1.1. Текстуални теории от първо и второ поколение

В развитието на текстуалните семиотики от самото начало се очертават две тенденции: следователно, ако говорим за теории от първо и от второ поколение, разграничението няма да е хронологично. Става дума по-скоро за едно първо поколение, което е крайно и ярко полемично спрямо фразовата лингвистика (и още повече спрямо лингвистика на кода), и за едно второ поколение, което се насочва към разумното съчетаване на двете възможности и намира допирни точки между едно изучаване на езика като структурирана система, предшестваща дискурсните актуализации, и едно изучаване (макар и с емични термини) на дискурса или на текстовете като продукти на един език, който вече се говори или във всеки случай е възможен за говорене. И ако при този втори тип говорим за теории от “второ поколение”, то е, защото оценяваме в него семиотичната комплексност, способността за посредничество между различни изследователски сфери, стремежа да се открие унифициран подход. Това, че теориите от второ поколение евентуално изпреварват във времето теориите от първо поколение, е само частично нарушение на общите правила. За пример ще кажем, че семиотиката на Пърс е безспорно теория от второто поколение: но теориите от първо поколение определено са били нужни, за да може теориите от второ поколение, които са ги предшествали, да се разгърнат напълно (и в интерес на истината този процес все още е в ход).

Във всеки случай дебатът се очертаваше (и все още се очертава) между: 1) една теория на кодовете и на енциклопедичната компетентност, по силата на която даден език (система от взаимосвързани кодове) на едно свое идеално равнище на институционализация позволява (или би трябвало да позволи) да се предвидят всички негови възможни дискурсни актуализации, всички възможни употреби в специфични ситуации и контексти, и 2) една теория на правилата за генерирането и интерпретацията на дискурсните актуализации.

В действителност теориите и от двете поколения доказват, че съществуват свойства на текста[1], които не могат да бъдат свойства на фразата; теориите и от двете поколения признават, че интерпретацията на текста произтича също (ако не и на първо място) от прагматични фактори[2] и следователно текстът не може да се разглежда въз основа на една фразова граматика, която функционира на чисто синтактична и семантична основа. По принцип теориите от първо поколение считат, че proton pseudon на една фразова граматика е лексикалистичната й граница, поради което никоя теория с лексикалистична постановка не може да обясни значението на дадена фраза като обикновен сбор или амалгама от лексикални значения, кодифицирани предварително и веднъж завинаги.

Още автори като Бюисанс (1943), Прието (1964) или Де Мауро (1970) твърдят, че даден израз като “дай ми го” не може да получи еднозначна интерпретация чрез обикновен граматичен анализ на “дай”, “ми”, “го”, защото въпросният израз придобива различни значения в зависимост от различните речеви ситуации – които естествено включват деиктични процеси, препратки, предположения от различен тип.

В този смисъл опитът да се създаде теория на дискурса с подчертан прагматичен компонент води до провал на всеки лексикален анализ, който се базира на елементарни компоненти, независимо дали те са семи, семантични маркери или друго и независимо дали са елементи от едно затворено множество от универсални признаци (метаезикови конструкции) или езикови единици, използвани за дефинирането на други езикови единици, както се постулира в една семантика (в духа на Пърс) на интерпретантите.[3]

Всички тези възражения на теориите от първо поколение са разумни, когато критикуват онези опити за компонентен анализ във форма на речник, които отказват да включат в теоретичната рамка енциклопедичната информация (вж. дискусията в Еко, 1975, 2). Една семантична теория във форма на речник по отношение на изрази от рода на:

(1) Трябва да върнем обратно Пиерино в зоологическата градина.
и
(2) Трябва да върнем обратно лъва в зоологическата градина.

постулира, изглежда, един вид екстралексикална компетентност. Няма като че ли речник, който би дал възможност да се установи чувствителна разлика между двата израза, така че не става ясно дали лъвът трябва да възприема израз (2) като заплаха и дали Пиерино може да разбере израз (1) като обещание за награда. И в двата случая само една ко-текстуална добавка към всеки от изразите може да позволи на адресата да стигне до окончателно интерпретационно решение.

1.2. Контекстуални и ситуационни избори

И все пак смятаме, че е погрешно да се твърди, че един говорещ този език като роден език би бил неспособен да разтълкува еднозначно двата посочени израза, ако те му бъдат подадени извън всякакъв контекст. Всеки е в състояние да разбере интуитивно, че израз (1) би трябвало да е произнесен от родители с възпитателна цел, а израз (2) вероятно е произнесен от група укротители, ловци на животни, пожарникари, които по някакъв начин са заловили избягал от клетката си лъв. С други думи, обикновеният езиконосител е в състояние да извлече от изолирания израз възможния негов езиков контекст и възможната ситуация, в която е изказан. Контекстът и ситуацията са необходими, за да можем да дадем на израза неговото пълно и цялостно значение, но изразът притежава едно свое виртуално значение, което позволява на говорещия да отгатне неговия контекст.

Именно тази догадка генерира текстуалните теории от второ поколение. Те признават, от една страна, че за да бъде разбран даден текст, са необходими несъмнено правила, които не се изчерпват с правилата на една граматика на фразата, но от друга страна, не се отказват от резултатите, които могат да се получат чрез семантичния анализ на изолираните термини. Напротив: теориите от второ поколение се опитват да изградят (или да постулират) един семантичен анализ, който трябва да анализира изолираните термини като системи от инструкции, ориентирани към текста. За целта тези теории очевидно трябва да преминат от анализ във форма на речник към анализ във форма на енциклопедия или тезаурус.[4]

Както се отбелязва в Трактат по обща семиотика (2.11), компонентният анализ във форма на енциклопедия е по същество ориентиран към текста, защото разглежда както контекстуалните избори, така и ситуационните избори.[5] В допълнение към казаното в Трактата, тук би трябвало да се разясни само една възможна терминологична неяснота – разяснението ще прецизира и пакета от категории, които ще използваме нататък. Може да се получи недоразумение относно опозицията между двойката контекст/ситуация, която се използва в Трактат по обща семиотика по силата на една доста утвърдена традиция, и двойката ко-текст/контекст, която се използва в по-новите текстуални теории. Може да се предположи, че ко-текстът на текстуалните теории съвпада с контекста в Трактат по обща семиотика, а речевата ситуация от Трактата съвпада с контекста в текстуалните теории. Въпросът обаче е малко по-сложен, защото става дума не за две двойки, а за една тройка от термини, където първият термин (ко-текст) е категория на текстуалната теория, докато другите два термина са категории на една теория на кодовете, сиреч на една теория на семантичната система на езика (теория, която доколкото е във форма на енциклопедия, се съобразява естествено и с възможните условия за употреба на термините на този език). Нека се опитаме да разрешим проблема.

В Трактат по обща семиотика се дефинира като контекст регистрираната от кода абстрактна възможност даден термин да се появи във връзка с други термини, принадлежащи към същата семиотична система. Следователно, ако вземем италианския термин “cane”, който може да означава “куче” или “петле, ударник (на огнестрелно оръжие)”, доброто семантично представяне трябва да включи контекстуален избор, който предполага, че ако се появи във връзка с такива изрази като “пушка”, “спусък”, “приклад” и т. н., терминът означава определен механизъм с ударна функция. В по-широк биологичен контекст, в който се появяват маркери като “одушевеност” и др. под., терминът ще се разтълкува еднозначно като обозначаващ животно, месояден бозайник и т. н. Естествено има и случаи на двусмислие, при които се говори за ловец, стрелящ по пъдпъдък и очакващ cane-то (било кучето, било ударникът) да изпълни задачата си: това показва именно – както ще видим, – че съществуват правила за интерпретация на текста, които не се свеждат до правилата на кода – нещо, което нито една от теориите от второ поколение не се опитва да отрече. Но едно е да се отрича съществуването на подобни правила и друго е да се отрича, че правилата на генериране и интерпретация на текст са изцяло и коренно различни от правилата на една семантика на термините. И не бива да се забравя също фактът, че и случаи като цитирания могат да получат еднозначна интерпретация въз основа на правилата на хиперкодиране (вж. също Трактат по обща семиотика, 2.14.3), които обхващат и така наречените рамки или “сценарии”, както ще видим в 4.6.5 и 4.6.6.

Контекстуалният избор следователно регистрира общите случаи, в които даден термин може да се появи едновременно (и следователно да бъде в комбинирана проява) с други термини, принадлежащи към същата семиотична система. Когато пък терминът конкретно е в комбинирана проява с други термини (т. е. когато се актуализира контекстуалният избор), ето че имаме ко-текст. Контекстуалните избори предвиждат възможни контексти: когато се реализират, те се реализират в един ко-текст.

Колкото до ситуационните избори, те представляват абстрактната възможност (регистрирана от кода) даден термин да се появи във връзка с обстоятелства на изказа (примерно даден езиков термин да може да се изкаже по време на пътуване, на бойното поле или в министерството на държавните имоти; червено знаме да се срещне покрай железопътна линия или на митинг – поради което един железничар комунист ще го види с опасение в първия случай и с доверие във втория). Често тези обстоятелства на комбинирана проява (съ-проява) са елементи от друга семиотична система: например английският словесен израз aye, включен в етикетната система на парламентарно заседание, означава положително гласуване, а включен в етикетната система на моряшката дисциплина означава готовност за подчинение. Такива правила на хиперкодиране като правилата за разговор (или други конвенции, които осигуряват условия за ефективност на езиковия акт) представляват също ситуационни избори, при които ситуацията е повече или по-малко семиотизирана. И накрая, в текстове от повествователен тип дори ситуациите, доколкото са представени словесно, се „слягат” към контекстите.

Във всеки случай, с казаното дотук би трябвало вече да е достатъчно разяснено разграничението, което решихме да възприемем, между ко-текст, контекст и ситуация.

Така че можем да преформулираме някои примери (вече посочени в Трактат по обща семиотика) по следния начин: лексемата “кит” може да бъде интерпретирана еднозначно като риба или бозайник според контекстуалния избор, който предполага, че тя може да се срещне в два различни класа възможни ко-текста: единият се отнася до “античните” дискурси (Библия, приказки, средновековни бестиарии), а другият – до “модерните” дискурси (поне от Кювие нататък). Ето следователно как едно представяне с термини на енциклопедия може на кодово равнище да държи сметка за различните контексти и следователно и за възможните ко-текстуални прояви, при които лексемата се появява като конкретна реализация.

Нека се върнем сега към нашия пример с лъва, който трябва да бъде върнем обратно в зоологическата градина. Обикновено (наблягам на това “обикновено”: енциклопедичната компетентност се базира на културни данни, които са социално признати поради статистическата си “константност”) лъвовете са известни в три ситуации – в джунглата, в цирка и в зоологическата градина. Всички други възможности са подчертано идиосинкратични и излизат от нормата: като такива, когато се реализират, те поставят в криза енциклопедията и продуцират текстове, които функционират като метаезикова критика на кода. Джунглата, зоологическата градина и циркът са обстоятелствата (семиотизирани, доколкото са регистрирани от енциклопедията), при които лексемата “лъв” може да бъде продуцирана. В текста и тези обстоятелства могат да бъдат словесно дефинирани, така че да станат езикови прояви. Нека кажем тогава, че семемата “лъв”, която предполага серия от константни денотативни маркери (в ограничената рамка на речника), приема впоследствие една серия от конотативни маркери, които варират според трите контекстуални избора. Лъвът, който се появява в един клас от ко-текстове, в които са в комбинирана проява термини като “джунгла”, “Африка” и т. н., конотира “свободен”, “свиреп”, “див” и т. н. В ко-текст, в който се споменава циркът, конотациите са “дресиран”, “обучен” и т. н.; в ко-текст, в който се споменава зоологическата градина, конотациите са “пленник”, “затворен в клетка”. Ето как едно енциклопедично представяне на термина “лъв” може да отрази тези контекстуални избори:

(контекст джунгла) = свободен, свиреп и т.н.
“лъв” = d1…dn (контекст цирк) = дресиран и т.н.
(контекст зоологическа градина) = пленник и т. н.

В твърдение (2) в израза “зоологическа градина” е включен семантично маркерът “пленничество”; въз основа на една доста интуитивна съпоставка със значението на съ-проявяващите се изрази се заключава, че твърдение (2) се отнася до намерението лъвът да бъдат върнат в положението на пленник, в което е бил преди (изразът “връщам обратно” подразбира, че обектът на действието е бил първоначално на мястото, което представлява terminus ad quem на самото действие). И сега вече в резултат на една поредица от заключения адресатът на посланието стига до извода, че лъвът би трябвало да се е отдалечил с бягство от зоологическата градина против волята на пазачите си – и че в последна сметка би трябвало да предпочита сегашното си положение на беглец пред завръщането си в клетката. Тези заключения са въпрос на текстуална интерпретация и не са пряко наложени от кода; макар че – както ще видим след малко, когато ще говорим за frames и сценарии – те също могат да бъдат продуцирани, като се използват като предпоставки данни от енциклопедичната компетентност, тъй като нежеланието на лъвовете да живеят в плен (както и фактът, че обикновено не получават предсрочно освобождаване и разрешения за един вид “гарнизонен отпуск” и затова излизат рядко от зоологическите градини, и то при печални събития) е предвидено от информации, разпространявани в стандартизирана форма именно като “сценарии” на възможни и вероятни събития.

1.3. Семемата като инструкция, ориентирана към текста

Нека видим сега какви изводи могат да се извлекат от всички тези наблюдения по отношение на връзката между теорията на кодовете и теорията на текстуалната компетентност.

Не съществува изказване, което да не изисква ко-текст, за да се актуализира семантично във всички свои възможни значения. Но това изказване се нуждае от актуален ко-текст, защото възможният текст е бил изначално или виртуално присъстващ в самия енциклопедичен спектър на семемите, които го съставляват. Както казва Греймас (1973:174), дадена семантична единица като “рибар” в самата си семемична структура е потенциална наративна програма: “Рибарят носи очевидно в себе си всички възможни свои действия, всичко, което можем да очакваме от него като поведение: поставянето му като дискурсна изотопия го превръща в тематична роля, която може да се използва за разказа.” Затова ще кажем, че една теория на текста се нуждае от съвкупност от прагматични правила, които да определят как и при какви условия адресатът е ко-текстуално упълномощен да сътрудничи за актуализацията на това, което може да съществува актуално само в ко-текста, но вече е съществувало виртуално в семемата. Пърс е първият семиолог, който осъзнава напълно тази динамика, когато приема (на строга логическа основа), че терминът е рудиментарно твърдение, а пропозицията – рудиментарен аргумент.

Тук би могло да се възрази, че семантичното представяне под формата на контекстуални и ситуационни избори функционира доста добре по отношение на категорематичните термини, но е по-неубедително по отношение на синкатегорематичните термини, които очевидно могат да бъдат тълкувани еднозначно само на ко-текстуална основа.

В това отношение все пак са възможни две различни становища. Привържениците на една теория от първо поколение биха могли да кажат: защо “борец” трябва да има значение и извън контекста, а “все пак” придобива значение само на контекстуална основа? Вярно е, че без контекстуално обкръжение общото значение на противопоставяне, което ни се подсказва от “все пак”, не се съотнася към нищо, но е също така вярно, че без адекватното ко-текстуално обкръжение и за нашия борец не се знае за кого и срещу кого се бори: следователно никой термин не придобива задоволително значение извън контекста.

Но привържениците на една теория от второ поколение биха могли да отвърнат: когато срещам “борец” извън контекста, знам поне (и това е добро начало), че става дума за действащ субект, вероятно човешко същество, което се поставя в ситуация на конфликтност (физическа или психологична) спрямо друго или други човешки същества (или – в случай на риторична употреба – спрямо природни стихии); но по същия начин, когато срещна “все пак” извън контекста, знам, че един възможен адресант се поставя в ситуация на конфликтност или алтернативност спрямо нещо, което е изказано преди това.

След като са установени аналогиите, няма да е зле – все пак – да се установят и различията: в случая с “борец” ко-текстът, който е подсказан виртуално, изглежда инструментален по отношение на една екстрасемиотична ситуация, за която говори текстът, докато в случая с “все пак” самата подсказана конфликтност е текстуална конфликтност. Трябва следователно да кажем, че ако се приеме, че “все пак” има значение извън своите ко-текстуални прояви, това значение се отнася до неговата текстуална оперативност – т. е. точно това, което разбираме, когато говорим за синкатегорематични термини.

Нека кажем тогава: съществуват ко-текстуални оператори, които функционират семантично само във връзка със своя ко-текст, но чиято ко-текстуална съдба може да бъде установена въз основа на един компонентен анализ във форма на енциклопедия.

Нека анализираме един от тези оператори – италианския израз “invece” (с преводно съответствие на български “пък”, “за разлика от това” или “вместо” – Бел. прев.). На пръв поглед “invece” извън контекста не означава нищо. Но това не значи, че е невъзможно семемичното му представяне, което ни дава инструкции за възможните му значения в дадени класове от ко-текстове. Примерно знаем, че този израз може да има стойност на наречие и на предлог. Езиковата употреба ни уведомява, че предложната му валентност се маркира чрез комбинираната му проява с предлог “di”: “Invece di Maria è venuto suo fratello” – Вместо Мария дойде брат й. И ето, че един контекстуален избор, вписан в семемичното представяне, може да ни уведоми, че “invece” е предлог, когато е последван от “di”.

Но това не е всичко: контекстуалният избор, който уточнява предложната употреба на “invece”, ни уведомява (или би трябвало да ни уведоми, става дума да се прибави синтактичен маркер от този тип в компонентния спектър), че в това свое значение “invece” е фразов оператор. Различно е положението при употребата на “invece” като наречие: тогава то е текстуален оператор.

Като такъв то изразява опозиция или алтернатива между два текстуални сегмента. Нека го разгледаме “в действие” в три различни израза:

(3) Мария обича ябълки, Джовани пък мрази ябълките.
(4) Мария обича ябълки, а пък мрази банани.
(5) Мария свири на цигулка. Джовани пък яде банан.

Интуитивно във всички тези примери “invece – пък” изразява алтернатива, означава “за разлика от”. Но за разлика от какво? Изглежда, че “invece” може да изразява алтернативността най-общо и че само контекстуалната му колокация ни казва спрямо какво. Нима тогава сме лишени от всякаква възможност за предварително кодиране? Нека направим един експеримент. Всяка от горните фрази има подлог, допълнение, глагол, който изразява действие. На кой от тези семантични елементи се противопоставя нашето наречие?

В израз (3) то отбелязва алтернатива на подлога и неговото действие, в израз (4) маркира алтернатива на действието и на обекта; в израз (5) изглежда, че всичко се поставя под въпрос. Можем ли тогава спокойно да твърдим, че не се дава семантично представяне на “invece” и че всичко зависи от процеси на текстуална интерпретация? Но подобно заключение не може да удовлетвори дори една теория от първо поколение: с него бихме се отказали от едно обяснение във форма на код, без да открием обяснение във форма на текст – и ще имаме на разположение само по-скоро разочароващата възможност да прибегнем към интуицията на говорещия (неприятна категория, към която никоя сериозна семиотична теория не би трябвало да прибягва, защото ако една семиотична теория има цел, то тя е именно да обясни как функционира интуицията на говорещия, и то да го обясни с неинтуитивни термини).

Редица текстуални теории ни се притичват на помощ с една категория с много широка сфера на употреба (дори прекалено широка), която като че ли действа задоволително в нашия случай, а именно категорията топос (противопоставена на comment (анг.), или тема в опозицията тема-рема). За топоса ще говорим по-подробно в 5.2, но тук нека посочим само, че едно от средствата, които се предлагат, за да се установи кой е топосът на даден текст, е следният: изказаната част от текста (comment-ът или ремата) се разглежда като отговор на един неизказан въпрос, който е именно топосът или темата. Нека се опитаме следователно да включим изразите (3)-(5) във възможен ко-текст и да ги разгледаме като отговори на следните въпроси?

(3а) Ама Мария и Джовани обичат ли ябълки?
(4а) Какви плодове обича Мария?
(5а) Какво по дяволите правят децата? Не трябваше ли да имат час по музика?

Ето че чрез предлагането на три различни въпроса, получаваме три различни текстуални теми:

(3б) Хора, които обичат ябълки.
(4б) Плодове, които Мария обича.
(5б) Урок по музика.

И тук вече става ясно, че “invece” в (3) се противопоставя на (3б), в (4) – на (4б) и т. н. Но става ясно също, че е възможен един семантичен анализ на това наречие, който да регистрира контекстуален избор от типа: “в случай че аргументът на текста (топос или тема) е х, въпросният израз маркира алтернатива на х”. По-сбито казано (като се държи също така сметка за двойната граматична валентност на въпросния израз), представянето на “invece” може да придобие следния вид (в който общата марка за алтернатива остава константа за всеки възможен контекстуален избор):

(cont + di + x) предлог, замяна на х
“invece” = алтернатива
(cont топик х) наречие, опозиция на х

Този тип компонентен анализ не може да замести един набор от по-сложни текстуални правила: така например той не спомага ни най-малко за разпознаването на топоса – операция, изискваща заключения, извлечени въз основа на многобройни ко-текстуални индикации. И все пак този тип компонентен анализ представлява разумен набор от семантични инструкции, с помощта на които въпросната лексема може да се ситуира генеративно и да се интерпретира еднозначно. По този начин текстуалната съдба и текстуалните детерминации на израза не се игнорират, а се поемат от енциклопедичното представяне, което става именно своего рода мост между отделната лексема и нейното вплитане в текста. Едно представяне от този тип ни казва най-малкото в кои класове от ко-текстове “invece” може да бъде включено и как функционира в тях. Казва ни например защо не бихме могли никога да построим изречение от типа:

(6) Мария обича ябълки, а пък обича круши,

защото единственият възможен топос са именно “плодовете, които Мария обича”, а в пример (6) наречието посочва опозиция, която не се реализира. Аналогично това представяне не изключва, а дори позволява изречението:

(7) Джузепе казва, че Мария обича ябълки, а тя пък обича круши,

защото тук очевидно топосът е “мнението на Джузепе за предпочитанията на Мария” и тук говорещият противопоставя собствената си осведоменост на предполагаемата осведоменост на Джузепе.

По тази причина можем да възприемем този тип представяне като инструмент на една текстуално ориентирана Instruktionssemantik във вида, в който тя се предлага и от Шмидт (Schmidt, 1976b: 56): “Теоретично лексемата може да се възприеме като правило (в широк смисъл) или инструкция за продуцирането на дадено словесно и/или несловесно “поведение”… Полето-контекст [лексематичното поле] дава на лексемата в най-общ вид възможностите за нейното функциониране в текстовете.”

1.4. Семемата като виртуален текст и текстът като експанзия на семемата

Ще видим по-нататък как този тип енциклопедично представяне може да се допълни с елементи на хиперкодиране чрез регистрацията на общи и интертекстуални “сценарии”. Така се постулира едно семантично описание под формата на структура на кода, което описание се прави с оглед на разбирането на текстовете; и същевременно се постулира една теория на текста, която не отрича, а напротив, включва в себе си (чрез понятието за енциклопедия или тезаурус и понятието frame) резултатите от един разширен компонентен анализ. Разширен в смисъл да може да удовлетвори изискванията на онзи Преформулиран семантичен модел, който предложихме в Трактат по обща семиотика във връзка с перспективата за неограничен семиозис и изискванията на един модел за глобално семантично поле, наречен Модел Q. По този начин (и точно това се подразбира от понятието текстуална теория от второ поколение) теорията на кодовете и теорията на текста се оказват в тясна взаимовръзка помежду си: в една семантика, ориентирана към текстуалните актуализации, семемата трябва да се явява като виртуален текст, а текстът не е друго освен експанзията на семемата (на практика той е резултатът от експанзията на много семеми, но теоретично продуктивно е да приемем, че може да се сведе до експанзията на една-единствена централна семема: историята на един рибар само разширява всичко онова, което една идеална енциклопедия би могла да ни каже за рибаря).

Почти не остана какво повече да се каже, преди да се разгледат в дълбочина различните становища, които вече изложихме тук. Нека добавим само – както вече подробно сме го казвали в Трактат по обща семиотика, – че след като се приеме това широкообхватно понятие за енциклопедична компетентност, понятието за Глобална семантична система като структурирано множество от енциклопедични информации, става много абстрактно – постулат на теорията и регулираща хипотеза на анализа. Глобалната семантична система в теоретично отношение идва преди текстуалните си реализации, но на практика може да бъде построена, активирана и частично постулирана само в конкретните моменти, в които се готвим да интерпретираме даден откъс от текст. Текстовете са резултат от една игра на семантични единици, фиксирани във виртуалната сфера на неограничния семиозис, но процесът на неограничен семиозис може да се сведе до частичните си описания само когато се сблъскаме с конкретен текст или група от текстове (вж. Еко, 1971 и 1975, 2.13; Schmidt, 1976b, 4.4.2.1).

Както ще видим, самите хиперкодирани “сценарии” са резултат от предходна интертекстуална циркулация. Обществото успява да регистрира дадена енциклопедична информация едва след като тя бъде подадена от предходни текстове. Енциклопедията или тезаурусът са дестилат (под формата на макропропозиции) на други текстове.

Така семиотиката на кода и семиотиката на текста са в диалектична взаимовръзка помежду си. Става дума за кръговрат, който не трябва да обезкуражава едно сериозно научно изследване: проблемът е само какви научни процедури трябва да се приложат, за да се отрази този кръговрат.

1.5. Относно термина-чадър “предположение”

В изложението в предните параграфи многократно се споменаваха явления, които текстуалната семиотика, философията на езика, логиката на естествените езици и генеративната семантика многократно са дефинирали като “предположение”. Този термин в следващите глави ще се използва рядко и почти винаги в общ смисъл, и то именно защото вече трябва да се решим да го възприемаме като общо понятие. Факт е, че в редица случаи той е бил и пак ще може да бъде по сполучлив начин общо понятие: с една дума, това е термин-чадър като “иконизъм” и вероятно като – но към това ще се върнем в 5.3 – “изотопия”. Термини, отразяващи явления, които в семиотичната си природа са доста различни помежду си.

Ако – както ще докажем стъпка по стъпка – текстът е мързелива машина, която изисква от читателя достойно активно сътрудничество, за да се запълнят пространствата на не-изказаното и на вече-казаното, които са останали тъй да се каже празни, тогава текстът не е нищо друго освен една машина на предположенията.

За изобилието от възможни значения на категорията “предположение” вече сме говорили в Трактат по обща семиотика (2.11.1): съществуват референциални, семантични, прагматични и много други предположения. Изказването

(8) Монахинята от Монца е била мома, но със сигурност не й е липсвало желание да нарушава обета за непорочност.

съдържа в себе си голям брой от тези неща, които текущата литература по въпроса нарича “предположения”. Но всяко от тези предположения е от различен семантичен тип. С нарицателното “Монахинята от Монца” се предполага, че съществува по някакъв начин индивид, който съответства на това дефинирано (и по-скоро антономастично) описание, и това предположение е индексикално, или референциално, или екстенсионално. С изказването, че е била мома, се предполага, че не е била омъжена, но това е процес на entailment или подразбиране, който е подчинен на други правила и зависи от постулати на значението. За да свържем местоимението “й” с Монахинята от Монца трябва да осъществим един процес, който понякога се нарича предположение, но всъщност е ко-референция. За да установим, че обетът за непорочност (предположен като вече споменат, доколкото съществителното “обет” е членувано) е съотнесен с нейната характеристика на неомъжена жена, трябва за пореден път да прибегнем към ко-референция, но като предположим едно енциклопедично правило, според което монахините дават обет, задължаващ ги в две отношения, а именно: да не се омъжват и да нямат сексуални връзки; и това ни задължава също да потърсим компонентната разлика между “мома” и “непорочна” и да разсъждаваме за верните и погрешните импликации (не е вярно, че всички моми са непорочни, нито е вярно, че всички непорочни са моми, но е вярно, че всички монахини са моми, докато нарушаването на непорочността предполага да има сексуални връзки и т.н.). Без да се забравя и фактът, че това “но” ни налага да предположим правилно топоса, както видяхме при подробния анализ на “invece”.

Разбира се, ако всички тези процеси се разглеждат като случаи, в които текстът оставя съдържанието си във виртуално състояние и очаква то да бъде окончателно актуализирано чрез активното сътрудничество на читателя, можем да продължим да говорим за предположение, защото в последна сметка нещо обединява все пак тези толкова различни процеси и то е именно фактът, че един текст е винаги по някакъв начин “неразговорлив”. Но следващите глави са посветени именно на това: да се установят степените и нивата на тази неразговорливост.

А това означава, че всички глави в тази книга ще се отнасят до общото явление предположение, което ще се дефинира всеки път като различна модалност на интерпретационно сътрудничество.

Превод от италиански: Ина Кирякова
Научна редакция: Кристиян Банков

——————–
Бележки:

* Преводът е направен по книгата: Eco, U. (1979). Lector in Fabula. Milano: Bonpiani, стр. 13-26.

[1] В обширната литература по темата препращаме към Van Dijk, по-специално 1972а и 1977; Petöfi, 1974b, 1975; Petöfi, Rieser, 1973. На италиански език: Garavelli Mortara, 1974; Van Dijk, 1976d.

[2] Използваме термина “прагматика” не в смисъла, в който го използва Морис (той свежда прагматиката до изучаване на ефектите на посланието), и не в твърде стеснения смисъл на термина като интерпретация само на индексикалните изрази, а по-скоро като изучаване на “базисната зависимост на комуникацията в естествения език от говорещия и от слушателя, от езиковия контекст и от извънезиковия контекст” и като изучаване на “готовността за пълно познание, желанието да се постигне това пълно познание и добрата воля на участниците в акта на комуникация” (Bar-Hillel, 1968: 271). Срв. също Montague, 1968 и Petöfi, 1974.

[3] За теорията на Пърс за интерпретанта вж. Трактат по обща семиотика, 2.7 и цялата втора глава на тази книга.

[4] За опозицията речник/енциклопедия вж. Трактат по обща семиотика, 2.10. За понятието тезаурус вж. Petöfi, 1969.

[5] Проблемът за контекстуалните и ситуационните избори, който е разработен в Трактат по обща семиотика, 2.11, се разглежда отново подробно в тази книга в четвърта глава, където се допълва и с анализа на понятието “сценарий”.