1. Знак и означаване
1.1. Многообразието на подходите към смисъла

1.1.1.Смисъл, означаване, знаковост
Разполагаме с три термина, за да обозначим семиотичните феномени по принцип: смисъл, означаване, знаковост.

а) Смисълът

Смисълът е първо посока: да се каже, че един предмет или дадена ситуация имат смисъл, означава всъщност да се каже, че те се стремят към нещо. Този “устрем към” и тази “посока” често са били погрешно тълкувани като референция. Наистина референцията е само една от посоките на смисъла; и други са възможни: например един текст може да се стреми към собствената си кохерентност, и това ни кара да предусетим смисъла му; или някаква форма може да се стреми към вече позната, типична форма, и това ще ни позволи да припознаем нейното значение. Следователно смисълът обозначава по-малко или повече разпознаваемия ефект на посока и устрем, породен от предмет, практика или някаква ситуация.

В крайна сметка, смисълът е безформената материя, с която се занимава семиотиката, като се опитва да я организира и направи понятна. Тази “материя” (purport у Йелмслев) може да бъде от физическо, психологическо, социално или културно естество. Но тази материя не е нито инертна, нито само подчинена на законите на физическия, психологическия или социалния свят, тъй като през нея преминават устреми и посоки. Минималното условие, за да може дадена “материя” да породи разпознаваем смислов ефект, е тя да бъде подчинена на това, което оттук насетне ще наричаме интенционалност.

б). Значението

Значението е организираният чрез анализа продукт, например, смисловото съдържание приписвано на даден израз, след като този израз е бил изолиран (чрез сегментиране) и сме проверили, че това съдържание е свързано с него по специфичен начин (чрез комутация). Значението следователно е свързано с някаква единица, каквато и да е големината на тази единица – оптималната единица за нас, нека го припомним, е дискурсът. Тази единица се основава на отношението между елемент от изразяването и елемент от съдържанието: затова винаги говорим за “значението на… нещо”.

Следователно ще кажем, че значението, противопоставено на смисъла е винаги артикулирано. Наистина, то се разпознава единствено след сегментиране и комутация, можем да го схванем единствено чрез отношенията, които отделната единица поддържа с другите единици, или които нейното значение поддържа с други възможни значения за същата единица. Както понятието “посока” е неразделно от смисъла, така по дефиниция артикулацията е свързана със значението.[1]

с). Знаковостта

Знаковостта обозначава съвкупността от смислови ефекти в едно структурирано цяло, ефекти, които не могат да бъдат сведени до единиците, които съставляват това цяло; следователно знаковостта не е сбора от значенията. Този термин е бил възприеман по различни начини, включително психоаналитични, чиято оперативна стойност трудно може да се контролира. Но той поставя основно въпрос за метода: трябва ли анализът да се провежда от най-малките единици към по-големите, или да тръгне по обратния път? Понятието значение, в стриктния смисъл на думата, би съответствало на първата опция, а знаковостта – на втората.

Терминът знаковост вече изобщо не се използва, тъй като предполага йерархия, която днес вече не е релевантна; наистина тя имаше своите основания само в научен контекст, когато все още можеше да се вярва, че смисълът на единиците определя този на по-широките множества, които ги обхващат. Изборът, който направихме, този на семиотика на дискурса, ни налага да смятаме, че глобалното значение, това на дискурса, управлява локалното значение, това на единиците, които го съставляват; ще покажем например как дискурсивната ориентация се налага на самия синтаксис на изреченията. Това обаче не означава, че микро-анализът вече не е релевантен; той просто трябва да остане под контрола на макро-анализа.

Днес вече няма много хора, които да мислят, че “локалното” определя “глобалното”, терминът значение днес се възприема най-вече като родово понятие, включващо знаковостта. Така ще го употребяваме и ние.

1.1.2. Семиотика и семантика

Бенвенист предлага да се разграничат два порядъка на означаването: този на езиковите единици, от конвенционален тип, фиксиран в употребата или в лингвистичната система, и този на дискурса, тоест този на конкретните лингвистични реализации, на означаващите съвкупности, породени от акт на формулиране на изказването. Според него семиотичният порядък съответства на конвенционалната връзка, която свързва смисъла на езиковите единици и тяхното морфологично или лексикално изразяване, а семантичният порядък съответства на значението на конкретните формулирания на изказването, за които носят отговорност “субекти на дискурса”.

Това разграничаване не е било възприето от общността на лингвистите, които запазват названието семантика за изучаването на смисловите съдържания сами по себе си, именно в областта на лингвистиката, а названието семиотика за изучаването на означаващите процеси по принцип. Но поставеният въпрос е все така актуален: отвъд отношенията между “локално” и “глобално”, сега изниква въпросът за двата подхода към езиците: от една страна, един статичен подход, който се отнася само до установените единици, натрупани в колективната памет под формата на виртуална система, а от друга, динамичен подход, тоест чувствителен към актовете и операциите, който се отнася до “живото” значение, породено от конкретните дискурси.[2]

1.1.3. Защо да се избира?

Решението, което се изразява в отделянето на въпроса за смисъла на два или три порядъка на значението може да бъде само временно решение, едно исторически необходимо решение, но което много бързо се натъква на въпроси, които трудно може да разреши. Например, всички единодушно разграничават “смисъла в езика” на дадена единица, от нейния смисъл в дискурса”; разграничението не поставя непреодолими проблеми доколкото “смисълът в дискурса” е едно от възможните възприемания на “смисъла в езика”: тогава ще кажем, че дискурсът подбира едно от възприятията на думата; но какво се случва когато двете значения вече не се припокриват? Разбира се, един “смисъл в дискурса”, който не е предвиден “в езика” изисква допълнително усилие на тълкуване и различен подход, който е възможен и легитимен и не се задоволява само да черпи от набор от виртуални форми. Много често, но без да е задължително, това ново възприемане произлиза от реторична фигура. Дори се случва някои от тези непредвидими възприемания да се завърнат в езика, например под формата на катахреза (тромбон или крило на сграда).

Последната забележка ясно показва нивото на релевантност на разграниченията, които споменахме до момента: става дума за процедурите по закодиране и декодиране на езиците, кодиране, което е улеснено или възпрепятствано, автоматизирано или по-усъвършенствано, в зависимост дали смисълът на единиците вече е или все още не е познат. Но тези разграничения, между множество модалности на закодирането и декодирането на езиците, не ни казват нищо за самия процес на означаване, както е осъществен в дискурсивните актове.

Освен това, в това отношение, разсъждението не трябва да се опира само на вербалния език, който разполага с много широк запас от кодирани форми, защото когато засегнем невербалните езици – жестови, визуални и т.н., – сме принудени да приемем, че мястото на инвенцията чрез дискурса на изрази и техните значения, е много по-голямо. Защото, от гледна точка на организирането на единиците в система, езиците съвсем не са хомогенни. Ако можем да установим “езиците” на даден вербален език, сме далеч от подобна обозримост що се отнася до живописта, операта или жестовете, които, са означаващи практики по принцип; дори ще се запитаме дали начинанието, което се свежда до установяването на системата от единици, носещи смисъл, е релевантно в случая на невербалните езици. И дори да беше такова, ще трябва, както при вербалните езици, да изчакаме още няколко века, ако не и хилядолетия, преди необходимостта от превод между системите – какъвто беше случаят между системата на устното и тази на писаното слово – да доведе до стабилно обособяване на единиците и до създаването на приемливи граматики.[3]

От друга страна, науките за езика се ориентират като цяло към формализиране на операциите и процесите, и семиотиката участва в това движение: днес семиотиката на Пърс акцентира повече върху “процеса на интерпретация” отколкото върху класификацията на знаците, семиотиката на дискурса се насочва към изследване на основните речеви актове, а именно към предикацията и допускането, отколкото към качествената или статистическа класификация на съответстващите предикати или съществителни. Като цяло този нов интерес засяга практиката: семиотичната практика, както и практиката на изказването.

Следователно сега накратко ще представим двете основни теории за знака, тази на Сосюр и тази на Пърс, в избраната от нас перспектива на теория на дискурса, за да достигнем до теория на синтетичното значение, която би отишла по-далеч от обикновеното разделяне на знаци.

1.2.Теориите за знака

1.2.1. Знакът, според Сосюр

Според Сосюр знакът има две страни: означаемо и означаващо; означаемото се определя като “акустичен образ”, а означаващото, като “концептуален образ”; първото придобива форма като изказ, на основата на сензорна и физическа субстанция, второто като съдържание, на основата на психическа субстанция. Но след като се обединят в един единствен знак, статутът им вече е само семиотичен и сензорните им, физически и психически свойства вече не се взимат под внимание.

Връзката между двете страни на знака се нарича “необходима” и “договорена”, тоест основана на взаимно предполагане, което не е обвързано с изначалните им същински свойства. Освен това, тази връзка е напълно определена от “стойността” на знака, тоест от различните противопоставяния, които неговото означаемо и означаващо поддържат с другите означаеми и означаващи на същия език; това означава в синхроничен план, че в дадено състояние на езика тази стойност е неизменна; докато в диахроничен план, тоест обхващащ историята на различните състояния на езика, тази стойност еволюира; по време на тази еволюция е възможно дори връзката, която свързва двете страни на знака, напълно да се разпадне.

Понятието система произтича директно от определението за езикова “стойност”, защото, ако стойността на даден знак зависи от мрежа от противопоставяния, и ако тази мрежа от противопоставяния трябва да бъде, за всеки знак, стабилна в синхроничен план, тогава множеството от мрежата от противопоставяния на всички знаци образува стабилна система. Тази система съществува само виртуално в граматиките и речниците, но е на разположение във всеки момент за ползвателите на езика. Според Сосюр, езикознанието си поставя за цел да изучава тази система от стойности.[4]

Предвиждащ след това разширяването на разсъждението до други видове знаци освен тези на естествените езици, Сосюр очертава проект за семиология, която да обхваща самото езикознание: в нея ще срещнем не само означаеми, чиято физическа субстанция ще бъде различна от тази на вербалния език, но също и знаци, чието основно отношение няма да бъде “необходимо” или “условно”; например системите от визуални знаци.

Тук виждаме, че ако поставим в скоби разграничаването на единиците, разглежданият от Сосюр въпрос може да бъде сведен до две основни точки:

(1) отношението между възприятието и значението:
От нашите възприятия изникват значения; нашите възприятия на “външния” свят, на неговите физични и биологични форми, осигуряват означаемите; от нашите възприятия на “вътрешния” свят, понятия, впечатления и чувства, се изграждат означаващите;

(2) образуването на система от стойности.

Тези два типа възприятия си взаимодействат и това взаимодействие определя система от диференциални позиции, като всяка от тези позиции се определя според двата режима на възприятие; тогава множеството се нарича система от стойности.

В теорията за знака на Сосюр се прокрадва и една теория за значението; тази теория, именно чрез понятието за “образ” (акустични, визуални образи, ментални, психически образи), е залегнала дълбоко във възприятието.

1.2.2. Знакът, според Пърс

Докато Сосюр възприема знака като взаимно предполагане между две различни страни, още от самото начало Пърс го определя чрез дисиметрична връзка: нещо, което замества друго нещо за някого по някакъв повод или в някакво качество. По принцип се казва, че Сосюровият знак е диадичен (две страни, означаемо и означаващо), а знакът на Пърс е триадичен. Но ако се вгледаме внимателно в предложеното определение от самия Пърс, ще установим, че всъщност то съдържа четири елемента: (1) “нещото”, което замества (2) друго “нещо”, (3) за “някого” и (4) по “някакъв повод” или “в някакво качество”. Често се казва, че Сосюр е изключил референта от определението за знака, и следователно, от езикознанието и семиологията, докато Пърс го взема под внимание. Този твърде кратък цитат не позволява да преценим. Да погледнем отблизо цялото определение:

“Даден знак или репрезентамен е нещо, което замества за някого друго нещо по някакъв повод или в някакво качество. Той е адресиран към някого, тоест създава в съзнанието на тази личност еквивалентен или може би по-развит знак. Този знак, който създава, аз го наричам интерпретант на първия знак. Този знак замества нещо: неговия обект. Той замества този обект, но не във всяко отношение, а позовавайки се на своеобразна идея, която нарекох неколкократно основата на репрезентамена.”

Да сметнем: (1) репрезентамен, (2) обект, (3) интерпретант, (4) основа; това прави четири. Към които се добавя понякога разграничението между динамичен обект (обектът доколкото е визиран от репрезентамена) и непосредствен обект (това, което интерпретантът селекционира в обекта); тоест пет елемента.

Функционирането на знака може да бъде обобщено по следния начин: един динамичен обект – обект или ситуация, възприети в цялата им сложност – бива свързан с репрезентамен – онова, което го представлява, но само от известна гледна точка (по някакъв повод или в някакво качество), обозначено като основа; тази гледна точка, или основа, подбира в динамичния обект един негов релевантен аспект, наречен непосредствен обект, и обединяването на репрезентамена и на непосредствения обект се извършва “в името на” или “за” или “благодарение на” един пети елемент, интерпретанта.[5]

Поне е ясно, че “референтът”, в смисъла, в който сме свикнали да го възприемаме обикновено, тоест реалността, към която знакът препраща, тук все още е недостъпен: динамичният обект е свързан с възприятието, а непосредственият обект, неговият релевантен аспект, съществува само при едно семиотично условие, “гледната точка”, която налага “основата”. Обектът е чист артефакт, породен в съзнанието на даден субект от репрезентамена и както уточнява У. Еко, динамичният обект е само сбор от възможности, подчинен на семантична инструкция. Що се отнася до непосредствения обект, той е само ментален образ на предходния, и то избледнял образ, в смисъл, че само част от неговите възможности са запомнени и присъстват в съзнанието. В концепцията на Пърс за знака, визираният свят е виртуално множество от възможности или един възприет свят, или още част, изтръгната от един свят, сведен до категории. Това ще рече, че референтът, ако такъв съществува, е вече един семиотичен свят, подчинен на модални, перцептивни и категориални схващания. Теорията за знака не ни разказва появата на ново значение, а винаги улавя само определен момент в един обширен и безкраен семиозис.

Следователно, ако заскобим въпроса за разделянето на единици, ще забележим незабавно, че възприятието на Пърс за знака също поставя въпроса за отношенията между възприятието и значението, но като ги разглежда някак “в движение”, при което значението е следствие от възприятието, а не като отделни строго разграничени инстанции. Всъщност, два осезаеми елемента, репрезентаменът и динамичният обект, са подчинени на принципа на взаимната селекция: репрезентамена може да бъде свързан с обекта само под контрола на интерпретант, а обектът може да бъде свързан с репрезентамена само под определена гледна точка, основата.

В двата случая, този подбор на релевантните връзки се явява като насочване на потока на вниманието. В първия случай, интерпретантът – това, което в крайна сметка е визирано от целия процес – посочва в каква посока изборът на репрезентамен трябва да отведе значението; във втория, основата – изходната точка, от която обектът е схванат – посочва какво трябва да се запомни от динамичния обект.

Това насочване на потока на вниманието може да бъде разбрано (1) от една страна като указване на посока и напрежение, което вече определихме като интенционалност, и (2) от друга страна, като определяне на област на релевантност. Тези операции на семиотично насочване в първия случай – на интенционалното напрежение съответстват на визирането, а във втория случай – на отграничаването на областта на релевантност на схващането. Визирането се отнася до следната ос [репрезентамен-непосредствен обект-интерпретант], докато схващането се отнася до оста [динамичен обект-основа-непосредствен обект]. Визирането и схващането, независимо от всякаква перспектива на Пърс и от една по-обща феноменологична гледна точка, са двете елементарни операции, благодарение на които значението може да се открои от възприятието.

Но сега липсват две съществени условия, за да можем да говорим за дискурсивно значение: от една страна тялото, вместилище на възприятията и емоциите и център на дискурса и от друга страна ценността, ценностните системи, без които значението остава непознаваемо.

2. Възприятие и значение
2.1. Елементите, които трябва да се запомнят

Разглеждането на теориите за знака доставя ценни сведения за начина, по който значението се оформя от усещането и възприятието. Всъщност, ако отстраним всичко, което в тези теории, се стреми към обособяването на единиците-знаци, остава все пак множество от свойства, които изглеждат релевантни в перспективата на дискурса, но които трябва сега да бъдат преустроени. Това са, в дадения случай:

(1) съжителството на два сетивни свята: външния и вътрешния свят;

(2) изборът на гледна точка (визиране);

(3) отграничаване на област на релевантност (възприемане);

(4) образуване на система от ценности, благодарение на обединяването на двата свята, които образуват семиозиса.

2.2. Двете равнища на един език

2.2.1. Изразяване и съдържание

Щом перспективата на знака бъде изоставена, то тази на езиците, такива, каквито се появяват в дискурса, заема нейното място. Езикът представлява свързване на поне две измерения, наричани равнище на изразяване и равнище на съдържание, и които съответстват на това, което до момента обозначихме като “външен свят” и “вътрешен свят”.

Тази промяна в назоваването се нуждае от няколко пояснения: границата между “вътрешното” и “външното” не е предварително зададена, това не е границата на едно “съзнание”, а просто границата на един субект, който отдава значение на дадено събитие или на някакъв обект. Ако например наблюдавам, че промяната в цвета на даден плод може да се свърже със степента на неговото узряване, то промяната се свързва с равнището на изразяване, а степента на узряване – с равнището на съдържание. Но аз мога също така да свържа степента на узряване с едно от измеренията на времето, на траенето; и тогава тя ще принадлежи на равнището на изразяване, а времето – на равнището на съдържание.

Тази “граница” не е нищо друго освен положението, което субектът на възприятие си отрежда в света, когато се опитва да разбере неговия смисъл. От това положение на възприятие се очертават една вътрешна област и една външна област, между които ще се установи семиотичен диалог; но извън заетото положение от субекта, никое съдържание не е предназначено да принадлежи на една или друга област, тъй като по дефиниция, разположението на границата зависи от положението на дадено тяло, което се мести.

Превод от френски език:
Рени Йотова

———————————-
Бележки:

* Преводът е направен по книгата: Jacques Fontanille. Sémiotique du discours, Ed. Presses Universitaires de Limoges, Limoges, 1998, pp. 21-33.

[1] Дълго време понятието артикулация се свеждаше до понятието различие, и дори различие между прекъснати единици. Това обаче е само един от случаите на възможните фигури. Например, семантична категория като топлината е постепенна категория, и различните й степени (студен/леден) се разграничават, без непременно да се противопоставят; нещо повече, ако градиентът е ориентиран, значението на някои от неговите степени, например хладък, ще бъде различен, в зависимост дали градиентът е положително ориентиран към топлото (хладък в този случай ще има пейоративно значение), или положително ориентиран към студеното (хладък в този случай ще има одобрително значение); тогава значението зависи от поляризацията на даден градиент. Освен това, в зависимост от културите и езиците, понякога дори в зависимост от дискурсите, относителната позиция на степените се променя; така степента хладък ще бъде по-близка до студения полюс или до топлия полюс: ако преминем през градиента в посока на неговата полярност, от негативното към позитивното, ще стигнем тогава до праг, който определя появата на степента хладък. Следователно видовете означаващи артикулации са много различни: противопоставяния, йерархии, степени, прагове и поляризации.

[2] Семиотиката основана на трудовете на Пърс също предлага да се разграничат семантиката (значението на единиците), синтаксиса (правилата за подреждане на единиците) и прагматиката (манипулирането на единиците и на тяхното подреждане от индивидуални и колективни субекти, в ситуация на общуване). Решението е различно, но разглежданият въпрос е идентичен: дискурсът само “използване” ли е, “индивидуално приспособяване” на установените и организирани в системи единици, или има свои правила и смислови ефекти? Но ако възприемем гледната точка на дискурса като акт, разграничението между семантика, синтаксис и прагматика е малко релевантно, от гледна точка на метода. Всъщност трябва, след като сме уловили операциите за формулиране на смисъла, да можем да отразим последиците в синтаксиса и семантиката на дискурса. Следователно те не могат, в тази перспектива, да се разглеждат отделно.

[3] Подходът към означаващите феномени чрез знаци (единици) изживя времето си: той се оказа неоперативен, тъй като след като бяха установени единиците-знаци, трябваше да се измисли тяхната подредба, а именно свързването на чужди един на друг сетивни канали; този подход доведе до атомизъм, дори до главозамайващи класификации (в едно писмо до Лейди Уелби, Пърс се поздравява, че е успял да сведе (!) 59 049 класа от аритметически изчислими знаци до 66 наистина релевантни класа). Освен това, този подход е фактор за балканизация на дисциплината и нейните методи, тъй като интегрирането на всички класове знаци в един единствен дискурс, в момента на анализа, е много трудно, то семиотичните изследвания се опитват в този случай да се специализират по класове знаци (литературна семиотика, живописна семиотика, семиотика на киното и т.н.).

[4] Понятията за система и стойност, от които не можем да отделим въпроса за знака при Сосюр, налагат изключването на “референта”: реалното или въображаемо нещо, към което знакът препраща, не може да бъде опознато чрез методите на езикознанието. С други думи, познанието за системата, в която знакът заема място, не ни дава никаква информация за посочената реалност. През по-голямата част от времето това изключване е представено като методологическо и епистемологическо решение: да се изключи светският референт, означава да се осигури на езикознанието чистият му научен обект, както и независимостта му като дисциплина. Но позицията на Сосюр по отношение на референта е всъщност последица от неговото определение за знака, защото същото се отнася за всички същински свойства на двете страни на знака, които, без да произтичат от референта, са все пак изключени по същия начин; всъщност и за тях системата от стойности вече не може да ни каже нищо. Връзката между знака и референта се нарича произволна – бихме могли също да кажем случайна – тоест системата от стойности не дава никакво задоволително обяснение за нея: връзка, която се смята за неинтелегибилна е обявена следователно за произволна. Все пак да отбележим, че на тази връзка не й е вътрешно присъщо да бъде неинтелегибилна, произволна и случайна, и че възприетата гледна точка, тази на знака и на стойността, правят референцията непознаваема.

[5] Умберто Еко изброява дори шест елемента : (1) от една страна основата осигурява някаква гледна точка върху динамичния обект, но разграничава от друга съдържанието на някакво означаемо; (2) непосредствения обект е от една страна селекциониран от основата в динамичния обект и инетрпретиран от друга от интерпретанта; (3) динамичният обект мотивира избора на репрезентамена, който свързан с интерпретанта позволява да се разгранични означаемото. Еко свежда всичко до три елемента, обявявайки, че основа, означаемо и интерпретант са едно и също нещо!
Трябва да се подходи внимателно към тези няколко забележки: (1) знакът на Пърс съдържа три елемента само за онези от неговите тълкуватели, които са решили, че ще бъде така; (2) творчеството на Пърс е толкова обширно и разнообразно, че е възможно да бъдат съвместени множество обяснения и тълкувания; едните по принцип се задоволяват с няколко прости решения, които други отхвърлят.