които то препраща. Аргументът има същата претенция, но тя не е принципна. Ремата няма такава претенция изобщо.

Интерпретантът на Аргумента го означава като частен случай на един общ клас от аргументи, който клас окончателно се опитва да определи истината, решението. Аргументът подтиква точно тази общовалидна и крайна закономерност към решение по някакъв начин. Това подтикване е типичният за Аргументите режим на означаване. Следователно Аргументът трябва да бъде Символ или Знак, чийто Обект е Общоприета закономерност или Тип. Като такъв той предполага Dicent Символ или Твърдение, което може да наречем и негова Основа. Все пак Основата е доста различна по сила (т.е. във влиянието си към интерпретанта) в сравнение с едно подобно вече прието твърдение [аргумент – бел. пр.]. Също така тя не може да представлява целия Аргумент за разлика от друг тип твърдение, наречено Заключение, често приемано и навярно необходимо за завършек на Аргумента, което ясно означава Интерпретанта и подобно на всички [Твърдения – бел.пр.] притежава специфична сила или връзка с него. Съществува различно мнение сред логиците дали Заключението е част от Довода или не и въпреки че тези мнения не са резултат от точен анализ на същината на Аргумента, те имат известна тежест. Авторът на този текст, без да е абсолютно убеден, е по-скоро склонен да мисли, че Заключението, въпреки че то означава Интерпретанта, е същината на цялостния израз на Аргумента. Често срещано е сред логиците да се говори за Основи[*], вместо за Предпоставка. Ако обаче има повече от една Основа, първата стъпка при аргументацията трябва да е тяхното обобщение в Съединително Твърдение: така че единственият начин да се получи прост Аргумент от две Основи е чрез Аргумента на Обобщението. Дори и в този случай обаче нямаме точно две предпоставки, защото, когато умът е в състояние на готовност да приеме дадено твърдение Т, той вече е в състояние, приело твърдението С, което предстоящото твърдение Т ще до-определи, т.е. ще бъде прието не просто твърдението Т, а твърдението СТ. Според тази гледна точка към проблема Обобщителният довод не съществува въобще, защото ако приемем обратното, това ще превърне всяко решение в аргументирано заключение. Ако считаме всяко решение за аргументирано заключение, което без съмнение е приемливо схващане, то тогава точно заключението ще е доста различен вид решение в сравнение с Обобщителния аргумент. Накратко, Обобщителният аргумент е вид Аргумент, използван в логиката единствено за да се избегне изясняването на истинското естество на Аргумента, от който произлиза Съединителното твърдение. По тази причина изглежда доста по-удачно да се говори за Основа на довода, отколкото за Предпоставките му. Колкото да самата дума – според латинския си корен от XIII в. изглежда като praemissa, благодарение на така честата си употреба в множествено число, днес “Основа” много често се свързва и бърка с тотално различна дума с юридически произход – основание. (…) Абсолютно противопоказна за добрия английски е употребата на основание (premise) вместо предпоставка (premiss). Тя просто е поредното доказателство за невежеството относно историята на логиката дори при такива автори като Уoтли (Whatley), Уотс (Watts) и др.

Превод от английски:
Димитър Димов

——————————-
Бележки:

[*] Използва се “Основа” вместо “основание”, за да стане по-нататък ясно разграничението, което Пърс прави на английските premiss и premise…