3.1. Ролята на читателя

Текстът, такъв какъвто се явява в езиковата си обвивка (или проява), представлява верига от изразни средства, които трябва да бъдат актуализирани от адресата. Тъй като в тази книга възнамеряваме да се занимаваме само с писмени текстове (и колкото повече напредваме, толкова повече ще се насочваме към анализ на литературни текстове), отсега нататък ще говорим вместо за адресат за “читател” – така както ще използваме и термините Адресант и Автор, за да посочим кой продуцира текста.

Доколкото подлежи на актуализиране, текстът е непълен, и то по две причини. Първата не се отнася само до онези езикови обекти, които решихме да дефинираме като текстове (срв. 1.1), а до всяко послание, включително отделни фрази и термини. Изразът си остава само един flatus vocis до момента, в който бъде съотнесен въз основа на даден код към договореното съдържание: в този смисъл адресатът винаги се постулира като оператор (не непременно емпиричен оператор), способен тъй да се каже да отвори речника за всяка дума, която среща, и да прибегне към една серия от предварително съществуващи синтактични правила, за да разпознае взаимнообвързаната функция на термините в контекста на фразата. Нека кажем тогава, че всяко послание постулира граматична компетентност на адресата, дори ако е изказано на език, известен само на адресата – изключвайки случаите на глосолалия, при които самият адресант приема, че не съществува възможна езикова интерпретация, а само максимален емоционален ефект и извънезиково внушение.

Да се отвори речникът означава да се приемат и една серия от постулати за значение[1]: терминът сам по себе си е непълен дори когато получава дефиниция във форма на минимален речник. Речникът ни казва, че бригантинът е кораб, но ни оставя да изведем от “кораб” други семантични свойства. Този проблем, от една страна, е свързан с безкрайността на интерпретацията (чиято обоснованост видяхме в теорията на Пърс за интерпретантите), а от друга страна, препраща към тематиката на подразбирането (entailment) и на връзката между необходими, съществени и случайни свойства (срв. 4).

Но текстът се различава от други видове изказване със своята по-голяма комплексност. И главната причина за неговата комплексност е именно фактът, че е изтъкан от неизказано (срв. Ducrot, 1972).

“Неизказано” означава неизявено на повърхността, на равнището на изразяването: но именно това неизказано трябва да бъде актуализирано на равнището на актуализацията на съдържанието. И за целта текстът – много повече от всяко друго послание – изисква активни и съзнателни действия на сътрудничество от страна на читателя.

Ако вземем текстовия сегмент:

(9) Джовани влезе в стаята. “Върнал си се значи!” – възкликна Мария , зарадвана.

очевидно е, че читателят трябва да актуализира съдържанието чрез комплексна поредица от действия на сътрудничество. Ще оставим настрана за момента актуализацията на ко-референциите (т.е. трябва да се установи, че имплицитното “ти” в използването на второ лице единствено число на глагола “съм” – “си”, се отнася до Джовани), но дори тази ко-референция става възможна благодарение на едно правило за разговор, въз основа на което читателят приема, че в отсъствието на алтернативни пояснения, при наличието на двама герои, говорещият се обръща неминуемо към другия герой. Правило за разговор, което обаче се опира върху едно друго интерпретативно решение, т.е. върху една екстенсионална операция, извършвана от читателя: той решава, че въз основа на поднесения му текст, трябва да открои един сегмент от света, обитаван от два индивида – Джовани и Мария, които имат свойството да се намират в една и съща стая. Това, че Мария впрочем е в една стая с Джовани, произтича от едно друго заключение, породено от членуването на думата “стая”: налице е една и само една стая, за която се говори.[2] И трябва да се запитаме накрая дали читателят намира за необходимо да идентифицира Джовани и Мария чрез референциални индекси като елементи от външния свят, които познава въз основа на предишен опит, споделен с автора, дали авторът има предвид индивиди, неизвестни на читателя или дали текстовият сегмент (9) трябва да се обвърже с предишни или следващи текстови сегменти, в които Джовани и Мария са били или ще бъдат интерпретирани по дефинирани описания.

Но нека оставим настрана, както казахме, всички тези проблеми. Несъмнено е, че се активират други действия на сътрудничество. Преди всичко читателят трябва да актуализира собствената си енциклопедия, така че да схване, че употребата на глагола “връщам се” подразбира по някакъв начин, че субектът преди това се е отдалечил (един анализ под формата на казуална граматика на това действие се равнява на определянето на постулати на значение на съществителните: връщащият се се е отдалечил, така както ергенът е възрастен човек от мъжки пол). На второ място от читателя се изисква да прави умозаключения, за да извлече от думата “значи” извода, че Мария не е очаквала това завръщане, и от уточнението “зарадвана” – убеждението, че тя все пак горещо се е надявала то да стане.

Следователно текстът е изтъкан от бели полета, от пукнатини, които трябва да бъдат запълнени, и този, който го е продуцирал, е предвиждал, че те ще бъдат запълнени и ги е оставил празни по две причини. На първо място, защото текстът е мързелив (или икономичен) механизъм, който живее благодарение на добавената смислова стойност от страна на адресата и само в случаи на краен педантизъм текстът се усложнява с редундантни елементи и допълнителни уточнения – до границата, отвъд която се нарушават нормалните правила за разговор.[3] И на второ място, защото – в процеса на преминаване от възпитателна към естетическа функция – текстът желае да остави на читателя интерпретативната инициатива, макар че обикновено държи да бъде интерпретиран с достатъчна степен на еднозначност. Текстът желае някой да му помогне да функционира.

Естествено ние не се опитваме тук да предлагаме типология на текстовете в зависимост от тяхната “мързеливост” или степен на освободеност, която другаде наричаме “отвореност”. По този въпрос ще говорим по-нататък. Но тук веднага трябва да кажем, че текстът постулира своя адресат като необходимо условие не само за своята конкретна комуникативна способност, но и за своя означаващ потенциал. Другояче казано, текстът се продуцира за някой, който ще го актуализира – дори когато адресантът не се надява (или не иска) този “някой” да съществува конкретно и емпирично.

3.2. Как текстът предвижда читателя

Това очевидно условие за съществуване на текстовете сякаш влиза в противоречие с един също толкова очевиден прагматичен закон, който дълго време е оставал скрит в историята на теорията на комуникациите, но вече е ясен в наши дни. Законът може лесно да се формулира с едно изречение: Компетентността на адресата не е непременно еднаква с компетентността на адресанта.

Много критики са били вече отправени (и в най-пълен вид в Трактата по обща семиотика 2.15) срещу комуникативния модел, разпространен от първите теоретици на информацията: Адресант, Послание и Адресат, където Посланието е както породено, така и интерпретирано въз основа на даден Код. И вече знаем, че кодовете на адресата може да се различават – цялостно или частично – от кодовете на адресанта, че кодът не е нещо опростено, а в повечето случаи е сложна система от системи от правила, че езиковият код не е достатъчен, за да се разбере едно езиково послание: изреченията “Искате ли цигара?” – “Не” могат да се декодират езиково като въпрос и отговор за навиците на запитания, но при определени обстоятелства на употреба отговорът получава конотация “невъзпитан” въз основа на един код, който не е езиков, а етикетен – трябва да се отговори “Не, благодаря”. Следователно, за да се “декодира” едно словесно послание, е необходима не само езикова компетентност, но и многостранна обстоятелствена компетентност, способност да се пуснат в ход предположения, да се потисне идиосинкразията и т. н. Затова в Трактат по обща семиотика говорих за една поредица от прагматични ограничения, които са илюстрирани на фиг. 1.

Какво гарантира текстуалното сътрудничество при тези възможности за повече или по-малко “грешна” интерпретация? При комуникацията лице в лице се намесват безброй форми на извънезикова помощ (жестова, остензивна и т. н.) и безброй методи на редундантност и обратна връзка, едните в подкрепа на другите. Знак, че не съществува чисто езикова комуникация, а съществува семиотична дейност в широкия смисъл на думата, където няколко знакови системи се допълват взаимно. Но какво става при писмения текст, който авторът създава и после оставя да бъде подложен на разнообразни интерпретативни действия като послание в бутилка?

Казахме, че текстът постулира сътрудничеството на читателя като свое собствено условие за актуализация. Можем да уточним, че текстът е продукт, чиято интерпретативна съдба трябва да е част от собствения му механизъм на генериране: да се генерира текст означава да се приложи стратегия, която включва в себе си предвижданията за чуждите ходове – както впрочем става при всяка стратегия. Във военната стратегия (или в шахматната и изобщо във всяка игрова стратегия) стратегът си очертава един примерен противник. Ако аз направя този ход, си е казвал Наполеон, Уелингтън би трябвало да реагира така и така. Ако аз направя този ход, си е мислел Уелингтън, Наполеон би трябвало да реагира така и така. По същество Уелингтън е разработил своята стратегия по-добре от Наполеон, Уелингтън си е изградил един Модел на Наполеон, който е приличал на конкретния Наполеон повече, отколкото Моделът на Уелингтън, предвиден от Наполеон, е приличал на конкретния Уелингтън. Аналогията може да бъде опровергана само от факта, че в един текст авторът обикновено желае противникът му да победи, а не да се откаже. Но не е речено. Разказът на Алфонс Але, който ще анализираме в последната глава, прилича повече на битката при Ватерло, отколкото на “Божествена комедия”.

Но във военната стратегия (за разлика от случая с шахматната стратегия) могат да възникнат случайни събития (например некадърността на Груши). Това става и в текстовете, понякога Груши се завръща (нещо, което не е направил при Ватерло), понякога пристига Масена (както е станало при Маренго). Способният стратег трябва да вземе предвид и тези случайни събития с едно свое изчисление на вероятностите. Така трябва да постъпи и авторът на текст. “Онзи ръкав на езерото Комо”: ами ако ми се падне читател, който никога не е и чувал за Комо? Трябва да направя така, че да компенсирам по-нататък, за момента ще играя тъй, сякаш Комо е flatus vocis като Ксанаду. После ще се споменат небето на Ломбардия, връзката между Комо, Милано, Бергамо, ситуацията на Апенинския полуостров. Читателят, който има енциклопедични пропуски, рано или късно ще бъде осведомен.

И тук заключението изглежда лесно. За да организира текстуалната си стратегия, авторът трябва да се позове на една поредица от компетентности (термин с по-широко значение от “познаване на кодовете”), които трябва да дадат съдържание на изразите, които използва. Той трябва да допусне, че съвкупността от компетентности, на които се позовава, е същата, на която се позовава читателят му. Затова той ще предвиди един Читател-Модел, способен да сътрудничи за текстуалната актуализация така, както я е замислил той, авторът, и способен да действа интерпретативно така, както авторът е действал генеративно.

Средствата са много: изборът на език (този избор изключва, разбира се, хората, които не го говорят), изборът на тип енциклопедия (ако започна текста с изречението “Както се обяснява ясно в първата Критика…”, вече стеснявам, и то доста съществено, образа на моя Читател-модел), изборът на дадена лексикална и стилистична компетентност… Мога да подам жанрови сигнали, които подбират кръга на слушателите: “Скъпи деца, имало едно време в една далечна страна…”; мога да стесня този кръг в географски аспект: “Приятели, жители на Рим, съграждани!”. Много текстове правят очевиден своя Читател-Модел, като предполагат apertis verbis (извинете за оксиморона) специфична енциклопедична компетентност. За да отдадем дължимото на многото прочути дискусии по философия на езика, нека си припомним началото на “Уейвърли”, чийто автор, както всички знаят, е авторът:

(10) …какво биха могли да очакват моите читатели от рицарски епитети като Хауард, Мордант, Мортимър или Стенли или от по-нежните и сантиментални звуци на Белмор, Белвил, Белфийд и Белгрейв, освен страници с баналности, подобни на тези, които са били наричани така вече половин век?

И все пак в този пример има нещо повече. Авторът, от една страна, предполага, а от друга, създава компетентността на своя Читател-Модел. Сега и ние, които не сме чели готическите романи, известни на читателите на Уолтър Скот, сме подканени да узнаем, че някои имена имат конотация “рицарски герой” и че съществуват рицарски романи с гореспоменатите герои, които притежават в някои отношения неблагоприятни стилистични характеристики.

Следователно да предвидим собствения си Читател-Модел не означава само да се “надяваме”, че той съществува, означава също, че трябва да задвижим текста така, че да го създадем. Текстът не само се опира върху, а и допринася да създаде компетентност. Означава ли това, че текстът не е толкова мързелив и молбата му за сътрудничество не е толкова либерална, колкото той се опитва да ни я представи? На какво прилича повече той: на кутия с готови съставни части, която принуждава своя ползвател да работи, за да произведе един – и само един – тип краен продукт, без да му прощава евентуалните грешки, или на играта “Лего”, с която могат да се конструират много форми по избор? Нима е само скъпа кутия, съдържаща частите от пъзъл, чието решение ще ни покаже изображението на Джокондата, или е направо кутия с пастели и нищо повече?

Има ли текстове, готови да поемат на гърба си възможните събития, предвидени във фигура 1? И има ли текстове, които си играят с тези неадекватности, подсказват ги, очакват ги, и са “отворени” текстове с хиляди възможни прочити, всеки от тях носещ безкрайна наслада? И тези текстове на насладата отказват ли се да постулират Читател-Модел или постулират друг Читател-Модел от друг характер?[4]

Бихме могли да направим опит за установяване на типологии, но списъкът би приел формата на континуум, степенуван от безброй нюанси. Нека се спрем само на интуитивно ниво на двата полюса (впоследствие ще се върнем да потърсим единно и обединяващо правило, една много трансцендентална генеративна матрица).

3.3. “Затворени” текстове и “отворени” текстове

Някои автори познават прагматичната ситуация, илюстрирана от фиг. 1. Само че мислят, че тя е описание на една поредица от възможни, но предотвратими събития. Затова със социологичен усет и с блестящо умение за откриване на средностатистическата величина те фиксират своя Читател-Модел: ще се обръщат ту към деца, ту към меломани, лекари, хомосексуалисти, сърфисти, домакини от дребната буржоазия, любители на английските платове, гмуркачи. Както казват рекламните агенти, ще си изберат един target (но “мишената” сътрудничи твърде слабо: тя чака да бъде улучена). Ще направят така, че всеки термин, всеки речеви обрат, всяко енциклопедично позоваване да бъде в рамките на това, което по прогноза читателят им може да разбере. Ще си поставят за цел да предизвикат точно определен ефект; за да бъдат сигурни, че ще се отприщи реакция на ужас, ще кажат предварително “и тук стана нещо ужасно”. На някои равнища играта ще даде резултат.

Но ако книгата за шивачките в Торино, написана от Каролина Инверницио в края на миналия век, попадне в ръцете на разюздан дегустатор на литературен кич, това ще бъде достатъчно, за да я превърне в триумф на трансверсалната литература, на тълкуванията между редовете, на наслаждението от преоткритата банална творба, на Юйсмановия[5] интерес към “пелтечещите” текстове. Текстът, който е бил “затворен” и ограничаващ свободата, ще стане свръхотворен, машина, способна да генерира перверзни авантюри.

Но може да се случи и нещо по-лошо (или по-добро според случая). Може компетентността на Читателя-Модел да не е предвидена достатъчно – поради липса на исторически анализ, грешка в семиотичната преценка, културен предразсъдък, подценяване на обстоятелствата на адресирането. Блестящ пример за такива авантюри на интерпретацията е романът Парижките потайности на Сю. Написана от конте с цел да разкаже на културната публика пикантните събития в една живописна мизерия, книгата се чете от пролетариата като ясно и честно описание на неговото собствено потиснато положение; авторът, когато забелязва това, продължава да пише за пролетариата и гарнира книгата със социалдемократическо морализаторство, за да убеди тези “опасни” класи, които той разбира, но и от които се бои, да сдържат отчаянието си, разчитайки на справедливостта и на добрата воля на заможните класи. Заклеймена от Маркс и Енгелс като модел на реформаторска пропаганда, книгата прави мистериозно пътешествие в душата на читателите си и именно тези читатели виждаме после на барикадите през 1848 г., тръгнали да правят революция, включително защото са прочели “Парижките потайности”[6]. Да не би книгата да е съдържала и тази възможна актуализация, да не би да е очертавала като воден знак и този Читател-Модел? Разбира се, ако я четеш, прескачайки морализаторските пасажи – или ако не искаш да ги разбереш.

Нищо не е по-отворено от един затворен текст. Само че неговата отвореност е резултат от външна инициатива, начин да употребиш текста, а не да бъдеш приятно употребен от него. Става дума не толкова за сътрудничество, колкото за насилие. Може да се упражни насилие и върху текст (книгата може и да се изяде, както прави апостолът в Патмос), изпитвайки дори тънка наслада от това. Но тук говорим за текстуално сътрудничество като дейност, стимулирана от текста, и следователно тези модалности не ни интересуват. Внимание: те не ни интересуват тук; девизът на Валери “Не съществува истински смисъл на текст” позволява два прочита: че даден текст може да се употреби, както човек пожелае – и именно този прочит тук не ни интересува; и че на даден текст се дават безкрайни интерпретации – и това е прочитът, който сега ще имаме предвид.

Налице е “отворен” текст, когато авторът умее да оползотвори цялостно фиг. 1. Тълкува я като модел на една неизбежна прагматична ситуация. Използва я като хипотеза, която регулира стратегията му. Решава (ето къде типологията на текстовете рискува да стане един континуум от нюанси) в каква степен трябва да контролира сътрудничеството на читателя и къде това сътрудничество трябва да бъде предизвикано, къде трябва да бъде насочвано, къде трябва да се превърне в свободна интерпретативна авантюра. Ще каже “цвете” и ще знае, че от думата ще се усети уханието на всички отсъстващи цветя (и ще желае да стане така), но ще знае също със сигурност, че няма да се усети букетът от ухания на отлежал ликьор, и така ще разширява и ограничава играта на безкрайния семиозис, по свое желание.

Ще се опита да постигне с мъдра стратегия едно-единствено нещо: колкото и интерпретации да са възможни, едната да бъде ехо на другата, така че да не се изключват никога, а напротив, да се подсилват взаимно.

Ще може да постулира, както става в Бдението на Финеган, един идеален автор, страдащ от идеално безсъние, с променлива компетентност: но този идеален автор ще трябва да има като основна компетентност владеенето на английския език (макар че книгата не е написана на “истински” английски); и не може да бъде елинистичният читател от ІІ в. сл. Хр., който дори не подозира за съществуването на Дъблин; както не може да бъде и необразованият човек с лексикален багаж от две хиляди думи (или може, но в този случай ще наблюдаваме свободна употреба на текста по външно решение или изключително ограничен прочит, сведен до най-очевидните речеви структури, срв. 4).

Следователно Бдението на Финеган очаква един идеален читател с много време на свое разположение, с много асоциативно мислене, с енциклопедия с размити граници, а не който е да е тип читател. Своя Читател-Модел си го изгражда, избирайки степените на езикова трудност, изобилието на позоваванията и вмъквайки в текста ключове, препратки, възможности – макар и променливи – за кръстосан прочит. Читателят-Модел на “Бдението на Финеган” е онзи оператор, който е способен да осъществи във времето възможно най-големия брой подобни кръстосани прочити[7].

С други думи, и късният Джойс, автор на най-отворения текст, за който можем да говорим, изгражда своя читател чрез текстуална стратегия. Ако се съотнесе с читатели, които текстът не постулира и не допринася да създаде, текстът става нечитаем (повече, отколкото е) или става друга книга.

3.4. Употреба и интерпретация

Ето защо трябва да правим разлика между свободната употреба на един текст, възприет като стимул за въображението, и интерпретацията на един отворен текст. Именно на тази граница се опира без теоретично двусмислие възможността за това, което Барт нарича текст за наслада: трябва да се реши дали текстът се ползва като текст за наслада или даден текст смята за съставна част от своята стратегия (и следователно от своята интерпретация) стимулирането на възможно най-свободната употреба. Но смятаме, че някои граници трябва да се поставят и че понятието “интерпретация” предполага все пак диалектика между стратегия на автора и реакция на Читателя-Модел.

Естествено може да се предположи освен практика, също и естетика на свободната употреба на текстовете – неадекватно, капризно и остроумно. Борхес предлага Одисеята да се чете тъй, сякаш е написана след Енеидата, или Подражанието на Христос – тъй, сякаш авторът е Селин. Великолепни, вълнуващи и напълно осъществими предложения. Креативни повече от всички други, защото на практика се продуцира нов текст (така, както Кихот на Пиер Менар е много различен от този на Сервантес, с който случайно съвпада дума по дума). А това, че когато се пише този друг текст (или текст Друг), се случва да се критикува изначалният текст или да се открият негови скрити възможности и валентности – това е очевидно, нищо не е по-издайническо от една карикатура именно защото карикатурата изглежда, но не е обектът, който изобразява карикатурно, и от друга страна, романите, които се разказват отново, са определено по-красиви, тъй като стават “други” романи.

От гледна точка на една обща семиотика и именно в светлината на комплексността на прагматичните процеси (фигура 1) и на противоречивостта на Глобалното семантично поле, всички тези операции са теоретично обясними. Но ако веригата на интерпретациите може да бъде безкрайна, както ни показва Пърс, то вселената на дискурса се намесва да ограничи енциклопедията по формат. И текстът не е нищо друго освен стратегията, която създава вселената на неговите, ако не чак “обосновани”, то поне годни да намерят обосновка интерпретации. Всяко друго решение да се употреби свободно даден текст съответства на решение да се разшири вселената на дискурса. Динамиката на безкрайния семиозис не забранява това, дори го окуражава. Но трябва да знаем дали искаме да се упражняваме в семиозис или да тълкуваме текст.

Нека добавим накрая, че затворените текстове са по-резистентни към употреба, отколкото отворените текстове. Замислени за един много точно дефиниран Читател-Модел, написани с намерение да насочват репресивно неговото сътрудничество, затворените текстове оставят доста еластични възможности за употреба. Вземете например криминалните новели на Рекс Стаут и интерпретирайте връзката между Неро Улф и Арчи Гудуин като “кафкианска” връзка: защо пък не? Текстът търпи спокойно подобна употреба, не се губи нито развлекателността на фабулата, нито удоволствието накрая при откриването на убиеца. Но вземете после Процесът на Кафка и го прочетете тъй, сякаш е криминална история. По принцип това е позволено, но в текстуално отношение резултатът е изключително несполучлив. По-голямо удоволствие бихте изпитали, ако накъсате страниците на книгата, за да си завиете цигари от марихуана.

Пруст е можел да чете разписанието на влаковете, откривайки в имената на населените места във Валоа нежни и преплетени отзвуци от пътешествието на Нервал в търсене на Силви. Но това не е било интерпретация на разписанието, а закономерна негова употреба – почти психеделично. Разписанието на влаковете, от своя страна, предполага един-единствен тип Читател-Модел – един Декартов ортогонален оператор с буден усет за необратимостта на времето.

3.5. Автор и читател като текстуални стратегии

В един комуникативен процес имаме Адресант, Послание и Адресат. Често пъти както Адресантът, така и Адресатът са граматично посочени в посланието: “Аз ти казвам, че…”.

Когато получи послания с референциална функция, адресатът използва граматичните указания като референциални индекси (“аз” посочва емпиричния субект на акта на изказване на въпросната фраза и т. н.). Същото може да стане и с доста по-дълги текстове като писма, страници от дневник и в последна сметка с всичко, което се чете, за да се получи информация относно автора и обстоятелствата на изказването.

Но когато текстът се разглежда като текст, и особено в случаите с текстове, които са насочени към доста широк кръг от ползватели (като романи, политически речи, научни инструкции и т. н.), Адресантът и Адресатът присъстват в текста не толкова като полюси на акта на изказването, колкото като актантни роли на изказаното (вж. Jakobson, 1957). В тези случаи авторът присъства текстуално само като: 1) разпознаваем стил – който може да бъде също текстуален или корпусен, или типичен за дадена епоха идиолект (срв. Трактат по обща семиотика, 3.7.6); 2) обикновена актантна роля (“аз” = “субектът на изказаното”); 3) илокутивен пример (“аз се кълна, че” = “налице е субект, който извършва действието “кълна се”) или оператор на перлокутивно въздействие, който представя една “инстанция на изказването”, т. е. намеса на субект, който е извън изказаното, но по някакъв начин вече присъства в по-широката текстуална тъкан (“внезапно се случи нещо ужасно”; “… каза херцогинята с глас, от който и мъртъвците биха се разтреперали”). Обикновено това споменаване на призрачния Адресант е във връзка със споменаването на призрачния Адресат (Kristeva, 1970). Нека разгледаме следния откъс от Философски изследвания на Витгенщайн, параграф 66:

(11) Погледни примерно действията, които наричаме “игри”. Имам предвид игри с фигури, игри с карти, игри с топка, спортни състезания и т. н. Какво е общото за всички тези игри? – Не казвай: “трябва да има нещо общо за всички, иначе не биха се наричали “игри”, – а погледни дали има нещо общо за всички. – И действително, ако ги наблюдаваш, със сигурност няма да откриеш нещо, което да е общо за всички, но ще откриеш прилики, сходства и дори цяла поредица такива сходства…

Всички лични местоимения (имплицитни и експлицитни) не посочват ни най-малко личност, наричана Лудвиг Витгенщайн, или какъвто и да било емпиричен читател: те също са текстуални стратегии. Намесата на един говорещ субект е допълваща спрямо активирането на един Читател-Модел, чийто интелектуален профил е предопределен само от типа интерпретативни операции, които се очаква (и се изисква) той да може да извърши: да разпознае подобието, да разгледа някои игри… По същия начин авторът не е друго освен една текстуална стратегия, способна да установи семантични корелации: “Имам предвид” (Ich meine…) означава, че в рамките на този текст терминът “игра” ще трябва да придобие дадена екстенсия (обхващайки игри с фигури, игри с карти и т. н.) и че същевременно преднамерено не се прави дори опит да се даде интенсионално описание на термина. В този текст Витгенщайн не е друго освен един философски стил и Читателят-Модел не е друго освен интелектуалната способност да се сподели този стил, сътрудничейки за актуализацията му.

Ето защо нека е ясно, че отсега нататък всеки път, когато използваме термини като Автор-Модел и Читател-Модел, ще имаме предвид винаги – и в двата случая – типове текстуална стратегия. Читателят-Модел е една съвкупност от текстуално установени условия за успешност, които трябва да бъдат изпълнени, за да може текстът да бъде цялостно актуализиран в потенциалното си съдържание.[8]

3.6. Авторът като интерпретативна хипотеза

Ако Автор-Модел и Читател-Модел са две текстуални стратегии, тогава сме изправени пред двустранна ситуация. От една страна, както казахме вече, като субект на текстуалното изказване емпиричният автор формулира една хипотеза за Читател-Модел и като я изразява под формата на собствена стратегия, той очертава самия себе си – автора – като субект на изказаното, със също толкова “стратегически термини”, като начин на текстуално действие. Но от друга страна, емпиричният читател като конкретен субект на действията на сътрудничество също трябва да си изгради хипотеза за Автор, извличайки я именно от данните на текстуалната стратегия. Хипотезата, формулирана от емпиричния читател относно Автора-Модел, изглежда по-гарантирана от тази, която емпиричният автор формулира относно своя Читател-Модел. И действително: авторът трябва да постулира нещо, което още не съществува актуално, и да го реализира като поредица от текстуални операции; читателят пък извлича типов образ от нещо, което преди това се е осъществило като акт на изказване и присъства текстуално като изказано. Нека се върнем към пример (11): Витгенщайн само постулира, че съществува Читател-Модел, способен да извърши предложените от него действия на сътрудничество, докато ние, читателите, разпознаваме образа на текстуалния Витгенщайн като поредица от посочени операции и предложения за сътрудничество. Но не винаги Авторът-Модел е толкова ясно разпознаваем и нерядко емпиричният читател има тенденцията да го схематизира въз основа на сведения, които вече притежава относно емпиричния автор като субект на изказването. Тези рискове, тези отклонения водят понякога до рисково текстуално сътрудничество.

Преди всичко понятието “текстуално сътрудничество” не бива да се разбира като актуализация на намеренията на емпиричния субект на изказването, а като намерения, които се съдържат виртуално в изказаното. Нека дадем един пример.

Смята се, че човек, който в политически диспут или в статия използва за властите или гражданите на СССР определението “руски”, вместо “съветски”, желае да активизира една експлицитна идеологическа конотация: все едно че отказва да признае политическото съществуване на родената от Октомврийската революция съветска държава и мисли все още за царска Русия. В дадени ситуации използването на единия или на другия термин става доста решаващо. Но може да се случи автор, който няма антисъветски предубеждения, да използва все пак термина “руски” по невнимание, по навик, за удобство, от повърхностност, присъединявайки се към една много широко разпространена употреба. И все пак, съпоставяйки линейната проява (използването на въпросната лексема) с подкодовете, за които има компетентност (вж. операциите на сътрудничество, за които се говори в 4.6), читателят има правото да придаде на термина “руски” идеологическа конотация. Има това право, защото текстуално конотацията е активирана: и това е намерението, което той трябва да припише на своя Автор-Модел, независимо от намеренията на емпиричния автор. Текстуалното сътрудничество е явление, което се осъществява – повтарям – между две дискурсни стратегии, а не между два индивидуални субекта.

Естествено емпиричният читател, за да се реализира като Читател-Модел, има “филологически” задължения: т. е. той има задължението да възстанови с максимално приближение кодовете на адресанта. Да предположим, че адресантът е говорещ с доста ограничен код, със слаба политическа култура и не може да се съобрази (поради този формат на собствената си енциклопедия) с горепосоченото разграничение; с други думи, да предположим, че фразата е произнесена от необразован човек, който има неясни политическо-езикови познания и заявява примерно, че Хрушчов е руски политик (а той е украинец). Ясно е, че в този смисъл да се интерпретира текстът означава да се разпознае една по-ограничена и повърхностна енциклопедия на адресанта спрямо енциклопедията на адресата. Но това означава, че текстът се разглежда в ситуацията на неговото изказване. Ако допуснем, че този текст измине по-дълъг комуникативен път и циркулира като “публичен” текст, който вече не може да се свърже с първоначалния субект на изказването, ето че ще трябва да го разглеждаме в нова комуникативна ситуация, като текст, който вече – чрез призрака на един много абстрактен Автор-Модел – се обвързва със системата от кодове и подкодове, възприета от възможните му адресати и следователно изисква да бъде актуализиран според компетентността на адресата. В този случай текстът ще има конотация на идеологическа дискриминация. Естествено става дума за решения на сътрудничество, които изискват преценки относно социалната циркулация на текстовете, така че трябва да се предвидят и случаите, в които съзнателно се очертава един Автор-Модел, станал такъв по социологични причини, независимо от осведомеността, че той не съвпада с емпиричния автор.[9]

Естествено остава случаят, в който читателят прави предположението, че изразът “руски” е бил използван непреднамерено (психологическо намерение, приписано на емпиричния автор) и въпреки това се опитва да направи социоидеологическа или психоаналитична характеристика на емпиричния адресант: той не е умеел да активизира някои конотации, но подсъзнателно е искал да ги активизира. При подобен случай можем ли да говорим за правилно текстуално сътрудничество, т. е. за семантична интерпретация на текста?

Не е трудно да се забележи, че тук се очертава статутът на социологичните или психоаналитичните “интерпретации” на текстовете, при които въпросът е да се открие онова, което текстът казва на практика – независимо от намерението на автора, – както относно личността и социалния прооизход на автора, така и относно самия свят на читателя.

Но също толкова ясно е, че тук се доближаваме до онези дълбоки семантични структури, които текстът не показва на повърхността, но които читателят предполага като ключ за пълната актуализация на текста: актантни структури (въпроси относно действителния “субект” на текста отвъд индивидуалната история на Този или Онзи герой, която наглед се разказва) и идеологически структури. Тези структури ще бъдат обект на внимание в следващата глава и впоследствие ще бъдат разгледани подробно в глава 9. И там ще се върнем на този проблем.

Засега можем да се ограничим само със заключението, че имаме Автор-Модел като интерпретативна хипотеза, когато си представяме субекта на една текстуална стратегия във вида, в който той се появява в разглеждания текст, а не когато предполагаме, че зад дадена текстуална стратегия стои емпиричен субект, който евентуално е искал или е мислел или е искал да мисли неща, различни от това, което текстът, съпоставен с кодовете, към които се отнася, казва на своя Читател-Модел.

И все пак не може да се скрие важността, която придобиват за избора на Автор-Модел обстоятелствата на изказването, подтиквайки към формулирането на хипотеза за намеренията на емпиричния субект на изказването. Типичен е случаят с интерпретацията, която периодичният печат и партиите дадоха на писмата, написани от Алдо Моро по време на пленничеството му, преди да бъде убит: по този въпрос много проницателни бележки откриваме в работата на Лукреция Ескудеро.[10]

Ако трябва да дадем на писмата на Моро интерпретация, която държи сметка за текущите кодове, и то избягвайки да правим забележки относно обстоятелствата на изказването, няма съмнение: това са писма (а за личното писмо е присъщо да се допуска, че иска да изрази искрено мисълта на пишещия), в които субектът на изказването се проявява като субект на изказаното и отправя молби, съвети, твърдения. Ако се основаваме както на обикновените правила за разговор, така и на значението на използваните изрази, Моро иска размяна на затворници. И все пак голяма част от периодичния печат възприе това, което ще наречем стратегия на сътрудничество чрез отхвърляне, поставяйки под въпрос, от една страна, условията за продуцирането на посланията (Моро е писал под принуда, следователно не е казал това, което е искал да каже) и от друга страна, идентичността между субекта на изказаното и субекта на изказването (в изказаното се посочва “аз, Моро”, но субектът на изказването е друг – похитителите, които говорят, представяйки се за Моро). И в двата случая конфигурацията на Автора-Модел се променя и неговата стратегия вече не се идентифицира със стратегията, която в противен случай би се приписала на емпиричната личност Алдо Моро (с други думи, Авторът-Модел на тези писма не е Авторът-Модел на другите словесни текстове или писания на Алдо Моро, създадени при нормални условия).

Оттук произтичат различните хипотези: 1) Моро пише това, което пише, но подсказва между редовете, че иска да каже обратното и следователно подканите му не трябва да се разбират буквално; 2) Моро използва стил, различен от обичайния, за да предаде едно-единствено послание, а именно: “не вярвайте на това, което пиша”; 3) Моро не е Моро, защото казва неща, които са различни от тези, които е казвал обикновено, които би казал обикновено, които би трябвало да каже разумно. И от последната хипотеза веднага се вижда до каква степен идеологическите очаквания на адресатите са повлияли върху процесите на “проверка на истинността” и върху дефинирането както на емпиричния автор, така и на Автора-Модел.

От друга страна, партиите и групите, които искаха преговори, изиграха противоположната игра на сътрудничество, като разработиха стратегия на приемане: писмата казват р и са подписани от Моро, следователно Моро казва р. Субектът на изказването не беше поставен под въпрос и в резултат на това Авторът-Модел на текстовете промени физиономията си (и стратегията си).

Естествено тук не е нужно да казваме коя от двете стратегии е била “правилната”. Ако проблемът е “кой е написал тези писма”, отговорът трябва да се получи от някои малко вероятни протоколи. Ако проблемът е “кой е Авторът-Модел на тези писма”, ясно е, че решението е било повлияно както от преценки върху ситуацията на изказването, така и от енциклопедични предположения за “обичайното мислене” на Моро и също (но този последен факт очевидно е предопределял решаващо предните два) от предварително съществуващи идеологически гледища (за които ще говорим в 4.6.7). Според Автора-Модел, който се е избирал, се е променял типът предполагаем езиков акт и текстът е придобивал различни значения, налагайки различни форми на сътрудничество. Същото впрочем се получава и когато решим да прочетем един съвършено сериозен текст като ироничен текст и обратното.

Конфигурацията на Автора-Модел зависи от текстуални следи, но включва в играта вселената на това, което стои зад текста, зад адресата и вероятно пред текста и пред процеса на сътрудничество (в смисъл, че зависи от въпроса: “какво искам да направя от този текст?”).[11]

Превод от италиански: Ина Кирякова
Научна редакция: Кристиян Банков

——————-
Бележки:

* Преводът е направен по книгата: Eco, U. (1979). Lector in Fabula. Milano: Bonpiani, стр. 50-66.

[1] Срв. Carnap, 1952. На въпроса се връщам в тази книга в 8.5.

[2] За тези методи на идентификация във връзка с членуването вж. за преглед по въпроса Van Dijk, 1972а. За поредица от примери вж. в тази книга 8.11 и 10.

[3] Относно правилата за разговор ние се позоваваме естествено на Grice, 1967. Нека все пак ги припомним. Максима за количеството: постановява твоят принос да бъде толкова информативен, колкото се изисква от ситуацията на обмен; максими за качеството: не казвай това, което смяташ за невярно и не казвай това, за което нямаш адекватни доказателства; максима за връзката: казвай най-важното; максими за начина: избягвай неясното изразяване, избягвай двусмислието, бъди кратък (избягвай излишните подробности), бъди последователен.

[4] За отворената творба препращаме естествено към Отворена творба (Еко, 1962). Препоръчително обаче е да се ползва изданието на Таскабили Бомпиани, което е съобразено с различните редакции на книгата и съдържа също есето “Върху възможността да се генерират естетични послания на еденски език”.

[5] Charles-Marie-Georges Huysmans (1848 – 1907) – френски писател. (бел. ред.)

[6] Срв. Eco, 1976, по-специално “Сю: социализмът и утешението”. По проблемите на неадекватната интерпретация вж. също “За трудността да си Марко Поло” в “От периферията до империята”, Милано, Бомпиани, 1977. Срв. също Paolo Fabbri, 1973, както и Eco e Fabbri, 1978.

[7] Срв. Умберто Еко “Поетиките на Джойс”, Милано, Бомпиани, 1966 (първо изд., 1962, в “Отворена творба”, цит.). Срв. също “Семантика на метафората” в Еcо, 1971.
[8] За условията за успешност препращаме естествено към Austin, 1962; Searle, 1969.

[9] Сигурни ли сме, че във фразата “Дайте Кесарю Кесаревото” Исус е имал предвид Цезар = Държавна власт в най-общ вид, и не е възнамерявал само да посочи римския император, който е бил на власт по това време, без да се изказва относно задълженията на своите последователи в други времеви и пространствени обстоятелства? Достатъчно е да се разгледа полемиката за притежаването на имущество и бедността на апостолите във вида, в който тя се разгаря през ХІV в. между францисканци “спиритуали” и папата, както и още по-широката и стара полемика между папството и империята, за да се види, че това интерпретативно решение наистина е трудно. Днес обаче сме приели като енциклопедична информация хиперкодираното (чрез синекдоха) равенство между Цезар и Държавна власт и на тази основа действаме, за да актуализираме намеренията на Автора-Модел на каноничните евангелия, наречен Исус.

[10] “Случаят Моро; манипулация и признание”, съобщение, представено на Колоквиума върху политическата реч, Международен център по семиотика и лингвистика, Урбино, юли 1978. Вж. също казаното от Бахтин относно “диалогичната” природа на текстовете, което се цитира и от Kristeva, 1967.

[11] Понятието за Читател-Модел се появява под други названия и с редица различия в много текстуални теории. Вж. например Barthes, 1966; Lotman, 1970; Riffaterre, 1971, 1976; Van Dijk, 1976c; Schmidt, 1976; Hirsch, 1967; Corti, 1976 (вж. в тази книга на Корти цялата втора глава “Адресант и адресат” с понятията за “имплицитен автор” и “читател, предположен като виртуален или идеален”). Косвени, но ценни указания могат да се намерят във Weinrich, 1976 (7, 8 и 9).