ІІІ.1. Двете оси на езика

ІІІ.1.1. Според Сосюр[1] връзките между езиковите елементи могат да се развиват на два плана, всеки от които създава свои собствени стойности; тези два плана съответстват на две форми на умствена активност (това обобщение се възприема и от Якобсон). Първият план е този на синтагмите; синтагмата представлява съчетание от знаци, основано на протяжността; в членоразделния език тази протяжност е линейна и необратима (това е „потокът на речта”): два елемента не могат да бъдат произнесени едновременно (re-tire, contre tous, la vie humaine): тук всеки елемент получава своята стойност от опозицията си с предходния и следващия; в потока на речта елементите са обединени действително in praesentia; аналитичната дейност, която се прилага към синтагмата, е разчленяването. Вторият план е този на обединенията (асоциациите) (за да запазим терминологията на Сосюр); „Извън речта (синтагматичен план) единиците, които имат нещо общо помежду си, се свързват в паметта и така образуват групи, в които са налице различни връзки”: така enseignement (образование) може да се свърже по смисъл с éducation, apprentissage, а по звук с enseigner, renseigner или с armement, chargement; всяка група образува виртуална мнемонична серия, „съкровищница на паметта”; във всяка серия, обратно на онова, което става на равнището на синтагмата, елементите са обединени in absentia; аналитичната дейност, която се прилага към свързванията, е класифицирането. Синтагматичният и асоциативният план са в тясна връзка, която Сосюр изразява чрез следното сравнение: всяка езикова единица прилича на колона на антична сграда: тя е в реална връзка на съседство с други части на сградата, например архитрава (синтагматична връзка); но ако тази колона е дорийска, тя извиква у нас сравнение с други архитектурни стилове, йонийски или коринтски; това е виртуална връзка на заместване (асоциативна връзка): двата плана са свързани така, че синтагмата може да „напредва” само чрез последователни извиквания на нови единици извън асоциативния план. След Сосюр анализът на асоциативния план бе значително развит и дори името му бе променено; днес се говори не за асоциативен, а за парадигматичен[2] план или още, както ще говорим тук, за систематичен план: без съмнение асоциативният план е отблизо свързан с „езика” като система, докато синтагмата е по-близка до речта. Може да се използва и допълнителна терминология: синтагматичните връзки у Йелмслев са наричани релации, у Якобсон съседства, у Мартине контрасти; систематичните връзки са корелации у Йелмслев, подобия у Якобсон и опозиции у Мартине.

ІІІ.1.2. Сосюр предусеща, че синтагматичното и асоциативното (т.е. за нас систематичното) трябва да съответстват на две форми на умствена дейност, което вече означава излизане от лингвистиката. В един свой вече прочут текст[3] Якобсон възприема това разширяване, като прилага опозицията между метафората (ред на системата) и метонимията (ред на синтагмата) към нелингвистични езици: следователно ще имаме „дискурси” от метафоричен тип и „дискурси” от метонимичен тип; разбира се, всеки от тези типове не предполага изключително прибягване към единия от двата модела (тъй като синтагмата и системата са необходими за всяка реч), а само преобладаване на единия или на другия. Към реда на метафората (преобладаващи заместващи асоциации) спадат руските лирически песни, творбите на романтизма и символизма, сюрреалистичната живопис, филмите на Чарли Чаплин (сливането и наслагването на плановете се тълкуват като истински филмови метафори), фройдистките символи на съня (чрез идентификация); към реда на метонимията (преобладаващи синтагматични асоциации) принадлежат героичните епопеи, повествованията в школата на реализма, филмите на Грифит (близки планове, монтаж и вариации на ъглите на снимане) и ониричните проекции чрез измествания или кондензиране. Към изброяването на Якобсон можем да добавим: към страната на метафората – дидактичните изложения (които използват заместващи дефиниции)[4], литературната критика от тематичен тип, афористичните дискурси; към метонимията – популярните романи и разказите в пресата.[5] Ще отбележим, насочвани от една забележка на Якобсон, че анализаторът (в случая – семиологът) е по-подготвен да говори за метафората, отколкото за метонимията, тъй като самият метаезик, на който той трябва да извършва своя анализ, е метафоричен и следователно, хомогенен с метафората-предмет: и наистина, съществува богата литература за метафората, но почти нищо за метонимията.

ІІІ.1.3. Съсредоточаването на Якобсон върху дискурси, в които преобладава метафората или метонимията, бележи прехода от лингвистика към семиология. И наистина, двата плана на членоразделния език трябва да присъстват и в системи на значения, различни от езика. Независимо че единиците на синтагмата, произхождащи от операция за разчленяване, и списъците с опозиции, произхождащи от класификация, не могат да бъдат дефинирани a priori, а само след операция за общо комутиране на означаващите и означаемите, за някои семиологични системи е възможно да се посочи планът на синтагмата и този на системата, без все още да се предполагат синтагматичните единици и оттук, парадигматичните вариации, които те позволяват (вж. таблицата по-долу). Такива са двете оси на езика и основната част от семиологичния анализ се изразява в разпределение на описваните факти спрямо всяка от тези две оси. Логично е работата да започне със синтагматично разчленяване, тъй като по принцип то създава единиците, които трябва и да бъдат класифицирани в парадигми; същевременно, когато сме изправени пред непозната система, може да бъде по-удобно да се тръгне от няколко парадигматични елемента, открити емпирично, и да се проучи системата преди синтагмата; тъй като обаче тук става дума за теоретични Елементи, ще спазим логическия ред, който върви от синтагма към система.

ІІІ.2. Синтагма.

ІІІ.2.1. Както вече видяхме (І.1.6), речта (в смисъла, влаган от Сосюр) е от синтагматично естество, тъй като освен чрез амплитудите в учленяването, тя може да бъде дефинирана и като (разнообразно) съчетание от (повтарящи се) знаци: изречената фраза е типичната синтагма; следователно, синтагмата без съмнение е много близка до речта; според Сосюр обаче не може да съществува лингвистика на речта; значи ли това, че лингвистиката на синтагмата е невъзможна? Сосюр е доловил трудността тук и се е погрижил да уточни поради какво синтагмата не може да бъде разглеждана като речеви факт: първо, защото съществуват устойчиви синтагми, в които употребата не разрешава да се променя каквото и да било (à quoi bon? Allez donc!) и които са изключени от комбинаторната свобода на речта (следователно тези стереотипни синтагми се превръщат в нещо като парадигматични единици); и после, защото синтагмите на речта се конструират според правилни форми, които с това принадлежат към езика (indécolorable се конструира по модела на impardonnable, infatigable и т.н.): следователно, съществува форма на синтагмата (в Йелмслевовия смисъл на думата), с която се занимава синтаксисът, който в някакъв смисъл е „глотичната” версия[6] на синтагмата. Независимо от това структурната „близост” на синтагмата и на речта е важен факт, защото непрекъснато поставя проблеми пред анализа, но и още защото позволява да бъдат обяснени структурно някои феномени на „натурализиране” на конотираните дискурси. Следователно не трябва да се забравя тясната връзка между синтагма и реч.

Верижно подреждане на детайлите на равнището на цялата сграда.

	Система	Синтагма
Облекло	Група на дрехите, елементите или детайлите, които не могат да се носят едновременно върху една и съща част от тялото, и чиято вариация съответства на промяна на смисъла на облеклото: шапка без периферия/ плетена шапка/дамска шапка с широка периферия и т.н.	Съпоставяне на различни елементи в един и същ костюм: пола – блуза – сако.
Храна	Група от сходни и различни храни, в която се избира дадено ястие според определен смисъл: разновидности на ордьоври, печени меса или десерти.	Реално верижно подреждане на избраните ястия през храненето: това е менюто.
	„Менюто” на ресторантите актуализира двата плана: например хоризонталният прочит на ордьоврите съответства на системата, вертикалният прочит на менюто – на синтагмата.
Мебелировка	Група на „стилистичните” разновидности на една и съща мебел (легло).	Успоредно разполагане на различни мебели в едно и също пространство (легло – гардероб – маса и т.н.)
Архитектура	Вариации в стила на един и същ елемент на сграда, различни форми на покриви, балкони, входове и т.н.

ІІІ.2.2. Синтагмата се представя във „верижна” форма (например речевият поток). Както обаче вече видяхме (ІІ.5.2.), смисълът може да се породи само от членение, т.е. едновременно разделяне на означаващата покривка и на означаемата маса: речевата дейност е в известен смисъл онова, което разчленява реалното (например непрекъснатият цветови спектър се редуцира вербално до серия от прекъснати термини). Следователно пред всяка синтагма стои аналитичен проблем: синтагмата е едновременно непрекъсната (течаща, верижна) и в същото време може да носи смисъл само ако е „членена”. Как да бъде разчленена синтагмата? Този проблем се възражда пред всяка система от знаци: в членоразделния език са водени безброй дискусии за естеството (тоест фактически за „границите”) на думата, а според някои семиологични системи тук могат да се предвидят съществени трудности: наистина, съществуват примитивни и силно прекъснати системи от знаци: например пътната сигнализация, чиито знаци поради съображения за сигурност трябва да бъдат радикално отграничени, за да могат да бъдат незабавно възприемани; но иконичните синтагми, основани върху повече или по-малко аналогична репрезентация на реалната сцена, са много по-трудни за разчленяване, поради което и без съмнение тези системи са почти повсеместно дублирани от членоразделна реч (легенда към снимка), която им придава прекъснатостта, която те не притежават. Въпреки тези трудности разчленяването на синтагмата е операция от фундаментално значение, тъй като трябва да предостави парадигматичните единици на системата; като цяло това е самата дефиниция на синтагмата – да е съставена от субстанция, която трябва да бъде разчленена[7]. Синтагмата под формата си на реч се представя като „текст без край”: как да се открият в този текст без край значещите единици, тоест, границите на знаците, които го образуват?

ІІІ.2.3. В лингвистиката разчленяването на „текста без край” се извършва посредством проверка с комутация. Това оперативно понятие се открива още у Трубецкой, но е утвърдено под днешното си наименование от Йелмслев и Улдал на Петия конгрес по фонетика през 1936 г. Проверката с комутация се изразява в изкуствено внасяне на промяна в плана на израза (означаващи) и проследяване дали тази промяна довежда до съответно изменение в плана на съдържанието (означаеми); общо взето, касае се за създаване на произволна хомология, т.е. на двойна парадигма в дадена точка на „текста без край”, за да се установи дали взаимното заместване на две означаващи води ipso facto до взаимно заместване на две означаеми; ако комутацията на двете означаващи поражда комутация на означаемите, то със сигурност фрагментът от синтагма, подложен на изпитанието, съдържа синтагматична единица: ето, че първият знак е отчленен. Разбира се, операцията може да се извърши съответно и от гледна точка на означаемите: ако например в едно гръцко съществително идеята за „две” замести идеята за „много”, се постига промяна в израза и в същото време се отделя елементът, който се променя (белег за двойствено и за множествено число). Някои промени обаче не довеждат до никакви изменения в съответния план; така Йелмслев[8] разграничава комутацията, пораждаща промяна в смисъла (poisson – poison), от субституцията, която променя израза, а не съдържанието, а не е и реципрочна (bonjour/bonchour). Трябва да се отбележи, че комутацията обикновено обхваща първо плана на означаващите, тъй като именно синтагмата трябва да бъде разчленена; прибягването към означаемите съществува, но остава чисто формално: означаемото не се извиква заради самото него и заради неговата “субстанция”, а само като индекс на означаващото: то ситуира означаващото и това е всичко; с други думи, при обикновената проверка с комутация се оперира с формата на означаемото (неговата опозиционна стойност спрямо други означаеми), а не със субстанцията му: „използва се различието между означаванията, а самите означавания не са важни” (Белевич).[9] Проверката с комутация по принцип позволява от приближение на приближение да се открият значещите единици, от които е изтъкана синтагмата, като по този начин се подготви класифицирането на тези единици в парадигми; разбира се, в речевата дейност то е възможно само благодарение на това, че анализаторът има известни познания за смисъла на анализирания език. В семиологията обаче могат да се срещнат системи с непознат или несигурен смисъл: кой може да твърди, че като се минава от пълнозърнест към бял хляб или от боне към готварска шапка, се минава от едно означаемо към друго? Тук семиологът най-често ще разполага с щафетни институции или метаезици, които ще му предоставят означаемите, от които той има нужда, за да комутира: статията за гастрономия или модният журнал (тук отново откриваме предимството на не-изологичните системи); в противен случай той ще трябва да наблюдава по-търпеливо постоянството на някои промени и някои повторения, подобно на лингвист пред непознат език.

ІІІ.2.4. Проверката с комутация по принцип[10] предоставя значещи единици, т.е. фрагменти от синтагми, притежаващи необходим смисъл; те все още са синтагматични единици, тъй като още не са класифицирани; сигурно е обаче, че те вече са и систематични единици, тъй като всяка от тях е част от виртуална парадигма:

Синтагма		a	b	c	и т.н.
		a’	b’	c’
		a”	b”	c”
	Система

Засега ще разглеждаме тези единици само от синтагматична гледна точка. В лингвистиката проверката с комутация дава един първи вид единици: значещите единици, всяка от които има означаваща и означаема страна (това са монемите или ако използваме един по-приблизителен термин, думите, съставени на свой ред от лексеми и морфеми); но поради двойното членение на човешката речева дейност една втора проверка с комутация, обхващаща този път монемите, извежда и втори тип единици: смислоразличителните единици (фонемите)[11]. Тези единици нямат смисъл сами по себе си, но независимо от това допринасят за смисъла, тъй като комутацията на една от тях води до промяна на смисъла на монемата, част от която е тя (комутацията на твърдо s с меко s води до преход от „poisson” към „poison”)[12]. В семиологията не може да се предпоставят синтагматичните единици, които анализът ще открие за всяка система. Тук ще се задоволим с това да предвидим три вида проблеми. Първият засяга съществуването на сложни системи на базата на съчетани синтагми: дадена система от предмети като храната или облеклото може да бъде продължена от чисто лингвистична система (френският език); в този случаи имаме една писмена синтагма (потокът на речта) и една синтагма на облеклото или на храната, визирана от писмената синтагма (тоалетът или менюто, описани с помощта на езика): единиците на двете синтагми не винаги съвпадат: така една единица на синтагма на облеклото или на храната може да бъде носена от съвкупност от писмени единици. Вторият проблем се поставя от съществуването в семиологичните системи на функции-знаци, т.е. на знаци, произлезли от употреба и ответно рационализирани от нея[13]; за разлика от човешкия език, в който звуковата субстанция е незабавно значеща и е само значеща, повечето от семиологичните системи без съмнение съдържат и материя, която служи и за нещо друго, различно от означаване (хлябът служи за хранене, дрехата – за предпазване); следователно можем да очакваме, че в тези системи синтагматичната единица е съставна и съдържа най-малкото един носител на означаването и един собствено вариант (къса/дълга пола). И накрая, не е изключено да се срещат системи, които в някакъв смисъл да са „хаотични” и в които инертни пространства на материя да поддържат от място на място знаци, които не само са прекъснати, но освен това са и разделени: сигналите от правилника за движение по пътищата „в действие” са разделени от дълги незначещи пространства (фрагменти от пътища или улици); в такъв случай може да се говори за (временно) мъртви синтагми.[14]

ІІІ.2.5. След като синтагматичните единици бъдат дефинирани за всяка система, остава да се открият правилата, които управляват тяхното съчетаване и подреждане в синтагмата: монемите в езика, частите на облеклото в тоалета, ястията в менюто, пътните знаци по протежение на пътя се следват в ред, който остава подчинен на определени ограничения: съчетаването на знаците е свободно, но свободата, с която те се ползват и която представлява „речта”, си остава „условна” свобода (и именно поради това още веднъж ще подчертаем, че не трябва да се бъркат синтагма и синтаксис). Всъщност подреждането е самото условие за синтагма: „синтагмата е някаква група от хетерофункционални знаци; тя винаги е (най-малкото) бинарна и двата й елемента са във връзка на взаимна обусловеност” (Микус)[15]. Можем да си представим различни модели на комбинаторни ограничения (на „логика” на знака); тук ще посочим като пример трите типа връзки, които според Йелмслев могат да възникнат между две синтагматични единици, когато са в съседство: 1) обвързаност, когато те по необходимост се предполагат една друга; 2) проста импликация, когато едната налага другата (но не реципрочно); 3) комбинация, когато нито едната не налага другата. Комбинаторните ограничения са определени от „езика”, но „речта” ги изпълнява по различен начин: следователно остава някаква свобода на свързване на синтагматичните единици. Относно речевата дейност Якобсон отбелязва, че говорещият субект се ползва с нарастваща свобода за съчетаване на лингвистичните единици от фонемата към сложното изречение: свободата да изгражда парадигми от фонеми е нулева, тъй като тук кодът е установен от езика; свободата да обединява фонеми в монеми е ограничена, тъй като съществуват „закони” за словотворчеството; свободата за съчетаване на „думи” в изречения е реална, макар и ограничена от синтаксиса и евентуално от подчиняването на стереотипи; свободата да съчетава изречения е възможно най-голяма, тъй като тук вече няма ограничения на равнище синтаксис (ограниченията за ментална свързаност на дискурса, които могат да са запазени, вече не са от езиково естество). Синтагматичната свобода е очевидно свързана със случайното: съществуват вероятности за насищане на някои синтактични форми с някои съдържания: глаголът лая може да бъде наситен само с ограничен брой подлози; в рамките на даден тоалет полата неизбежно бива „наситена” с блуза, пуловер или сако, и т.н.; този феномен на насищане се нарича катализа; можем да си представим една чисто формална лексика, която би представяла не смисъла на всяка дума, а съвкупността от другите думи, които могат да я катализират според очевидно променливи вероятности, най-слабата от които би съответствала на една „поетическа” зона на речта. (Вале Инклан: „Горко на онзи, който няма смелостта да съчетае две думи, които никога не са били съчетавани”).

ІІІ.2.6. Една забележка на Сосюр посочва, че езикът е възможен затова, защото знаците се повтарят (вж. по-горе, І.1.3); и наистина, по цялата синтагматична верига се откриват определен брой идентични единици; повторението на знаците обаче се коригира от феномени на дистанция между идентични единици. Този проблем въвежда в статичната лингвистика или макролингвистиката, която е основно лингвистика на синтагмата без прибягване към смисъла; вече видяхме до каква степен синтагмата е близка до речта: статичната лингвистика е лингвистика на речите (Леви-Строс). Синтагматичната дистанция на идентичните знаци обаче не е само проблем на макролингвистиката; тази дистанция може да бъде оценена в стилистичен план (твърде близкото повторение е или естетически забранено, или теоретично препоръчвано) и в такъв случай се превръща в елемент от кода на конотация.

ІІІ.3. Система

ІІІ.3.1. Системата представлява втората ос на речевата дейност. Сосюр я представя под формата на серия от асоциативни полета, едни от които са определени от сродства на звуци (enseignement, armement), а други – от сродства на смисъла (enseignement, éducation). Всяко поле е резерв от виртуални елементи (понеже само един от тях се актуализира в настоящия дискурс). Сосюр набляга върху думата елемент (с която замества дума, която е единица от синтагматичен порядък), тъй като, уточнява той, веднага, щом кажем „елемент” вместо „дума”, се подсказва идеята за система[16]; и действително, вниманието, отделяно на системата в проучването на всяка съвкупност от знаци, винаги свидетелства в по-голяма или по-малка степен за влияние на Сосюр; например школата на Блумфийлд се въздържа да разглежда асоциативните връзки, докато обратно, А. Мартине препоръчва да се разграничават добре контрастите (връзки на съседство между синтагматичните единици) и опозициите (връзки на елементите от асоциативното поле)[17]. Елементите на полето (или парадигмата) трябва да бъдат едновременно подобни и различни, да включват общ елемент и променлив елемент: в плана на означаемото такъв е случаят с enseignement и armement, а в плана на означаващото – с enseignement и éducation. Тази дефиниция на елементите чрез опозиция изглежда проста, но поставя един важен теоретичен проблем; общият елемент за елементите на дадена парадигма (-ment в enseignement и armеment) всъщност функционира като позитивен (недиференциален) елемент и този феномен изглежда в противоречие с нееднократно повтаряните изявления на Сосюр за чисто диференциалното и опозитивно естество на езика: „В езика има само различия без позитивни елементи”; „Да се разглеждат (звуковете) не като звукове с абсолютна стойност, а с чисто опозитивна, относителна, негативна стойност… В тази констатация трябва да се отиде много по-далеч и да се разглежда всяка стойност на езика като опозитивна, а не като позитивна и абсолютна”[18] и още от Сосюр, още по-категорично: „Черта на езика, както и на всяка семиологична система като цяло е, че в него не може да има разлика между онова, което отличава нещо, и онова, което го съставлява”[19]. И така, ако езикът е чисто диференциален, как може да съдържа недиференциални, позитивни елементи? Всъщност дали онова, което изглежда да е общият елемент в дадена парадигма, се намира самото то другаде, в друга парадигма, тоест според друга релевантност, която е чисто диференциален термин: най-грубо казано, в опозицията между le и la l наистина е общ (позитивен) елемент, но в le/ce се превръща в диференциален елемент: следователно, именно релевантността, ограничавайки декларацията на Сосюр, запазва неговата правилност[20]: смисълът винаги зависи от някаква връзка aliud/aliud, която взема под внимание само различието между двете неща.[21] Този механизъм обаче е спорен (независимо какви мисли за това Сосюр) в семиологичните системи, в които материята не е изначално значеща и където като следствие от това единиците (вероятно) съдържат позитивна част (носител на означаването) и диференциална част, вариантът; в дълга/къса рокля смисълът на облеклото пропива всички елементи (именно поради това се касае за значеща единица), но парадигмата схваща само крайния елемент (дълга/къса), докато роклята (носител) остава позитивна стойност. Абсолютно диференциалното естество на езика следователно е вероятно само за членоразделния език; във вторичните системи (произлезли от незначещи употреби) езикът е в известен смисъл „нечист”: той без съмнение съдържа диференциален аспект (чист „език”) на равнището на вариантите, но също и позитивен аспект – на равнището на носителите.

ІІІ.3.2. Вътрешното подреждане на елементите на асоциативното поле или парадигмата обикновено се нарича – поне в лингвистиката и по-точно във фонологията – опозиция; това наименование не е най-удачното, тъй като от една страна предпоставя твърде силно антонимичния характер на парадигматичната връзка (Кантино би предпочел релация, а Йелмслев – корелация), и от друга страна, изглежда конотира някаква бинарна връзка, за която няма никаква сигурност, че основава всички семиологични парадигми. Ще запазим обаче това наименование, тъй като е утвърдено. Типовете опозиции са твърде разнообразни, както ще видим скоро; но в своите връзки с плана на съдържанието една опозиция, каквато и да е тя, винаги приема формата на хомология, както вече бе посочено по повод на проверката с комутация: „скокът” от единия елемент на опозицията към другия съпровожда „скока” от едно означаемо към друго; за да се спазва диференциалното естество на системата, отношението между означаващи и означаеми винаги трябва да се схваща в плана не на простата аналогия, а на хомология на (най-малко) четири елемента.
От друга страна „скокът” от един елемент към друг е двойно алтернативен: опозицията между bière и pierre, макар и изключително слаба (b/p), не може да бъде оформена в неопределени, междинни състояния: тук се наблюдават два паралелни скока: опозицията винаги е вписана под знака на всичко или нищо: и тук отново откриваме принципа на различието, който основава опозициите: именно този принцип трябва да вдъхновява анализа на асоциативната сфера; и наистина, разглеждането на опозициите не може да бъде друго освен наблюдаване на връзките на прилика и разлика, които могат да съществуват между членовете на опозициите, т.е. съвсем точно казано: класифициране.

ІІІ.3.3. Известно е, че тъй като човешкият език се отличава с двойно членение, той съдържа два вида опозиции: различителни опозиции (между фонеми) и значещи опозиции (между монеми). Трубецкой предлага класификация на смислоразличителните опозиции, която Ж. Кантино се опитва да възприеме и разшири и до значещите опозиции на езика. Тъй като на пръв поглед семиологичните единици са по-близки до семантичните, отколкото до фонологичните единици на езика, тук ще представим класификацията на Кантино, тъй като независимо че тя не може да се прилага лесно (впоследствие) към семиологичните опозиции, тя притежава предимството да привлича вниманието към основните проблеми, поставяни от структурата на опозициите.[22] На пръв поглед в дадена семантична (вече не фонологична) система опозициите са безброй много, тъй като всяко означаващо изглежда се противопоставя на всички останали; същевременно е възможно да бъде приложен принцип за класифициране, ако се възприеме за ориентир една типология на връзките между сходния и различния елементи в опозицията. Така Кантино получава следните типове опозиции – които впрочем могат да се съчетават помежду си[23]:

А. Опозиции, класифицирани според техните връзки със системата като цяло:

А.1. Двустранни и многостранни опозиции. В тези опозиции общият елемент между двата им члена, или „база за сравнение”, не се открива в никоя от другите опозиции на кода (двустранни опозиции) или, напротив, се открива в други опозиции на кода (многостранни опозиции). Да вземем писмената латинска азбука: опозицията на буквите E/F е двустранна, тъй като общият елемент F не се открива в никоя друга буква[24]; обратно, опозицията P/R е многостранна, тъй като формата (или общият елемент) P се открива и в B.

А.2. Пропорционални и изолирани опозиции. В тези опозиции различието е конституирано в своеобразен модел. Така Mann/Männer и Land/Länder са пропорционални опозиции; както и: (nous) disons/(vous) dites и (nous) faisons/(vous) faites. Опозициите, които не са пропорционални, са изолирани; очевидно те са най-многобройните; в семантиката само граматичните (морфологични) опозиции са пропорционални; речниковите опозиции са изолирани.

Б. Опозиции, класифицирани според връзките на членовете на опозицията:

Б.1. Привативни опозиции. Те са най-известните. Като привативна опозиция означаваме всяка опозиция, в която означаващото на даден член от нея се характеризира с присъствие на значещ елемент или белег, който липсва в означаващото на другия: следователно тук се касае за общата опозиция маркиран/немаркиран: mange (без белег за лице или число): немаркиран член; mangeons (1 лице мн.ч.): маркиран член. В логиката това разположение съответства на релацията на включване. Тук ще присъединим два важни проблема. Първият засяга белега. Някои лингвисти приравняват белега към изключителното и прибягват към нормативност, за да преценят немаркирания член; така немаркираният член би бил онова, което е често срещано или банално, или изведено от маркираното чрез последващо изваждане; по този начин се стига до идеята за негативен белег (онова, което се изважда): и наистина, немаркираните членове на опозиции в езика са по-често срещани, отколкото маркираните (Трубецкой, Зипф); така Кантино смята, че rond (кръгъл) е маркиран спрямо ronde (кръгла); всъщност Кантино намесва тук съдържанието, според което мъжкият род се явява като маркиран спрямо женския. Според Мартине, обратно, белегът е буквално освен това и значещ елемент; в случая с мъжки/женски род това изобщо не възпрепятства паралелизма, който нормално съществува между белега за означаващо и белега за означаемо: всъщност „мъжки род” съответства на неразличаване на половете, на нещо като абстрактна генералност (il fait beau, on est venu); спрямо него женският род е ясно маркиран: семантичният белег и формалният белег тук всъщност вървят заедно: там, където искаме да кажем нещо повече, добавяме допълнителен знак.[25] Вторият проблем, поставян от привативните опозиции, е този за немаркирания член: наричат го нулева степен на опозицията; следователно, нулевата степен всъщност не е “нищо” (това е популярно, макар и невярно тълкуване), а значещо отсъствие; тук се стига до чисто диференциално състояние; нулевата степен свидетелства за могъществото на всяка система от знаци, която по този начин създава смисъл „от нищото”: „езикът може да се задоволи с опозицията между нещо и нищо”[26]. Концептът за нулева степен, произлязъл от фонологията, има извънредно богати възможности за употреба; в семантиката, където са известни нулеви знаци (за „нулев знак” се говори тогава, когато самата липса на експлицитно означаващо функционира като означаващо[27]); в логиката („А е в нулево състояние, т.е. А не съществува действително, а може да се появи при определени условия”[28]); в етнологията, където Клод Леви-Строс го сравнява с понятието за “мана” („…нулевата фонема има за своя присъща функция опозицията с липсата на фонема… По същия начин може да се каже… че функцията на понятията от тип „мана” е да се противопоставят на липсата на значение, без да съдържат сами по себе си някакво особено значение”[29]); и накрая в реториката, където, носена на равнището на плана на конотация, празнотата на реторичните означаващи на свой ред съставлява стилистично означаващо.[30]

Б.2. Еквиполентни опозиции. В тези опозиции, чиято връзка в логиката би била връзка на външност, двата члена са еквивалентни, т.е. не могат да бъдат разглеждани като отрицание и утвърждение на някаква особеност (привативни опозиции): в опозицията foot-feet няма нито белег, нито липса на белег. Тези опозиции са семантично най-многобройни, независимо че езикът поради икономия често замества еквиполентните опозиции с привативни, първо защото в последните връзката на прилика и разлика е добре балансирана, и второ, защото те позволяват да се изградят пропорционални серии âne/ânesse, comte/comtesse и т.н., докато еквиполентната опозиция étalon/jument остава без деривация.[31]

В. Опозиции, класифицирани според обхвата на диференциращата им стойност.

В.1. Постоянни опозиции. Това е случаят на означаемите, които винаги имат различни означаващи: (аз) ям/(ние) ядем; първо лице ед.ч. и мн.ч. имат различни означаващи на френски език във всички глаголи, всички времена и всички наклонения.

В.2. Опозиции, които могат да бъдат премахнати или неутрализирани. Такива са означаемите, които не винаги имат различни означаващи, така че двата члена на опозицията понякога могат да бъдат идентични: на семантичната опозиция 3 л.ед.ч./3 л.мн.ч. съответстват означаващи, които понякога са различни (finit/finissent), а понякога са (звуково) идентични (mange/mangent).

ІІІ.3.4. Какво може да стане с тези типове опозиции в семиологията? Разбира се, твърде рано е да се каже, тъй като парадигматичният план на една нова система не може да бъде анализиран без обширен инвентарен списък. Нищо не показва, че типовете, въведени от Трубецкой и частично възприети[32] от Кантино, могат да се отнасят и към системи, различни от езика: могат да бъдат разграничени нови типове опозиции, особено ако се приеме да се излезе от бинарния модел. Тук обаче ще се опитаме да очертаем едно сравнение между типовете на Трубецкой и Кантино и онова, което може да ни бъде известно за две много различни семиологични системи: пътната сигнализация и системата на Модата. В пътната сигнализация се откриват пропорционални многостранни опозиции (например всички, които са изградени върху вариацията на цветовете вътре в рамките на опозицията между кръг и триъгълник), привативни (когато например даден добавен белег довежда до вариация в смисъла на даден кръг) и постоянни (в нея означаемите винаги имат различни означаващи), но не се откриват нито еквиполентни, нито възможни за премахване; тази организация е разбираема; пътната сигнализация трябва да бъде с незабавна и недвусмислена четивност, иначе са възможни катастрофи; следователно тя елиминира опозиции, които изискват по-дълго време за разбирането им било защото не се вписват в самата парадигма (еквиполентни опозиции), било защото дават възможност за избор между две означаеми под едно означаващо (възможни за премахване опозиции).

В системата на Модата[33], която, обратно, се стреми към полисемия, се срещат всички типове опозиции, освен, разбира се, двустранните и постоянните, които биха довели до открояване на партикуларността и ригидността на системата. Следователно семиологията в точния смисъл на този термин, тоест като наука, която може да обхване всички системи от знаци, ще може да се възползва от общото разпределение на типовете опозиции в различните системи: забележка, която ще остане безпредметна на равнището само на езика. Но най-вече разширяването на обхвата на семиологичните търсения вероятно ще доведе до проучване – без може би да е възможно тяхното редуциране – на серийните парадигматични връзки, а не само на опозиционните, тъй като не е сигурно, че при сложни предмети, съществено ангажирани в материя и определени употреби, играта на смисъла може да бъде сведена към алтернативата между два полярни елемента или опозицията между белег и нулева степен. Това ни кара да припомним, че най-разискваният парадигматичен проблем е този за бинаризма.

ІІІ.3.5. Важността и простотата на привативната опозиция (маркирано/немаркирано), която по дефиниция е алтернативна, подтикват към поставяне на въпроса дали не би трябвало всички известни опозиции да се сведат към бинарния модел (с наличие или липса на някакъв белег), или с други думи, дали бинаризмът не е универсален факт; и от друга страна, дали бидейки универсален, той не е основан в природата. По първия пункт е сигурно, че бинаризмът е един много общ факт; според един признат от векове принцип информацията може да бъде пренасяна чрез бинарен код, а повечето от изкуствените кодове, създадени от най-различни общества, са били бинарни, от „телеграфа на джунглата” (и по-специално говорещият барабан с две ноти на конгоанските племена) до Морзовата азбука и днешните развития на „дигитализма”, а именно, алтернативните кодове с “digits” в механографията и кибернетиката. Същевременно, за да излезем от плана на „логотехниките” и да се върнем в този на неизкуствените системи, който ни интересува тук, универсалността на бинаризма в него изглежда много по-несигурна. Парадоксално е, че самият Сосюр никога не е схващал асоциативното поле като бинарно; за него елементите на дадено поле не са нито краен брой, нито в определен ред[34]: “Елементът е като центъра на съзвездие, точката, в която се събират други координирани термини, чиято сума е неопределена“[35]; единственото ограничение, въведено от Сосюр, се отнася за парадигмите на флексии, които очевидно са крайни серии. Всъщност фонологията привлече вниманието към бинаризма на речевата дейност (макар и само на равнището на второто членение); дали този бинаризъм е абсолютен? Така смята Якобсон[36]: според него фонетичните системи на всички езици биха могли да бъдат описани с помощта на дванайсетина отличителни белези, всичките бинарни, т.е. присъстващи или отсъстващи (или евентуално не релевантни); този бинарен универсализъм е обсъден и нюансиран от Мартине[37]: бинарните опозиции са мнозинството, но не са всичко; универсалността на бинаризма не е сигурна. Обсъждан във фонологията и неизследван в семантиката, бинаризмът е голямото неизвестно на семиологията, чиито типове опозиции още не са отграничени; за да се изразяват сложни опозиции, може, разбира се, да се прибегне към модела, изработен от лингвистиката, и който се изразява в „сложна” алтернатива или четиричленна опозиция : два полярни члена (това или онова), смесен текст (това и онова) и един неутрален член (нито това, нито онова); тези опозиции, макар и направени по-гъвкави спрямо привативната опозиция, без съмнение няма да премахнат проблема за серийни парадигми, а вече не само за опозиционни: универсалността на бинаризма все още не е основана. Нито неговата „естественост” (това е вторият пункт, по който той може да бъде обсъждан); твърде съблазнително е общият бинаризъм на кодовете да бъде основан върху физиологични данни, дотолкова, доколкото може да се смята, че нервно-мозъчната перцепция също функционира чрез всичко или нищо, като в частност зрението и слухът оперират чрез „развивка” на алтернативи[38]; така според тази теория от природата към обществото се изгражда обширен „дигитален” и вече не „аналогичен” превод на света; нищо от това обаче не е сигурно. Всъщност, и за да заключим накратко за бинаризма, можем да се запитаме дали тук не става дума за една едновременно нужна и преходна класификация: така бинаризмът също би могъл да бъде метаезик, конкретна таксономия, предназначена да бъде отнесена от течението на историята, един верен миг от която би представлявала.

ІІІ.3.6. За да завършим с основните факти на системата, остава да кажем няколко думи за неутрализацията; в лингвистиката този термин означава феномена, чрез който дадена релевантна опозиция губи своята релевантност, тоест престава да бъде значеща. Като цяло неутрализацията на дадена системна опозиция се извършва под въздействие на контекста: следователно в известен смисъл синтагмата е тази, която „анулира” системата. Например във фонологията опозицията на две фонеми може да се окаже унищожена вследствие на разполагането на единия от членовете й в потока на речта: на френски език обичайно съществува опозиция между é и è, когато единият от двата елемента е в края на думата (j’aimai/j’aimais); тази опозиция престава да бъде релевантна навсякъде другаде: тя е неутрализирана; и обратно, релевантната опозиция ó/ò (sautе/sotte) се неутрализира в края, където се запазва вече само звука ó (pot, mot, eau); така двата неутрализирани факта биват събрани в един звук, който се нарича архифонема и се изписва с главна буква: é/è = Е; ó/ò = О. В семантиката неутрализацията е била предмет само на няколко проучвания, тъй като семантичната „система” още не е съставена: Г. Дюбоа[39] отбелязва, че дадена семантична единица може да изгуби своите релевантни белези в някои синтагми; към 1872 г. в изрази като еманципация на работниците, еманципация на масите, еманципация на пролетариата може да се комутира част от израза, без да се промени смисъла на сложната семантична единица. В семиологията, за да се очертае една теория на неутрализацията, трябва отново да се чака възстановяването на определен брой системи: някои може би ще изключат радикално този феномен: по самото си предназначение, което е незабавното и недвусмислено разбиране на малък брой знаци, пътната сигнализация не може да толерира никаква неутрализация. Обратно, в Модата с нейните полисемични (и дори пансемични) тенденции има много неутрализации: независимо че chandail (пуловер тип моряшки ) препраща към морето, а sweater (суичър) – към провинцията, ще се говори за chandail или sweater за морето; релевантността sweater/chandail е изгубена[40]: двете дрехи са погълнати в нещо като „архи-дрехема” от типа „вълнено плетиво”. Може да се каже, поне в семиологичната перспектива (т.е. без да се държи сметка за проблемите, присъщи на второто членение, това на чисто смислоразличителните единици), че е налице неутрализация, когато две означаващи се установяват под властта на едно и също означаемо или реципрочно (тъй като е възможно да има и неутрализация на означаеми). С този феномен трябва да се свържат две полезни понятия: първото е това за поле на дисперсия или предпазни ръбове; полето на дисперсия е образувано от вариантите на изпълнение на дадена единица (например, на фонема), докато тези варианти не водят до промяна в смисъла (т.е. не минават в ранг на релевантни вариации); „краищата” на полето на дисперсия са неговите предпазни ръбове; това понятие не е особено полезно, когато имаме работа със система, в която „езикът” е много силен (в системата на автомобила например), но е извънредно ценно, когато една изобилна „реч” увеличава възможностите за изпълнение: в областта на храната например може да се говори за поле на дисперсия на дадено ястие, което ще бъде образувано от границите, в които това ястие остава значещо, каквито и да са “фантазиите” на неговия изпълнител. “Разновидностите, които образуват полето на дисперсия, са или комбинаторни варианти, когато зависят от комбинация на знаците, т.е. на незабавния контекст (d в nada и това във fonda не са идентични, но вариацията не оказва въздействие върху смисъла), или индивидуални или факултативни варианти (например на френски език хората ви разбират по един и същ начин, независимо дали сте бургундец или парижанин, тоест дали произнасяте r апикално или гърлено, тъй като вариацията на тези две r не е релевантна). Дълго време комбинаторните варианти са били разглеждани като речеви факти; те без съмнение са много близки до такива, но днес се приемат за езикови факти, след като са „задължителни”. Вероятно в семиологията, в която проучванията на конотациите заемат много голямо място, комбинаторните вариации могат да се превърнат в централно понятие: и наистина, вариантите, които са не-значещи в плана на денотацията (например, апикално или гърлено r), отново да станат значещи в плана на конотацията, и в такъв случай апикалното или гърлено r ще се превърнат от комбинаторни варианти в две отделни означаеми: в театралния език едното ще означава „Бургундеца”, а другото – „Парижанина”, като при това ще бъдат все така безразличителни в денотираната система. Такива са първите импликации на неутрализацията. Най-общо казано, неутрализацията представлява своего рода натиск на синтагмата върху системата, а е известно, че синтагмата, близка до речта, е в известна степен фактор на „дефектиране” на смисъла; най-силните системи (като пътната сигнализация) имат бедни синтагми; големите синтагматични комплекси (като образа) се стремят да направят смисъла двусмислен.

ІІІ.3.7. Синтагма и система са двата плана на речевата дейност. Същевременно, независимо че тяхното проучване едва е указано на места, ще трябва един ден да се изучи из основи съвкупността от феномени, чрез които един план застъпва друг, сякаш по силата на някаква „тератология” спрямо нормалните отношения на системата и синтагмата: и наистина, понякога начинът на членение на двете оси е „извратен”, като например дадена парадигма бива разширена в синтагма: налице е трансгресия на обичайното разделение синтагма/система и вероятно именно около тази трансгресия се разполагат немалък брой творчески феномени, сякаш може би съществува връзка между естетиката и дефектите на семантичната система. Основната трансгресия е без съмнение разширяването на определена парадигма в синтагматичен план, тъй като обикновено се актуализира само един член на опозицията, а другият (или другите) остават виртуални: именно това би станало, грубо казано, ако се опитаме да създадем дискурс, като наредим един до друг всички елементи на едно и също склонение. Въпросът за тази синтагматични разширявания вече е бил поставян във фонологията, където Трнка, коригиран в съществена степен от Трубецкой, постулира, че вътре в дадена морфема два парадигматични елемента от една корелативна двойка не могат да се намират един до друг. Разбира се, именно в семантиката нормалността (на която се позовава във фонологията законът на Трнка) и нейните трансгресии могат да представляват най-голям интерес, тъй като тук сме на плана на значещите единици (и вече не на различителните), а излизането извън осите на речевата дейност води в него до видимоподриване на смисъла. Ето от тази гледна точка три насоки, които си струва да бъдат проучени. На фона на класическите опозиции на присъствието Ж. Тубиана[41] предлага да бъдат разграничавани опозиции на подреждането: две думи притежават едни и същи белези, но подреждането на тези белези в тях е различно: rame/mare, dur/rude; charme/marche. Тези опозиции образуват повечето игри на думи, каламбури и контрпетри; всъщност като се тръгне от една релевантна опозиция (Félibres/fébriles), е достатъчно да се премахне летвата на парадигматичната опозиция, за да се получи странна синтагма (Félibres fébriles – такова бе заглавието на една вестникарска статия); това внезапно премахване на летвата прилича на отмяна на някаква структурна цензура и сравняването на този феномен със съня като създаващ или използващ игри на думи е неизбежно.[42] Друга важна насока за проучване е римата; римата образува асоциативна сфера на равнището на звука, т.е. на означаващите: съществуват парадигми от рими; спрямо тези парадигми римуваният дискурс очевидно е образуван от фрагмент от система, разгърнат в синтагма; общо взето, римата изглежда съвпада с трансгресия на закона за дистанция на синтагмата и системата (закон на Трнка); тя съответства на съзнателно напрежение между сродното и различното, на нещо като структурен скандал. И накрая, цялата реторика би била без съмнение област за тези творчески трансгресии; ако си припомним разграничението на Якобсон, ще разберем, че всяка метафорична серия е синтагматизирана парадигма, а всяка метонимия – устойчива синтагма, погълната в система; в метафората селекцията се превръща в съседство, а в метонимията съседството се превръща в поле на селекция. И така изглежда, че творчеството се разиграва винаги на границите на двата плана.

Преведе от френски:

——————————–
Бележки:

[1] Вж. Saussure, Cours de linguistique générale, p. 170 sq.

[2] Paradeigma: модел, таблица на флексиите на дадена дума, дадена като модел, склонение.

[3] Вж. R. Jakobson, “Deux aspects du langage et deux types d’aphasie”, in Temps Modernes, No 188, janvier 1962, p. 853 sq., възпроизведен в : Essais de linguistique générale, éd. de Minuit, (1963), Ch. 2.

[4] Става въпрос за едно най-общо поляризиране, тъй като в действителност метафората и дефиницията не могат да бъдат смесвани една с друга (вж. R. Jakobson, Essais…, p. 220).

[5] Вж. R. Barthes: “L’imagination du signe”, in Essais critiques, Seuil, 1964.

[6] „Глотична”: която принадлежи към езика в противопоставяне на Речта.

[7] B. Mandelbrot съпоставя именно развитието на лингвистиката с това на теорията на газовете от гледна точка на прекъснатостта (“Linguistique statique macroscopique”, in: Logique, Langage et Théorie de l’information, P.U.F., 1957.

[8] Вж. Louis Hjelmslev, Essais linguistiques, p. 103.

[9] Вж. Le Langage des machines et langage humain, Hermann, 1956, p. 91.

[10] По принцип, защото трябва да бъде оставен настрани случаят със смислоразличителните единици от второто членение, вж. по-долу, същия параграф.

[11] Вж. по-горе, ІІ,1,2.

[12] Проблемът за синтагматичното разчленяване на значещите единици е разгледан по нов начин от А. Мартине в глава ІV от неговите „Елементи”.

[13] Вж. по-горе, ІІ,1,4.

[14] Може би това е общият случай на конотативните знаци (по-долу, глава ІV).

[15] Най-грубо представено, може да изглежда, че едно възклицание (о!) образува синтагма с една проста единица, но всъщност тук речта трябва да бъде върната в нейния контекст: възклицанието е в отговор на някаква „мълчалива” синтагма (вж. K.L.Pike: Language in Relation to a Unified Theory of the Structure of Human Behaviour”, Glendale, 1951).

[16] Сосюр, цитиран от: R. Godel: Les sources manuscrites du cours de linguistique générale de F. de Saussure, Droz-Minard, 1957, p. 90).

[17] Вж. A. Martinet, Economie des changements phonétiques, Berne, Francke, 1955, p. 22.

[18] Вж. Saussure, cité par Godel, op.cit., p. 55.

[19] Пак там, стр. 96.

[20] Вж. анализа на H. Frei на фонемите в субфонеми, по-горе, ІІ,1,2.

[21] Този феномен е ясен на равнището на (едноезичния) речник: речникът изглежда дава позитивна дефиниция на дадена дума; тъй като обаче самата тази дефиниция е съставена от думи, които също изискват обяснение, позитивността непрекъснато се препраща другаде. (Вж. J. Laplanche et S. Leclaire: l’”Inconscient” in: Temps Modernes, No 183, juillet 1961).

[22] Вж. Cahiers Ferdinand de Saussure, IX, pp. 11-40.

[23] Всички опозиции, дадени от Кантино, са бинарни.

[24] Това също така е и привативна опозиция.

[25] Лингвистичната организация изисква наличието на постоянна връзка между количеството информация, която трябва да бъде предадена, и необходимата енергия (време) за това предаване. (A. Martinet, Travaux de l’Institut de linguistique, I, p. 11).

[26] Вж. Saussure, Cours de linguistique générale, p. 124.

[27] Вж. H. Frei, Cahiers Ferdinand de Saussure, XI, p. 35.

[28] Вж. Destouches, Logistique, p. 73.

[29] Вж. Cl. Lévi Strauss: “Introduction à l’oeuvre de M. Mauss », in : M. Mauss: Sociologie et Anthropologie, P.U.F., 1950, L, note.

[30] Вж. R. Barthes: Le degré zéro de l’écriture, Seuil, 1953.

[31] В опозицията étalon/jument общият елемент е разположен в плана на означаемото.

[32] Кантино не описва градуалните (степенни) опозиции, постулирани от Трубецкой (на немски език: u/o и ü/ö).

[33] Вж. R. Barthes: Système de la Mode, предстои да излезе в изд. Seuil.

[34] Тук няма да засягаме въпроса за реда на елементите в дадена парадигма; според Сосюр този ред е без значение, според Якобсон, обратно, в едно спрежение номинативът или нулевият падеж е първоначалният падеж (Essais…, p. 71). Този въпрос може да стане много важен, когато например се проучва метафората като парадигма от означаващи и ще трябва да се рещи дали някой от елементите от метафоричната серия има някакво превъзходство (Вж. R. Barthes, “La Métaphore de l’Oeil”, in Critique, 195-196, août-sept. 1963).

[35] Вж. Cours de Linguistique générale, p. 174.

[36] Вж. Preliminaire to Speech Analysis, Cambridge, Mass, 1952.

[37] Вж. Economie des changements phonétiques, 3, 15, p. 73.

[38] По-примитивните осезания като обоняние и вкус оставали „аналогични”. Вж. V.Bélévitch, Langages des machines et langage humain, pp. 74-75.

[39] Вж. Cahiers de Lexicologie, 1, 1959 (« Unité sémantique complexe et neutralisation »).

[40] Очевидно дискурсът на модния журнал е този, който извършва неутрализацията; всъщност последната се състои в преминаване от изключващата дизюнкция от типа AUT (chandail или sweater) към включващата дизюнкция от типа VEL (chandail или sweater, без значение кое).
[41] Вж. Cahiers Ferdinand de Saussure, IX, pp. 41-46.

[42] Вж. J. Laplanche et S. Leclaire, article cité.