Не можем да изложим тук изцяло теорията за семиосферата на Лотман, още повече, че смятаме да използваме само нейния основен принцип. Семиосферата е областта, в която субектите на дадена култура преживяват значението. Според Лотман семиотичният опит в семиосферата предхожда създаването на дискурси, тъй като той е едно от неговите условия. Семиосферата е предимно областта, която позволява на дадена култура да се самоопредели и разположи, за да може да влезе в диалог с други култури.

Лотман изтъква няколко аналогични свойства на тези на дискурсивното поле: (i) семиосферата е съсредоточена в ние (културата, хармонията, вътрешния свят) и изключва тях (варварството, чуждостта, хаоса, външния свят), тя е заобиколена от граници; (ii) случват се непрестанни наслагвания и размествания между центъра и периферията, между вътрешния и външния свят. От тази гледна точка хетерогенността на величините, които заемат полето е двойна: от една страна – хетерогенност на категориите, от друга – екзистенциална хетерогенност; първата компрометира единството и логическата последователност на полето, но втората, като отдава на всяка величина различен начин на съществуване, възстановява, ако не една глобална логическа последователност, поне известна подобност и прави възможно тяхното едновременно присъствие. Хетерогенността на категориите предизвиква в известен смисъл конфликт, който е регулиран от екзистенциалната хетерогенност и едновременността на няколко стадия на развитие.

Ние вече разгледахме операциите в праксиса, отнасящи се до същите модуси на съществуване. Да се заемем сега с наслагването на няколко версии на едни и същи семиотични величини. Движенията и деформациите на семиосферата добиват у Лотман форма на съвкупност от преводи, процеси на разпространение на форми и на механизмите, чрез които различните култури приемат и преобразуват външните приноси.

Най-забележителна в дадения случай е класификацията на видовете “преводи” и на разпространението, което предлага Лотман. Всъщност той разказва бъдещето на един външен принос през различните превъплъщения, които му налага интегрирането в една нова култура, като проследява четири етапа:

(А) Външният принос е възприет като бляскав и специфичен, надценен като престижен или тревожен; следователно към него се прилага една двусмислена аксиология: положителна по отношение на изненадата или интереса, който предизвиква, отрицателна по отношение на разрушителната или разграничителна сила спрямо приемащата култура.

(Б) Външният принос е имитиран, възпроизведен и пренесен в термините “свое” и “наше”, което му позволява да бъде разпространен и интегриран в цялото вътрешно поле, така че губи всякакъв блясък; той губи и предизвикващия си почуда и тревожност характер.

(В) Външният принос вече не се възприема като чужд, дори произходът му е оспорван, отнема му се всичко специфично, прикриват го, за да могат по-добре да го асимилират към приемащата култура; външната област запазва цялата си специфичност и своеобразие и така изглежда още по-объркан, фалшив, неуместен, тъй като са успели напълно да асимилират формата, която са заимствали от него.

(Г) Накрая външният принос е станал неузнаваем, превърнат е в универсална норма, служи като разменна монета не само в рамките на вътрешната област, но също и на външните области, като образец за всяка култура, като типичен признак на цивилизованост.

Било на нивото на цялата култура или на даден дискурс, смятан за вектор на културна промяна, според Лотман, практиката на изказа почива върху мащабен процес на парафраза и превод. Но използването, което ние предлагаме почива по-конкретно върху свойствата на полето, което изтъква: движенията на актуализиране и потенциране на формите, преминавайки границата на семиосферата засягат в действителност главно интензивността и количеството на тяхната рецепция и на тяхното разпространение. Отново се натъкваме, на нивото на цялото културно поле, на въпросите за силата на приемане и на обхвата на признаване.

Един по-внимателен преглед на семантичните свойства на различните видове “превод” ще ни предостави схемата. Тази парадигма на диалогичните форми между семиотичните полета съдържа всъщност:

(1) напрежения между отварянето на полето: случай (А) и (Г) и на затваряне на полето: случай (Б) и (В);

(2) напрежения между силна емоционална интензивност (интензивност на възприятието и на рецепцията): случай (А) и (Г), и слаба интензивност : случай (Б) и (В);

(3) напрежения, отнасящи се до обхвата и количеството, важно и нарастващо в случаите (Б) и (Г), ограничено и концентрирано в случаите (А) и (В).

Следователно праксисът залага на две съществени измерения: от една страна интензивността и от друга – количеството. Полето му на действие – семиосферата, приема приносите и ги преобразува в четири фази определени по следния начин:

1 – видове А и Б: интензивността и обхвата еволюират по обратно пропорционален начин един на друг; в А бурното нахлуване на външния принос поражда интензивна емоция, лишена обаче от обхват; в Б, разпространението оказва своето въздействие, външният принос е опитомен, изтъргуван, размит, интегриран: цялото поле е засегнато от него, но слабо.

2 – видове В и Г: интензивността и обхватът еволюират в една и съща посока съвместно; при В, обхватът, както и интензивността са на най-ниско ниво; при Г, амплификацията е приповдигната, завладяваща и нормативна и засяга както интензивността (на признанието), така и обхвата (на разпространението).

Тогава схемата на семиосферата заема следната форма:

Превод от френски език:
Рени Йотова

—————————-
Бележки:

* Преводът е направен по книгата: Jacques Fontanille. Sémiotique du discours, Ed. Presses Universitaires de Limoges, Limoges, 1998, pp.283-285.