Резюме

Дискурсът е аналитичната единица на семиотиката. Той позволява да се възприемат не само установените или условни продукти на семиотичната дейност (знаците, например), но също и най-вече самите семиотични актове. Тъй като дискурсът е формулиране на изказване, този акт е първо акт на присъствие: инстанцията на дискурса не е автомат, който упражнява езикова способност, а човешко присъствие, едно чувствено тяло, което се изразява. Освен това, когато избираме за отправна точка дискурса, много бързо забелязваме, че установените или конвенционални форми, на които се натъкваме, не са единствено знаци, защото едно от най-интересните свойства на дискурса е неговата способност да схематизира глобално нашите репрезентации и опита ни: така изучаването на схемите на дискурса заема бързо мястото на изучаването на самите знаци.

1. Текст, дискурс&разказа

В тази рубрика трите понятия ще бъдат определени и съпоставени, с цел да се изяснят известен брой недоразумения, които се породиха от една страна около връзките между дискурс и разказ, а от друга – около дискурс и текст.
Дискурсът и текстът са две различни гледни точки към един и същи означаващ процес; освен това един по-внимателен прочит на Бенвенист показва, че дискурсът и разказът не принадлежат на едно и също ниво на релевантност.

2. Инстанцията на дискурса
Инстанцията на дискурса съдържа малък брой свойства: положение, поле, актанти и осъществява елементарните актове в процеса на формулиране на изказването: деиктично вземане на становище и различните операции, които позволяват да се делегира формулирането на изказването и да се организират равнищата на формулиране на изказванията (включвания и изключвания).
Най-простият начин на представяне, който можем да дадем следвайки Бенвенист е на “позиционното поле”.

3. Дискурсивните схеми

Те са два вида: от една страна схемите на напрежение, които осигуряват точно и изчислимо представяне на модулациите на напрежението в дискурса и от друга страна каноническите дискурсивни схеми, които организират логическите етапи от действието, или емоционалните секвенции в дискурса.

Схемите на напрежението са основни показатели, свързващи напрежение и отпускане, според комбинации, които могат да бъдат предвидени по пътя на дедукцията. Каноническите схеми са сравнително общи секвенции, породени и установени от практиката на изказа, които съчетават няколко схеми, отразяващи напрежението, така, че да осигурят на едно от измеренията на дискурса неговия “напрегнат профил”.

Синтаксисът на дискурса не се свежда обаче до тези схематизирани форми. Трябва да се вземат предвид и други фактори като дискурсивната ориентация, породена от гледните точки, синтаксиса, отразяващ стойностите на достоверност, както и реторичния синтаксис на фигурите и аргументацията.

ДИСКУРСА

1. Текст, дискурс, разказ

Изразихме подкрепа за една семиотика на означаващите съвкупности, която надхвърля и обхваща тази на минималните единици, знаците. Следователно трябва да уточним статута на тези означаващи съвкупности, каквито са текстът, дискурсът и разказът.

1.1. Текстът

Първо, текстът. Бихме могли да си представим, че текстът е предмет на литературните изследвания (спонтанно мислим за литературен текст, когато се натъкваме на думата текст); все пак знаем, че текстът е предмет на изследване на една от областите на езикознанието – граматика на текста, или текстова лингвистика, която не се интересува само от литературни текстове.

Но текстът не е специфичен предмет нито на литературните изследвания, нито на граматиката на текста. В Пролегомени: една теория на езика, Луи Йелмслев заявява още от самото начало:

Теорията на езика се интересува от текстове и нейната цел е да установи процедура позволяваща непротиворечиво и изчерпателно описание на даден текст. (Éditions de Minuit, стр. 31).\

Той също така уточнява:

Ако можем да говорим за данни (…), тези данни за езкиведа са текстът в неговата неанализирана цялост. (id., стр. 24).

Текстът следователно е за специалиста по езици, какъвто е семиотикът, това, което може да бъде обект на възприемане, съвкупността от факти и феномени, които се готви да анализира. Езиковедът не се занимава с “езикови факти”, както се казва често, а с текстове, с текстови факти.

Да се каже, че това са данните на езиковеда и семиотика, не означава, че те не трябва да бъдат предварително изработени и че това изработване вече не се е натъкнало на някои трудности. Създаването на текста, което предхожда неговото евентуално публикуване, е само по себе си занаят, който е от областта на филологията и който е еволюирал по забележителен начин чрез съвременните техники на електронно издаване. Но в друга област разделянето на филм на кадри и епизоди, например, е също начин да се създаде текстът на филма.

Да се каже, че текстът се разкрива пред езиковеда като неанализирана цялост не означава, че тази цялост е винаги очевидна. Когато се сблъскваме например с лирична пиеса от Средновековието, която съществува чрез множество версии, никоя от които не е авторитетна, тогава е трудно да се улови въпросната цялост и тя не може да бъде въплътена в нито един отделен материален текст; в този случай говорим за виртуален текст.

По същия начин, това, което днес наричаме хипер-текст ако не и хипер-медиа никога не е дадено в неговата цялост, нито дори уловимо като осезаемо цяло: всеки читател изгражда своя собствен текст, с оглед на връзките, които задейства, и на пътя, който изминава през различните текстови слоеве налични в машината; съжителството на различни текстови съвкупности и на различни изразни средства е осигурено по специфичен начин, който задължава да се разграничат виртуални, потенциални и актуални слоеве.

Дори ако сметнем, че тези въпроси не са директно от областта на семиотиката, не е безполезно да припомним, че днес те се поставят с нова острота и че предполагаме, че са намерили отговор в момента когато започваме анализа. Вероятно е по-предпазливо, когато никоя вече установена дисциплина не се занимава с тези въпроси, какъвто е случаят с електронните текстове, да започнем с установяването на текстовите факти.

Освен това, сегментирането, определянето на прекъсванията, на връзките и преходите, остават във всеки случай първия етап от семиотичния анализ. Все пак, както често е отбелязвал Жак Женинаска, “текстовите единици”, получени по този начин, не са “дискурсивни единици”, тъй като те не са задължително релевантни в перспективата на едно семантично тълкуване.

1.2. Дискурсът

Този термин е възприеман по много начини, върху които няма смисъл да се спираме тук. Да припомним: дискурсът, възприеман като съвкупност от изречения; дискурсът определян като съвкупност от организирани думи; дискурсът възприеман като продукт на формулиране на изказа. В зависимост от случая, дискурсът е от областта било на текстовата лингвистика, било на лингвистиката на изказването, било в крайна сметка от областта на реториката или на прагматиката. Но във всички случаи скритата идея може да се обобщи така: дискурсът е съвкупност, чието значение не произтича от простото сумиране или комбиниране на значението на неговите части.

Добре ни е известно, че значението на дадено изречение не може да се получи чрез просто събиране или комбиниране на значението на думите, които го съставляват. Трябва първо да се разпознае (1) синтактичната форма, в която тези думи заемат място и (2) предикативната ориентация на процеса на формулиране на изказването, който поема тази синтактична форма. Същото се отнася и за дискурса; но тук, много повече отколкото при изречението, чиито синтактични форми могат да бъдат идентифицирани по-лесно, предикативната ориентация, която налага процесът на формулиране на изказа, е решаваща.

Дискурсът е следователно инстанция на анализ, при която продукцията, тоест формулирането на изказването, не може да бъде разграничена от своя продукт, самото изказване. Това положение е логически свързано с първоначалното: да се интересуваме единствено от продукта означава да се интересуваме от неговите единици и да се стараем да ги обобщим, за да направим от тях система. Но, и това е едно от предположенията на различните теоретични позиции, които защитаваме тук, дискурсът не се задоволява да използва единиците на дадена система или на предварително установен код; това виждане за нещата може да се приложи само в малък брой маргинални ситуации и в крайна сметка не много интересни (правилника за движение по пътищата, например). Докато дискурсът постоянно измисля нови фигури, допринася за пренасочването и деформирането на системата, която преди това е била захранвана от други дискурси.

Ето защо днес семиотиката има интерес да не забравя никога произвеждането на означаващите форми, начина по който дискурсът схематизира нашия опит и репрезентации, за да ги направи означаващи и да ги сподели.

1.3. Разказът

В самото начало, през 50те-60те години, структуралният анализ на текстовете беше посветен на тяхното наративно измерение, поради което във всеки текст се търсеше повече или по-малко ясно изразена наративна структура. Смята се, че тя е ясно изразена в наративните жанрове, роман, приказка, басня или разказ и се подразбира в другите жанрове. Всъщност, когато търсим общ принцип на организиране на дискурса, който е над структурата на изреченията, наративната логика се налага като едно от най-удобните решения. Тя позволява между другото да се установят връзки от разстояние, които понякога са скрити от сегментирането и последователността на текстовите единици.

Но мястото, което се отделяше на наративните структури отговаряше също и на едно по-общо питане. Когато се опитваме да анализираме значението на даден дискурс, не можем да се опрем единствено на различията, на противопоставянията между термините, на изразите или фигурите: във всеки случай такъв е основният постулат на всички науки за езика. Но когато установим релевантните противопоставяния, не се натъкваме на различия в точния смисъл на думата, алтернативи, които на дадено място от веригата биха могли да бъдат откроени чрез комутация. Тогава срещаме само контрасти, тоест противопоставяния, чиито термини са разположени на различни места във веригата на дискурса. Това означава, че когато едно различие е схванато в текста, то представлява трансформация между две съдържания, разположени на различни места в дискурса; от едно до друго място дадена категория е била трансформирана, модулирана, деформирана или обърната.

Това фактическо наблюдение доведе до следния принцип: в дискурса смисълът е доловим единствено чрез трансформациите. От този момент, тъй като всеки разказ почива също и на еднакъв вид семантична трансформация, установяването на значението на даден текст стана неразделна част от изучаването на неговото наративно измерение.
Но наративните трансформации не са единствените възможни трансформации в даден дискурс: могат да бъдат трансформирани и фигури, семантични множества, без това да води до наративна промяна. Самият принцип на дискурсивна промяна трябва следователно да бъде генерализиран, без това да доведе до генерализация на наративните структури в тесен смисъл. Наративните трансформации са само един възможен случай на дискурсивни трансформации.[1]

1.4. Текст и дискурс

Да се опишат различията между тези две понятия би било досадно и безполезно. Най-общо повечето от тях тълкуват текста като материален предмет на анализ, в който могат да бъдат открити структури, а дискурса като продукт на езикови актове. Но тези езикови актове боравят с и създават структури, които могат да се осъществят единствено чрез езикови актове.

Тъй като тези две понятия се отнасят фактически най-общо до едни и същи феномени, имаме право да смятаме, че те обозначават две различни гледни точки към значението. Следователно ще говорим за гледна точка на текста и за гледна точка на дискурса.

Ако определим значението най-малкото като съчетаването на равнище на изразяване (И) и равнище на съдържание (С), тогава двете гледни точки могат да бъдат определени по следния начин: гледната точка на текста е тази, която ни позволява да следваме пътя [И→С], а гледната точка на дискурса ни позволява да следваме пътя [С→И].

При един по-добре изработен вариант можем да сметнем, че пътят, който води от съдържанието към изразяването (и обратно) съдържа няколко фази, и че изхожда от най-абстрактните структури (например, така наречените елементарни структури) и стига до най-конкретните организации, близки до природния свят и до изразяването (например, фигуративните организации) или обратното. В тази перспектива, пътят, който свързва изразяването и съдържанието е отрязък, който може да бъде наречен генеративен отрязък, който преминава през серия от пластове, в едно теоретично пространство, организирано вертикално и по този отрязък може да се премине в двете посоки. Тогава пътят [И→С] се смята за низходящ, а пътят [С→И] за възходящ.[2]

Гледната точка на текста следва пътя в низходяща посока, изхождайки от конкретните организации и стигайки до абстрактните структури. Гледната точка на дискурса поема във възходяща посока, изхождайки от абстрактните структури и стигайки до конкретните организации. Следователно гледната точка на дискурса би била, в точния смисъл, генеративна, тъй като изхожда от най-общите съдържателни структури, за да открие постепенно разнообразието и особеностите на изразяването. От своя страна гледната точка на текста би могла да бъде определена като херменевтична, тъй като е водена от търсенето на обяснение и на интенционалност, които биха били загатнати в буквалните текстови факти.

Но вече отбелязахме, че пътят, който води от сегментирането на текстовите единици до скритите структури беше осеян с препятствия; именно това сегментиране трябва да бъде “преодоляно”, ако не и “забравено”, за да може да се достигне до логиката на действието, на страстта или на познавателната способност (вж. по-долу, глава 5). Също така обратният път, който трябваше да води от елементарните структури до конкретната организация на дискурса, се сблъсква с хиляди препятствия и именно с факта, че процесът на формулиране на изказа се намесва постоянно, за да селекционира и ориентира скритите структури.

Привидната симетрия между двете гледни точки скрива всъщност едно радикално различие в релевантността.

От гледна точка на дискурса, на всеки етап от пътя, стои въпросът за актовете, които под контрола на процеса на формулиране на изказа ориентират, селекционират и призовават структурите, за да ги впишат в някакъв израз. Семиотиката на дискурса, изправена пред една означаваща съвкупност, винаги търси дискурсивната инстанция, която й осигурява статута на налична, актуална и специфична употреба.

От гледна точка на текста тези актове изглеждат в най-добрия случай като маргинални, в най-лошия като препятствия, които трябва постепенно да се заличат, за да се открият по-общите и скрити структури. Семиотиката на текста трябва да преодолее спецификата на текстовите факти, за да стабилизира техния прочит: I. Лотман не твърди ли именно, в Структура на артистичния текст, че спецификата на даден текст се дължи единствено на преплитането на голям брой структури, които, взети поотделно, са много общи!

Освен това различие в теоретичната релевантност, съществува и едно друго, което влияе директно върху метода на анализ и ролята на това, което се нарича контекст. Жан-Мишел Адам предлага да се разсъждава въз основа на следните две уравнения:

[Дискурс=Текст+Контекст] и
[Текст = Дискурс-Контекст]

В тази перспектива гледната точка на дискурса би интегрирала контекста, докато тази на текста би го изключила. Нещата обаче стоят по различен начин. От опит можем да установим, че гледната точка на текста, в една херменевтична перспектива, задължава да се добавят контекстуални елементи: без това, тълкуването остава непълно и разбирането – незадоволително. За сметка на това дискурсът не налага да се прибягва до контекста, не че го разбира като добавена част, а защото понятието контекст не е релевантно от тази гледна точка. Всъщност, гледната точка на дискурса неутрализира разликата между текст и контекст; да се възприеме гледната точка на дискурса означава да се приеме от самото начало, че всички елементи, които допринасят за раждането на смисъла принадлежат по право на означаващата съвкупност, тоест на дискурса, каквито и да са те. Тоест, само гледната точка на текста “измисля” понятието контекст.

Много дискусии, отнасящи се до необходимостта “да се излезе от иманентността” на езика или на текста губят смисъла си, ако не се реши априори какви са релевантните елементи за анализ. Тъй като лингвистиката е решила, че само вербалните елементи са релевантни, тя неизбежно се натъква на необходимостта да интегрира елементи от “контекста”, тъй като значението не се основава изключително само на вербални елементи. По същия начин трябва ли да решим, преди да пристъпим към анализа на дадена картина, че е релевантно да се спрем само на изрисуваната повърхност? Със сигурност не, защото тогава бихме поели риска да трябва после да добавим, в качеството им на “контекст” другите картини от една и съща серия, другите картини на същия художник, после рамката, ивицата, окачването, може би дори архитектурата в залата, където е разположена и позициите за наблюдение, които налага.[3]

Понятието контекст е следователно изобретение, което е необходимо само когато се възприеме гледната точка на текста, без което можем да минем, ако изберем гледната точка на дискурса. Но от гледна точка на дискурса се поставят други проблеми, именно поради съвместяването, в един и същи означаващ процес, на няколко семиотични метода: словесен, визуален, слухов, дори обонятелен, проксематичен и т.н. Също така, в самия дискурс съжителстват много логики и много видове логическа последователност (вж. по-долу: Действие, страст, познавателна способност). Трябва тогава да се запитаме дали едни и същи гласове на изказвания са носители на тези семиотични методи, тези логики и тези видове и дали поддържат връзки от символичен, полу-символичен или реторичен вид. Трябва всъщност да се запитаме как се изгражда мрежата от интер-семиотични взаимоотношения.

Съвсем очевидно е, че въпросът е от съвсем друго естество отколкото просто “добавяне” на контекста към текста. Например никой не би помислил да каже, че едно театрално или оперно представление, дори музикална пиеса, е резултат от добавянето на контекста на представлението към словесния и/или музикален “текст”. Интуитивно признаваме, че цялото представление има статут на жива означаваща съвкупност, на глобален изказ, който създава дискурс. Същото важи за даден разговор и за която и да било социална практика.

Гледната точка на текста поражда следователно трудност, която в най-добрия случай е само артефакт на възприетия метод. Гледната точка на дискурса поражда други трудности, точно в момента, когато трябва да се изгради синкретизма на различните семиотични методи и логики, но тези трудности се отнасят тогава до въпроса за множествената и полифонична структура на изказването.

1.5. Разказ и дискурс

Вече говорихме за ролята на наративните структури в разбирането на дискурса. Но тази двойка “дискурс/разказ” бе подложена на специфичен анализ от Бенвенист, към който трябва да се върнем, за да премахнем някои неясноти.

В една известна статия от Проблеми на общата лингвистика 1 (Париж, Галимар, 1966), озаглавена “Темпоралните връзки във френския глагол” Бенвенист се опитва да реши проблема поставен от привидната прекомерна употреба на просто минало свършено време и на сложно минало свършено време във френския език. Той твърди, че те не се конкурират, а принадлежат на две различни и допълващи се системи (стр. 238). После разширява анализа и доказва, че тези две системи съответстват на две различни нива на формулиране на изказването: това на историята, при простото минало свършено време и това на дискурса при сложното минало свършено време.

Двете нива на формулиране на изказването съответстват на различни морфологии, интересни както за пространствено-времевата локализация, така и за обозначаването на лицата; освен това, всяко ниво на формулиране на изказването оперира с група от глаголни подгрупи; при разказване на историята: просто минало свършено време, минало несвършено време и условно наклонение, както и техните сложни форми; при дискурса: сегашно време, сложно минало свършено време и бъдеще време, както и техните сложни форми. Но освен по глаголната морфология двете нива на формулиране на изказването се разграничават също и по техния режим на изказване: при историята липсва говорещо лице, при дискурса – говорещият и слушателят се проявяват свободно. Следователно историята и дискурсът се разграничават едновременно по контраста между лингвистичните морфологии, които са специфични за тях, и по наличието или отсъствието на говорещо лице и неговите партньори.

Ето именно тук започват неяснотите. Всъщност в своето доказателство Бенвенист предлага примери от първия тип, които са исторически и наративни текстове, което позволи на някои да стигнат до заключението, че разказът-история и дискурсът са различни по жанр текстове, с различна морфология и направлявани от различен тип процес на формулиране на изказа; всъщност видове текст, които могат да бъдат противопоставени един на друг.

Но Бенвенист говори само за нива на формулиране на изказването, едното от които (историята) се различава единствено по отсъствието на проявата на другото (дискурса). Дискурсът е

всяко формулиране на изказване, което предполага говорещо лице и слушател и намерението на първия да въздейства на втория по някакъв начин. (стр.242)

Следователно историята може да бъде определена като прекратяване на дискурса:

Никой не говори тук; изглежда събитията сами разказват себе си. (стр.241) [4]

Повдигнатият от Бенвенист въпрос не е в крайна сметка този за морфологичните класове и текстовите жанрове, а за променливото присъствие на инстанцията на дискурса в текста, повече или по-малко скрита или афиширана: следователно тя зависи напълно от гледната точка на дискурса, а историята-разказ е само частен случай на пълно или частично заличаване на инстанцията на дискурса. За пореден път гледната точка на текста остава встрани от поставения проблем.

От методологична гледна точка това означава, че е безсмислено да се опитваме да характеризираме и класифицираме текстовете по техния начин на формулиране на изказа, а напротив, трябва да се отнасяме с особено внимание към степените и модалностите на постъпателното наличие или отсъствие на изказа: в това отношение пълното заличаване на инстанцията на изказа би било само една от формите на манипулиране на получателя на езиковото съобщение, симулакрум на обективност, който може да заблуди само този, който вярва в него, измамното отсъствие на формулиращия изказа, който напредва скришом.

Превод от френски език:
Рени Йотова

————————————
Бележки:

* Преводът е направен по книгата: Jacques Fontanille. Sémiotique du discours, Ed. Presses Universitaires de Limoges, Limoges, 1998, pp. 79-88 .

[1] От гледна точка на историята на семиотиката, разпространението на предложенията на В. Проп и тяхното преформулиране и адаптиране, предизвикано от Кл. Леви-Строс, А. Ж. Греймас и Р. Барт, допринесе много за генерализирането на наративността, възприета като самия принцип на интелигибилност на дискурсите. Дори можем да смятаме, че това генерализиране доведе до създаването на семиотиката на дискурса.
Но като всяка научна редукция тя трябваше да бъде превъзмогната. В действителност не всяка трансформация е наративна: даден текст може да съдържа фигуративни трансформации или емоционални трансформации, отнасящи се до афективното самосъзнание на субектите, докато читателят има усещането, че не се случва нищо, тоест, че положението на актьорите спрямо тяхното обкръжение не се е променило.
Тъкмо обратното, съвременната литература ни накара да свикваме с романи, в които има много събития, но които оставят усещането, че повествованието тъпче на едно място. Това тъпчене може да се дължи на привидно случайно сегментиране и повторение на събитията, както и на сегментиране, което забранява разгръщането на наративна логика, какъвто е случаят в романа Ревност на Роб-Грийе. Възможно е обаче това тъпчене на едно място да бъде самата форма на наративното развитие, както е при Селин, в романа Пътешествие до края на нощта: натрупването на провали и злополуки не променя нито положението на Бардамю, нито дори неговата самоличност; те само изчерпват постепенно запаса от виртуална надежда, която в началото на романа би могла да породи очакване за промяна.

[2] Генеративният отрязък представлява сбор от нива на значение, който се състои, според най-често възприетия възглед предимно от (1) елементарни семантични структури, (2) от актантни структури, (3) от наративни и тематични структури и (4) от фигуративни структури. Всяко ниво повторно артикулирано в следващото по по-сложен начин, от по-абстрактното към по-конкретното.
Така например (1) категорията [живот/смърт] (елементарна семантична структура), ще бъде артикулирана отново (2) в [свързване/разделяне] (елементарна наративна структура), благодарение на свързването, вътре в първата категория, на един актант субект с един актант обект (актантна структура), което ще предизвика (3) наративни програми за съхранение, загуба или възстановяване (наративни и тематични структури); последните (4) ще бъдат смятани за “фигуративни” щом получат възприятийни, пространствени, времеви и актови определения (фигуративни структури): например, категорията [живот/смърт] би могла на това ниво, накрая на пътя да се прояви като [светлина/мрак] (възприятие), дори [ден/нощ] или [лято/зима] (темпорализация). Това опростено онагледяване описва “възходящия” генеративен процес, този, който изгражда значението; “низходящият” процес също е допустим, тъй като той отразява конкретния анализ, който изхожда от фигурите, които могат да бъдат наблюдавани пряко, за да стигне до големите, скрити, абстрактни категории. Така, изхождайки от [ден/нощ], фигуративна употреба в определен контекст, бихме могли да открием последователно и в обратния ред: [светлина/мрак], [свързване/разделяне], [живот/смърт], дори в по-общ смисъл [същесвуване/несъществуване].

[3] Да си представим семиотик, който се опитва да анализира един разговор. Ако възприеме гледната точка на текста, той първо ще определи границите на изразите, които ще разглежда, а после ще направи сегментиране. Например, неговият “текст” ще бъде съставен от съвкупността от езикови изказвания търсенето на значенията на тези изказвания ще го отведе бързо до добавянето на информации, свързани с мимиките, жестовете и интонацията, идващи от онова, което той ще нарече пара-лингвистичен контекст. Но ако иска да даде цялата важност на езиковите актове, вместо постепенно да ги заличи, той ще трябва също да изследва институционалните и социални връзки между партньорите във взаимодействието; и защо в крайна сметка да не вземе под внимание историята на техните взаимоотношения, на тяхната култура и т.н. Тогава ще се обърне към социо-културния контекст.
Но ако семиотикът възприеме гледната точка на дискурса, той ще започне, изхождайки от набор изрази, които не са строго ограничени и правейки последователно проучвания, да изгражда хипотези за преобладаващите теми по време на разговора, за залога на този обмен и за ролята, която играе всеки от партньорите. Едва после ще търси съответстващите изрази, без да си налага никаква жанрова граница за вида означаващо. Едва в края на анализа той ще може да определи границите на своя корпус, който тогава ще придобие формата на семиотична ситуация, включваща лингвистични, жестови, пространствени, институционални и културни изрази. В нито един момент от своя подход, тъй като няма да е фиксирал произволно границите на даден текст, той няма да трябва да се позовава на контекста. Напротив, той ще е изградил дискурса (тук, семиотичната ситуация) като означаващо цяло, заимствайки своите изрази от различни видове означаващи.

[4] За да се скрие наличието на процеса на формулиране на изказа, не е нужно само да се премахне изразяването на актьорите или на пространствените и темпорални позиции на формулирането на изказа; трябва също да се възприемат и други изрази, а именно наречия, лични местоимения и глаголни времена, специфични за “превключващото” наклонение.
Все пак този начин на функциониране се среща често: например лингвистичният род се изразява както с наличието, така и с отсъствието на окончание за ж.р. (лъв/лъвица), както и с редуването на два различни израза (мъж/жена): мъжкият род, и в единия, и в другия случай е винаги родовото понятие, а женският род – специфичното понятие. По същия начин, въпреки, че дискурсът и разказът възприемат специфични и противопоставими изрази, единият си остава родовото средство, а другият – специфичното. Разграничението между родово и специфично не се изразява непременно чрез противопоставяне между маркирани и немаркирани термини.