Наративната семиотика на Греймас, която четем в завършен вид в За смисъла[1] и в Мопасан[2], стъпва върху един първи опит за изграждане на модел, публикуван в Структурална семантика[3]. Още там е видна амбицията да бъде изграден един строго ахроничен модел, а неизбежно диахроничните аспекти на разказа, какъвто го предаваме или възприемаме, да бъдат изведени от въвеждането на съответни правила за трансформация. На тази амбиция е подчинено първото стратегическо решение – решението за разлика от Проп да не се тръгва от функциите, т.е. от формализираните сегменти на действието, които, както видяхме, се подчиняват на един последователен ред, а да се тръгва от актьорите, които са наречени актанти за разлика от конкретните персонажи, в които се въплътяват ролите. Този избор има две предимства: още у Проп видяхме, че броят на актантите е по-малък от този на функциите (според определението, че руската приказка е разказ за седем персонажа); освен това, техните взаимодействия веднага се поддават по-скоро на парадигматично, отколкото на синтагматично представяне.

По-нататък ще обърнем внимание на радикализирането и обогатяването на актантния модел** в последвалото развитие на наративната семиотика. И въпреки това, още в първоначалния си стадии той показва основните затруднения при предаването на наративното време с помощта на един ахроничен модел.

Този модел си поставя за цел най-напред да обоснове описа на актантните роли – чието изброяване изглежда напълно случайно – чрез някакви всеобщи характеристики на човешкото действие. И ако на повърхностно ниво не можем да преминем към изчерпателно описание на комбинативните възможности на човешкото действие, тогата трябва да намерим в самия дискурс принципа на изграждането на неговото дълбинно ниво. Тук Греймас следва предположението на френския лингвист Люсиен Тениер, според който дори най-простото изречение е умалена драма, която има своите процес, актьори и обстоятелства. Тези три синтактични съставни части пораждат частите на речта – глагола, съществителните (които участват в процеса) и наречията. Подобна основна структура превръща изречението в “спектакъл, които homo loquens представя пред себе си”. Предимствата на модела на Тениер са много. Най-напред, той се корени в една езикова структура; после, той предлага голяма стабилност, която произлиза от постоянството на разпределението на ролите между синтактичните съставните части; и накрая, той притежава белега ограниченост и завършеност, който го прави подходящ за систематично изследване. Тогава се оказва примамливо от синтаксиса на простото изречение да се екстраполира синтаксиса на дискурса, по силата на аксиомата за хомология между език и литература, за която вече стана дума.

Че един актантен модел не удовлетворява напълно изискванията за систематичност на структурализма е видно от факта, че за екстраполирането на синтаксиса на изречението към синтаксиса на дискурса е необходим опис на ролите, получен от предварителни анализи на различни емпирично дадени корпуси (руската приказка на Проп, “200 000 драматични ситуации” на Етиен Сурио). Така актантният модел работи чрез взаимно нагаждане на дедуктивния подход, управляван от синтаксиса, и индуктивния подход, произтичащ от предварителните описи на роли. Оттук и сложно-съставния характер на този модел, в който се смесват последователното изграждане и различни “подредби” от практически порядък.

Това взаимно нагаждане намира равновесие в един модел от шест роли, който почива върху три двойки актантни категории (всяка от които представлява бинарна опозиция). Първата категория противопоставя субект и обект: нейната синтактична основа е формата А желае В; освен това тя се опира на изградените описи: всъщност именно в сферата на желанието действа транзитивното или телеологично отношение (у Проп героят издирва търсения човек). Втората категория стъпва върху отношението на комуникация: един подател [адресант]*** се обръща към един получател [адресат]; тук също основата е синтактична: всяко съобщение свързва един отправител с един приемател****; тук срещаме и поръчителя на Проп (царят възлага на героя някаква мисия, и т.н.) и поръчителят се слива с героя. Третата ос е прагматична: по нея се противопоставят помощниците и противниците. Тази ос се изгражда или съвместно с отношението на желание, или с отношението на комуникация, като всяко от тях може да бъде подпомогнато или възпрепятствано. Греймас се съгласява, че тук синтактичната основа не е толкова очевидна, въпреки че някои наречия (или поне умишлените такива), някои обстоятелствени причастия, или вида на глагола в някои езици изпълняват ролята на синтактична основа. В света на вълшебните приказки тази двойка е представена от силите на доброто и злото. Накратко, моделът съчетава три отношения: на желанието, на комуникацията, и на действието, всяко от които почива върху бинарна опозиция.

Въпреки тромавото си изграждане, моделът се отличава със своята простота и елегантност: освен това, за разлика от модела на Проп, той може да бъде прилаган в разнообразни и хетерогенни микро-вселени. И все пак теоретиците се интересуват не толкова от вложените теми, колкото от системите от отношения между позициите.

Съдбата на този модел ще се реши при прехода от персонажи към действие, или, по-точно казано от актанти към функции. Проп се беше спрял на един опис от тридесет и една последователни функции, от които той определяше сферите на действие на персонажите, както и самите персонажи. В актантния модел върху правилата за трансформация на трите отношения на желание, комуникация и действие почива начинанието, което Греймас би окачествил като работа по “редукция” и “структуриране”. Загатвайки по-късния модел развит в За смисъла, Греймас предлага да определим всички трансформации произтичащи от някаква семична категория като видове конюнкция и дизюнкция. В степента, в която в разглежданите корпуси разказът в плана на синтагматиката изглежда като процес, произтичащ от утвърждаването на един договор, а после се разгръща от нарушаването на договора към неговото възстановяване, редукцията на синтагматичното до парадигматично се постига чрез отъждествяването на договора с връзката [конюнкция] между заповед и нейното приемане, скъсването на договора се отъждествява с отделянето [дизюнкция] на забрана от нарушение, а възстановяването му с ново свързване [конюнкция] (приемането на помощника в квалифициращото изпитание, ликвидирането на пропуските в основното изпитание, признанието в прославящото изпитание). В рамките на тази обща схема могат да се въведат множество конюнкции и дизюнкции в зависимост от трите основни отношения – желанието, комуникацията и действието. Но в крайна сметка между пропуските и тяхното ликвидиране има само “тъждества, които трябва да се свържат [конюнкция] и противоположности, които трябва да се развържат [дизюнкция]” (р.195). Тогава стратегията се превръща в едно пространно избягване на диахронията.

Само че в един чисто актантен модел тази стратегия не може да постигне целта си. Тя по-скоро допринася за открояването на неотменната роля на времевото развитие в разказа, доколкото тя самата откроява идеята за изпитание[4]. Последното е критичния момент на разказа, който в диахроничен план се определя като търсене. Всъщност изпитанието свързва сблъсъка и успеха. А преходът от първото към второто чрез борбата е напълно произволен; поради тази причина свързването в последователност (succession) не може да се сведе до отношение на необходимо следствие (implication)[5]. Същото трябва да се каже и за двойката заповед/приемане, от която започва търсенето, както и за самото търсене взето в цялост.

Търсенето от своя страна черпи произволността си от силно аксиологичния характер на понятията за договор, нарушение и възстановяване. Като отрицание на приемането [на заповед], нарушението е аксиологично отрицание също толкова, колкото и логическа дизюнкция. Греймас вижда в това скъсване позитивна черта: “утвърждаването на свободата на индивида”[6] (р.210). Следователно опосредяването чрез разказа като търсене е само логическо: трансформацията на термините и отношенията между тях е собствено историческа. Изпитанието, търсенето, борбата[7], не могат да се свеждат до ролята на фигуративен израз на една логическа трансформация; последната е по-скоро идеална проекция на една в най-висша степен временизираща операция. Иначе казано, опосредяването в разказа е същностно практическо, то цели – както предполага Греймас – или да възстанови един предварително съществуващ ред, който е застрашен, или да проектира нов ред с обещание за спасение. Без значение дали разказаната история обяснява съществуващия ред или проектира нов такъв, тя – като история – ограничава всички чисто логически преформулирания на наративната структура. В такъв смисъл наративният разум, разбирането на интригата предхождат реконструкцията на разказа на основата на една синтактична логика.

С това нашето разсъждение за наративното време е съществено обогатено; щом като диахроничният елемент не може да се разглежда като остатък от анализа, можем да се запитаме какво времево качество се крие зад думата диахрония, за която подчертахме, че е зависима от тези за синхрония и ахрония. По мое мнение движението от договора към битката, от отчуждението към възстановяването на реда – движение, което изгражда търсенето, не предполага само последователно време – хронология, която винаги се изкушаваме да дехронологизираме и да логицизираме, както казахме по-горе. Съпротивата на диахроничния елемент в един същностно ахроничен модел ми прилича на указание за една по-дълбока съпротива, съпротивата на наративната темпоралност спрямо простата хронология[8]. Ако хронологията може да се сведе до повърхностен ефект, това е възможно благодарение на предварителното лишаване на онова, което се представя за повърхностен пласт от присъщата му диалектика, която се изразява в съревнованието между измерението на последователност и измерението на конфигурацията на разказа – това съревнование превръща разказа в една последователна цялост и в една цялостна последователност. Още по-дълбоко, подлежащото под тази диалектика раздалечаване на договора и борбата откроява характера на времето, което Августин, следвайки Плотин, определяше като разширение на духа (distension de l’esprit). Тогава вече не е уместно да се говори за време, а за временизиране (temporalisation). Времевото разширение намира израз също така посредством алтернативите, разклоненията, случайните връзки и в крайна сметка в непредвидимостта на търсенето по отношение на неговия успешен изход или провал. А търсенето е движещата сила на историята доколкото съединява и разделя пропуските и тяхното преодоляване, тъй както изпитанието е ядрото на процеса, без който нищо не би се случило.

По такъв начин, актатният синтаксис препраща към интригата от Аристотеловата Поетика, а чрез нея и към времето в Изповедите на Августин.

Собствено казано, наративната семиотика изложена в За смисъла и Мопасан не изгражда нов модел, а е само радикализира и обогатява актантния модел, който току що обсъдихме. Радикализиране в смисъл, че авторът се опитва да отведе обратно изискванията на наративността към техния първоизточник: изискванията към най-елементарното функциониране на всяка семиотична система; тогава наративността е оправдана като дейност, изтръгната от случайността. Обогатяване в смисъл, че движението на редукция към елементарното е компенсирано от друго движение на разгръщане към комплексното. Амбицията следователно е по обратния път да се достигне до едно по-дълбоко от дискурсивното семиотично ниво, където наративността е вече положена и организирана преди проявлението си. И обратно, вървейки напред, наративната граматика на Греймас цели постепенно да построи условията на наративността, стъпвайки върху един възможно най-опростен логически модел, който първоначално не притежава хронологичен характер.

Трябва да се запитаме дали в структурата на разказите, които са продукт на устните и писмени традиции, последователните добавяния, към които прибягва автора за да обогати първоначалния си модел, черпят своята наративна специфика от първоначалния модел или от външни предположения. Аргументът на Греймас е, че въпреки тези добавяния отначало докрай може да се поддържа равностойност на първоначалния модел с окончателната матрица. Този аргумент трябва да се провери теоретично и на практика.

Тогава нека следваме препоръчания от “играта на семиотични изисквания” ред: отначало дълбинните структури, които определят условията за разбиране на семиотичните обекти; после медиалните структури, наречени повърхностни за разлика от предишните, където се артикулира наративизацията; и накрая структурите на проявление (manifestation), особени за всеки език и за всеки експресивен материал.

Първият етап, този на “дълбинните структури”, е етапът на “конституиращия модел”[9]. Проблемът на Граймас е да се намери такъв модел, който от самото начало има комплексен характер, без при това да е облечен в някаква лингвистична, или дори не лингвистична, субстанция (или медиум). Всъщност той трябва да бъде артикулиран, ако трябва да може да се наративизира. Гениалното – можем с право да го наречем такова – е в търсенето на този белег на вече артикулирана в една възможно най-проста логическа структура, а именно “елементарната структура на означаването” (пак там). Тази структура откроява условията за схващане на смисъла, на всеки смисъл. Ако нещо – каквото и да е то – означава, то не означава защото имаме някаква интуиция за неговия смисъл, а защото можем да разгърнем една елементарнa система от отношения по следния начин: бялото означава нещо, защото мога да разгранича три отношения; отношение на противоречие – бяло срещу не-бяло, на противоположност – бяло срещу черно, и по подразбиране – не-бяло срещу черно. Така стигаме до прословутия семиотичен квадрат, от чиято логическа сила се очаква да ръководи всички последващи обогатявания на модела[10].

Как би могъл да се наративизира този конститутивен модел, поне потенциално? Като се даде динамично представяне на таксономичния модел, т.е. на системата от неориентирани отношения, които изграждат семиотичния квадрат, или по-накратко като отношенията се вземат за действия (opérations). Тук се връщаме към така важното понятие за трансформация, което присъства в актантния модел под формата на конюнкция и дизюнкция. Преформулирани като действия, трите отношения на противоречие, на противоположност и на подразбиране се превръщат в трансформации, посредством които едно съдържане е отречено, а друго потвърдено. Най-първото условие на наративността не е нищо друго освен привеждането в движение на таксономичния модел чрез насочени действия. Това първо отнасяне на наративността свидетелства за привлекателната сила на крайната цел при анализа, която цел е да се отчете непостоянния характер на наративния процес на нивото на проявлението. Ето защо е толкова важно структурата да бъде приведена в движение. И все пак, можем да се запитаме дали не благодарение на придобитата вследствие на продължително познанство с традиционни разкази компетентност можем – предусещайки – да наречем наративизация простото преформулиране на таксономията в действия, и която изисква да преминаваме от постоянни към непостоянни операции.

Вторият етап – този на “повърхностните”, но още не “фигуративни” структури – тръгва от въвеждането на конститутивния модел в порядъка на правенето. За да говорим за фигуративното ниво трябва да вземем предвид дейците от плът и кръв, който изпълняват поръчения, преминават през изпитания и постигат цели. На нивото, към което се придържаме тук, се ограничаваме до граматиката на правенето по принцип. Именно тя въвежда вторият етап на изграждането. Основното изказване е простото наративно изказване според типа: някой прави нещо. За да бъде той трансформиран в изказване-програма, трябва да прибавим различните модалности, които го правят възможно: искам да направя, искам (нещо), искам да бъда (ценност), искам да знам, искам да мога[11].

В наративния план встъпваме истински с въвеждането на едно полемично отношение между две програми, и следователно между един субект и един анти-субект. Следователно е достатъчно към една синтагматична поредица от наративни изказвания да се приложат правилата за трансформация, изведени от конститутивния модел, за да получим посредством дизюнкция конфронтацията, а после посредством модализация искането да владееш и господството, и накрая посредством конюнкция предоставянето на субекта на господството на обект-ценност. Ще наречем реализация (performance) синтактичната последователност имаща формата “конфронтация, господство, предоставяне”, към която освен това можем да добавим модалностите на правенето, на искането-да-се-направи, на знанието как се прави, на моженето-да-се-направи. Говорейки за реализацията като единна синтагматична последователност, Греймас пише: “Това вероятно е най-специфичната за наративния синтаксис единица” (Du Sens, p.173). Принципът за еквивалентността на дълбинната и повърхностната граматика е приложим следователно именно към това комплексно изграждане на реализацията; еквивалентността, за която става дума, изцяло почива върху отношението на необходимо следствие между конфронтацията, господството и предоставянето[12].

Изграждането на наративния модел завършва с прибавянето към полемичната категория на категорията на преноса, заета от структурата на размяната. Когато го преформулираме като размяна, присвояването на обект-ценност (последният от трите наративни изказвания, които изграждат реализацията) означава, че някой придобива нещо отнето от друг. Следователно присвояването се състои от две операции: лишаване, което съответства [е еквивалентно] на дизюнкция, и една атрибуция собствено казано, еквивалентна на конюнкция. Тяхното единство изгражда преноса, изразен от две изказвания за пренос [énoncés translatifs].

С горното преформулиране стигаме до идеята за поредица от реализации (suite performancielle). В подобна поредица може да се припознае скелета на всеки разказ.

Предимството на това преформулиране е, че позволява да бъдат представени всички предходни операции като промяна на “местата” – изходните и крайните места на пренос – иначе казано че отговаря на един топологичен синтаксис на изказвания за пренос. Така четирите върха на семиотичния квадрат се превръщат в места, от които и към които се извършват преносите. На свой ред, богатството на този топологичен синтаксис се разкрива в детайли в хода на развиването на топологичния анализ в двата плана на правенето и на искането-да-се-прави.

Ако отначало се заемем с обектите-ценности, придобити и преносими в правенето, топологичният синтаксис помага да си представим подредената последователност на действията според семиотичния квадрат, по продължение на линиите на противоречието, на противоположността и на подразбирането, като едно кръгово предаване на ценностите. Без съмнение можем да твърдим, че този топологичен синтаксис на преносите е истинската област на разказването “като процес създаващ ценност” (р.178).

Ако сега се обърнем не само към действията, но и към извършителите на действието[13] – т.е. в схемата на размяната, отправителите и получателите на преноса -, топологическият синтаксис регламентира трансформациите, които се отнасят до способностите за правене, а следователно и за осъществяване на преносите на ценности, които вече разгледахме. Иначе казано, той управлява самата институция на синтактичните оператори, създавайки субекти снабдени с потенциалността на правенето.

Следователно това удвояване на топологичния синтаксис съответства на раздвояването на правенето и искането (можене, знание как да се направи), т.е. на раздвояването на наративните изказвания в описателни и модални такива, а следователно също и на раздвояването на две поредици от реализации: така придобиването е пренос, който се отнася или до ценностите-обекти, или до модалните ценности (придобивам власт, знание, желание за правене).

Втората поредица от реализации е по-важната от гледна точка на започването на синтактичния път. Нужно е да се посочат извършители, които са можещи, а освен това знаещи и искащи, за да се отключи след това веригата на пренос на обекти-ценности. Следователно ако попитаме от къде се появява първият актант, трябва да си припомним договора, който въвежда субекта на желанието като му приписва модалността на искането. Особената наративна единица, в която се помества “знаещият” и “можещ” субект на искането изгражда първата реализация на разказа.

“Завършеният разказ” (р.180) съчетава поредицата от преноси на ценни предмети с поредицата от трансфери въвеждащи един “можещ” или “знаещ” субект.

Така топологичните занимания на Греймас бележат последния опит за възможно най-широко разпростиране на парадигматиката в средата на синтагматиката. Никъде другаде авторът не е така близо до осъществяването на старата мечта лингвистиката да бъде превърната в алгебра на езика[14].

Накратко семиотиката – ако говорим за собствения й път, който върви от плана на иманентността към плана на повърхността, прави самия разказ да изглежда като път. Но тя счита този път за точен хомолог на действията, които се предполагат от елементарната структура на означаването в плана на фундаменталната граматика. Той е “лингвистичната проява на наративизираното означаване” (Du Sens, p.183).

Всъщност, пътят през семиотичните нива на наративността е по-скоро прекъснат, отколкото завършен: ще забележим, че тук нищо не се казва за третото ниво – нивото на проявата, където формално определените в плана на повърхностната граматиката позиции са запълнени с образи. Наистина, досега фигуративното ниво си оставаше бедният роднина на семиотичния анализ. Причината за това е, че изглежда изобразяването (аксиологично, тематично, актантно) не се смята за резултат от някаква автономна дейност по придаване на форма (configuration). Откъдето произтича и името проява, което се дава на това ниво: Сякаш тук не се случва нищо интересно, освен афиширането на подмолните структури. В такъв смисъл, моделът предлага изобразявания без придаване на форма (figuration sans configuration). Динамиката на въвеждането в интрига тогава се пренася в логики-семантичните операции и в синтагматизацията на наративните изказвания в програми, в реализации и в поредици от реализации. Следователно не е случайно, че терминът интрига не намира място в тълковния речник на наративната семиотика. Всъщност, той и няма място там, тъй като спада към наративния разум, а семиотичната рационалност се опитва да бъде негов еквивалент, или по-точно симулация. Следователно от наративната семиотика можем да очакваме да развие особен интерес към образността, и това преди да можем да вземем становище относно изхода от “игрите на семиотична принуда” на фигуративно ниво.

Преди да премина към някои критични бележки към семиотичния модел, бих искал да подчертая напрегнатия дух на дирене, който задвижва творчеството на Греймас и неговата школа. Вече отбелязахме до каква степен семиотичният модел радикализира и обогатява първия актантен модел. Тогава трябва да приемем За Смисъла само като напречен разрез в едно развиващо се изследване.

В Мопасан са дадени допълнения, от които някои заключават за съществени изменения. Ще отбележа три от тях.

В плана на дълбинните структури Греймас беше започнал да коригира безвремевия характер на операциите по трансформация, приложени към семиотичния квадрат, като присъедини към тях аспектуални структури: продължителността (durativité), която се получава вследствие на временизацията на едно състояние и се отнася до всеки продължителен процес; после двата аспекта, отнасящи се до отделни точки от действието (aspects ponctuels), които поставят границите на процеса: начинателността (inchoativité) и завършеността (terminativité) (например в разказа на Мопасан “Двама приятели”, това са термините “умиращ” и “раждащ се”; към продължителността можем да добавим и повторителността (itérativité)); накрая отношението на напрежение – напрегнатостта (tensivité) – която се установява между продължителната сема и някоя от семите, отнасящи се до отделни точки от действието и която намира израз във формули като “достатъчно близо”, “твърде”, “далече”.

Мястото на тези аспектуални структури трудно може да се дефинира по отношение на дълбинните структури, от една страна, и , от друга, по отношение на дискурсивните структури, коекстензивни с правенето. От една страна, наистина аспектуалните структури са уподобени на логически операции: опозицията постоянност/събитийност (permanence/incidence) управлява опозицията продължителност/прекъснатост (durativité/ponctualité). По същия начин времевите позиции преди/по време на/след се схващат като “временизирани позиции” на логическите отношения на предходност/едновременност/следходност; колкото до артикулирането на постоянност/събитийност, то не е нищо друго освен “приспособяване на времето” към двойката продължителен vs прекъснат. Но с тези изрази само се връщаме назад към отношението по време. От друга страна, можем да се запитаме дали можем да въведем разсъжденията върху аспектите преди всяка синтагматична верига, преди всеки дискурсивен път; именно затова в подробния анализ на поредиците в разказа на Мопасан аспектуалните черти са въведени по повод на техните дискурсивни овластявания. Но това не позволява да се види как логическите отношения биха могли да се темпорализират без разгръщането на някакъв процес, който изисква синтагматична структура на дискурса според времевата линейност. Следователно въвеждането на аспектуални структури в модела е затруднително.

И второ важно допълнение – към флексията както на логико-семантичното ниво, така и на неговото дискурсивно овластяване – което допринася за още по-голямото динамизиране на модела, без да отслабва парадигматичната му основа. То се отнася до силно аксиологизирания характер на съдържанията, които трябва да се поставят на върха на семиотичния квадрат. Така целият разказ “Двама приятели” се разгръща по една доминантна изотопия, където животът и смъртта изграждат оста на противоположностите, заедно с техните пресичащи се противоречия: не-живот и не-смърт. Това не са актанти – в противен случай би трябвало да говорим за тях в категориите на правенето – а еуфорични и дисфорични конотации, които имат способността да поддържат целия разказ. Голяма част от следващото семиотично разглеждане ще се състои в търсенето на персонажи, които да запълнят тези позиции, но също и на слабо антропоморфизирани същности като Слънцето, Небето, Водата, Мон-Валериен. Всичко сочи, че тези дълбинни аксиологични ценности са повече от културни стереотипи или идеологии. Съответните ценности на живота и смъртта се приемат на доверие от всички хора; онова, което е специфично за дадена култура, дадена школа на мислене, даден разказвач, е обличането на тези ключови ценности в определени фигури, както в нашия разказ, където Слънцето е поставено до не-живота, а Водата до не-смъртта. Целта на поместването на еуфорични и дисфорични стойности на възможно най-дълбинното ниво е само да се подсигури устойчивостта на разказа при неговото развитие, но като се добавя аксиологичното към логическото също и да се подпомогне наративизацията на фундаменталния модел. Нима не знаем още от Аристотел, че промените, които са от първостепенно значение в драмата, са онези, които преобръщат добрата и лошата съдба и обратно? Но, да повторим още веднъж, мястото на тези аксиологически определения в общата схема не може да се установи толкова лесно. Най-напред още тук е трудно да не се позоваваме на тематичните роли, които засягат тези конотации, т.е. на дискурсивните субекти, които разгръщат наративния път. После, в противопоставянето на ценности вече се подразбира полемичност. И все пак, се предполага, че тези опозиции предхождат ролите и субектите влизащи в полемични отношения.

Има и трета добавка към елементарния модел, която е още по-трудно да разграничим от тези дискурсивни овластявания. Въпреки това, нейната логическа предходност по отношение на правенето и на актантите, както и нейният откровено парадигматичен характер, й осигуряват място в непосредствена близост до дълбинните структури. Тя се отнася до адресантите, чиито актанти и тематични роли са упълномощените, въплъщенията, статистите (délégués, incarnations, figurations) според променящото се йерархично ниво на самите адресанти и на техните наративизирани репрезентации: така в “Двама приятели” Животът, Смъртта и техните противоположности са адресанти, също както и Париж, Прусия, и т.н. Към идеята за адресант са добавя идеята за съобщение, следователно и за изпращане, което е и привеждане в движение или динамизиране. Още с първата й употреба в текста, авторът подчертава именно тази функция: “да трансформира една аксиология като система от ценности в оперативна синтагматизация” (р.62). Вярно е, че семиотиката на разказа въвежда тази идея едва когато може да предложи нейно съответствие в някакво актантно разпределение; за тази теорията важното е въпросното разпределение да покрива целостта на разказа; затова авторът може да говори за “протоактантния статут на адресанта[15]” (р.63). Така върху семиотичния квадрат се наслагват логически термини, аксиологични предикати и адресанти, преди още да сме вписали там фигуративни извършители.

Още по-важни са допълненията към граматиката на правенето, направени в Мопасан, които са също и допълнения към откровено дискурсивния план. Наистина, съвременният разказ изисква да бъдат взети под внимание процесите, развиващи се в познавателен план, независимо дали става дума за наблюдение или получаване на информация, за убеждение или интерпретация, за заблуда, илюзия, лъжа или тайна. Греймас отговаря на това изискване (а то произхожда от драматическата функция на “разпознаването” у Аристотел, както и в известните анализи на trickster или измамник в антропологията) с поредица от смели методологически решения. Като начало, той откровено раздвоява правенето на прагматично правене и когнитивно правене, като по този начин овластява компетентния субект като ноологичен субект, за разлика от соматичния субект. По-нататък, раздвоява когнитивното правене според двата полюса: убеждаващото правене (faire persuasif), упражнявано от адресанта на когнитивното правене по отношение на адресата, на което от страната на последния съответства интерпретативното правене. Същественото предимство при третирането на познавателното измерение в термините на правенето е в това, че операциите на знанието могат да се подведат под същите правила за трансформация като действията собствено казано (още при Аристотел “мислите” на персонажите са включени в muthos под категорията dianoia); така заключенията от явяващото се към съществуващото, в които се състои интерпретацията, са форми на правенето, които също като останалите могат да се впишат в наративния път. По същия начин полемичното отношение може да се сблъска не само с два вида прагматично правене, но и с два вида убеждаващо правене, като например в дискусията, или още с два вида интерпретативно правене, като например в обвинението или отричането на вина. Занапред когато говорим за полемично отношение трябва да имаме наум цялото богатство на тази палитра на правенето[16].

Все пак пробивът в досега относително хомогенната теория на правенето не може да бъде пренебрегнат. За да се опишат убеждаването и интерпретацията трябва да прибегнем до категории, които са нови за семиотиката, но добре познати във философията – категориите на съществуващото и явяващото се (être и paraître). Да убедиш някого е същото като да го накараш да повярва, че това което се явява съществува; да интерпретираш е същото като да заключиш от явяващото се за съществуващото. Но авторът настоява да запазим “семиотичния смисъл на съществуване” на тези термини” (р.170). Този преход от един план към друг, който въвежда ценностите сигурност, убеждение, съмнение, хипотеза, авторът определя като фидуциарен, макар и да признава, че още не разполагаме със сигурна категоризация на фидуциарните ценности (р.108). Така той смята да запази логическия характер на наративните трансформации, при които един субект, прикривайки се, цели друг субект да интерпретира не-явяването като не съществуване; първият се помества в категорията тайна, която свързва съществуване и не-явяване. Този опит, като част от когнитивното измерение на разказа запазва едновременно наративното си вписване и логическите си черти, чрез въвеждането на един нов семиотичен квадрат – квадратът на достоверността, който се изгражда на основата на опозицията съществуващо vs. явяващо се и техните две съответни противоположности: не-съществуващо и не-явяващо се. Истината е свързването на съществуващото с явяващото се, грешката свързва не-явяващото се с не-съществуващо, лъжата явяващото се с несъществуващо, а тайната съществуващото с не-явяващото се. Измамата е онова убеждаващо правене, което се състои в трансформирането на лъжата в истина (представям като …/ faire passer pour …), т.е. в представянето и принудата да се възприеме онова което се явява, но не е същото като това което се явява и е. Заблудата е интерпретативното правене, което отговаря на лъжата, като я приема по същия начин, както в един договор с адресанта измамник. По този начин последният, като актантна роля (този, който се представя за някой друг), подлежи на точно определяне в плана на достоверността.

Въвеждането на когнитивното правене, разграничаването между когнитивно и интерпретативно правене, както и установяването на структурата на достоверност са най-съществените допълнения към категоризацията на правенето от Мопасан, особено ако държим сметка за всички модализации на моженето да се прави, които се прибавят там (включително най-важната от всички в “Двама приятели”: отказът, т.е. искането да не можеш). В този разказ на Мопасан следователно можем да схванем една също толкова важна драматична ситуация каквато е илюзорното търсене, трансформирано в тайна победа[17].

Такива са най-важните допълнения към семиотичния модел, направени в Мопасан. За тях бих казал, че разтягат модела, без да предизвикват пръсването му. (Може би най-голямата опасност от скъсване се съдържа във въпроса за достоверността.) Следователно доколкото те не предлагат някакви сериозни поправки в модела, описан десет години по-рано в За Смисъла, те не поставят под въпрос и критиката на основния семиотичен модел с неговите три нива: дълбинни, повърхностни и фигуративни структури.

Основният въпрос поставен от модела на наративната граматика е дали т.нар. повърхностна граматика е по-богата на наративни възможности от фундаменталната граматика, и ако нарастващото обогатяване на модела, съпътстващо пътя му през семиотиката, не произтича от нашата способност да проследяваме истории и от нашата придобита близост с наративната традиция.

Отговорът на този въпрос е предпоставен още с първоначалното обозначаване на дълбинната граматика като план на иманентността и на повърхностната граматика като план на проявата.

Или още този въпрос извиква отново, но вече въз основа на един много по-обработен модел, проблемът с който се заехме още от началото на тази глава; а именно за отношенията между рационалността на наратологията и наративния разум, развит в практиката на въвеждането в интрига. Поради тази причина обсъждането му трябва да бъде възможно най-строго аргументирано.

Първоначалното ми съмнение, което следващата аргументация ще подложи на проверка, е че още от първия си етап, а именно построяването на семиотичния квадрат, анализът се ръководи телеологично, предчувствайки крайния етап, този на нарацията като процес създаващ ценности (Du Sens, p.178), в който аз виждам съответствието в плана на семиотичната рационалност на това, което в нашата наративна култура разбираме като интрига. Това съмнение в никакъв случай не дискредитира начинанието. То поставя под въпрос предварителното допускане за автономност на семиотичните изследвания, по същия начин, както обсъждането на номологични модели в историята постави под въпрос автономията на историческия разум по отношение на наративната компетентност. Първата част от разискването ще се развие в плана на дълбинната граматика.

Тук няма да засягам въпроса за логическата състоятелност на конститутивния модел. В обсъждането ще се огранича до два момента. Първият се отнася до условията, на които трябва да отговори модела за да запази ефикасността си в семиотиката. Така както е изграден в плана на елементарната структура на означаването, той е силен модел. Но както често се случва при интерпретацията в дадена област на модели конструирани а priori, някои от тези изисквания трябва да бъдат отслабени, за да е възможно успешното му функциониране в тези области. С подобен пример се сблъскахме в областта на историографията: видяхме до каква степен трябва да бъде отслабен номологичният модел, за да се срещне с методологията даваща резултати, каквато предполага занаята на историка. Колкото до първоначалния таксиномичен модел, той запазва логическото си значение само доколкото остава силен модел. А той е в пълната си сила само на нивото на един семичен анализ, който – ако не завършен – поне е доведен до момента, в който позволява да се направи “завършен опис на семичните категории” (р.161). При това условие противоположността е силна противоположност, или бинарна опозиция между семи от една и съща категория, като например бинарната семична категория бяло vs черно; противоречието също е силно противоречие: бяло vs не-бяло; черно vs не-черно; и подразбирането на не-S1 от S2 наистина се предхожда от две отношения на противоречие и противоположност, в строгия смисъл който току що изтъкнахме. А бихме могли да се усъмним, че тези три изисквания са удовлетворени в областта на наративността. Ако бяха, всички последващи действия щяха да станат “предвидими и пресметнати” (р.166), както претендира автора. Но тогава не би се случило нищо. Не би имало събитие. Не би имало изненада. Не би имало нищо за разказване. Тогава можем да предположим, че повърхностната граматика най-често се сблъсква с псевдо-противоречия ни псевдо-противоположности, с псевдо-предпоставки.

Вторият момент, на който бих искал да се спра, отново в плана на дълбинната граматика, се отнася до наративизирането на таксономията, която се подсигурява от прехода от не ориентирани отношения в таксономичния модел към ориентирани действия, които дават синтактична интерпретация на модела.

Всъщност преходът от идеята за статично отношение към идеята за динамична операция предполага същностно допълване на таксономичния модел, което автентично го хронологизира, поне по смисъла на това, че трансформацията изисква време. Това допълване е маркирано в текста на Елементите с идеята за “произвеждане на смисъла от субекта” (Du Sens, p.164). Следователно тук имаме повече от едно преформулиране: въвеждането на синтагматичен фактор на равна нога с парадигматичния фактор. Понятието за еквивалентност тогава придобива смисъла на реципрочно отношение при прехода от морфология към синтаксис: защото по какво биха били еквивалентни едно трайно отношение и неговата трансформация, ако във втората съществена е насочеността? Тогава можем да се запитаме дали изграждането на модела не е било водено от идеята за насочени трансформации, които да се изявят в определен момент.

Този въпрос изниква на всички нива: крайната цел на едно действие изглежда наистина е в следващото го действие, и накрая в завършената идея за наративност. Това наблюдаваме също в прехода от дълбинна към повърхностна граматика.

Обогатяването на първоначалния модел е резултат от съществения принос на определящите особености на правенето. Всички тези определения не произхождат директно от таксономичния модел, а от семантиката на действието[18]. Знаем – по силата на едно иманентно на правенето знание- че правенето е предметът на изказванията, чиято структура съществено се отличава от тази на предикативните изказвания, които имат формата S е P, както и от релационните изказвания, които имат формата Х е между Y и Z. Тази структура на изказванията, описващи действия, е изследвана в посветени специално на нея разработки на аналитичната философия, които обсъждам в Семантика на действието[19]. Една от забележителните особености на тези изказвания е, че притежават отворена структура, която може да включва както “Сократ говори…”, така и “Брут уби Цезар, през мартенските иди, в римския сенат, с кама …”. Теорията за наративното изказване стъпва именно върху тази семантика на действието. Тук правенето може да бъде заместено от всички глаголи за действие (като английския to do). Никъде другаде особеният принос на семантиката на действието не е така очевиден както в прехода, през модализацията,от изказванията върху правенето към изказванията върху моженето да се направи. Откъде всъщност знаем , че искането да се прави превръща правенето във възможно при определени условия? В семиотичния квадрат нищо не ни насочва към това. Иначе типологията на искането да се прави, на искането да бъдеш, на искането да имаш, на искането да знаеш и на моженето да искаш е отлична. Но от лингвистична гледна точка тя произхожда от особената граматика, която аналитичната философия най-старателно изработва под името интенсионална логика. И ако за да се придаде логическа форма на отношенията между изказванията от типа “искам да…” и изказванията описващи правенето е необходима една първоначална граматика, то имплицитната на семантиката на действието феноменология придава смисъл на изявлението на Греймас, че “модалните изказвания, които имат за функция искането, въвеждат субекта като възможност на правенето, докато две други модални изказвания, характеризиращи се с модалността на знанието и моженето, определят това възможно правене по два различни начина: като правене произхождащо от знанието или като основаващо се единствено на моженето” (р.175). Също така, тази имплицитна феноменология излиза наяве тогава, когато можем да тълкуваме модалното изказване като “желание за реализация” на някаква програма, която присъства под формата на дескриптивно изказване и, доколкото е обект, е заето от модалното изказване (р.169).

От това следва, че отношението между семиотичния план и плана на praxis е отношение на взаимно отдаване на право. Семиотичният квадрат допринася със своята мрежа от взаимно определящи се термини и своята система от противопоставяния, противоречия и предположения. Семантиката на действието допринася основните значения на правенето и специфичната структура на изказванията, отнасящи се към действието. В такъв смисъл, повърхностната граматика е смесена граматика: семиотико-праксична[20]. В тази смесена граматика изглежда твърде трудно да се говори за еквивалентност между развитите от семантиката на действието структури и включените в семиотичния квадрат операции.

Още едно възражение произтича от това, че простото наративно изказване си остава абстракция в рамките на повърхностната граматика, дотогава докато не сме въвели полемичното отношение между противопоставящите се програми и субекти. По-горе вече отбелязахме, че няма нищо специфично наративно в отделното изречение за действие. Само веригата от изказвания представлява наративна синтагма и прави възможно съставящите я изказвания за действия ретроактивно да бъдат наречени наративни. В това отношение, полемичното отношение е първият автентичен праг на наративността в повърхностната граматика, вторият е в понятието за реализация (performance), а третият в това за синтагматична поредица от реализации и в преноса на ценности, осъществен тази поредица.

Да разгледаме последователно всеки от тези прагове, започвайки с първия, полемичното представяне на логическите отношения.

Като начало да отбележим, че това полемично представяне води със себе си нови характеристики, които, преди да получат логическо значение от типа на противоречието или противното, вече имат автономно праксическо значение. Конфронтацията и борбата са фигури на насочеността на действието към другия, които спадат към разбиращата социология на Макс Вебер, където срещаме борбата (Kampf) в един определен етап от постепенното изграждане на основните категории на неговия голям трактат Wirtschaft und Gesellschaft[21]. Въвеждането на категорията борба акцентира върху върху смесения характер – наполовина логически, наполовина праксичен – на цялата наративна граматика.

В логически план еквивалентността между сблъсък и противоречие е много спорна. Изглежда понятието за сблъсък проиграва един вид негативност, чиято несводимост към противоречието Кант първи доказва в своето кратко съчинение “Относно въвеждането във философията на понятието за негативна величина”[22]. Противопоставянето на един субект и един анти-субект не е същото като противопоставянето на два противоречиви вида правене. То не е по-близо и до противоположността[23].

Присъединяването на категориите за пренос към полемичните категории поставя аналогичен проблем. На този все още нов етап, скритото прибягване до феноменологията е очевидно: ако пренасянето е отнемане от един и даване на другия, в отнемането и даването се съдържа повече, отколкото в разединяването и съединяването. Лишаването от обект-ценност, което някой субект търпи, представлява модификация, от която той е засегнат като жертва. Тогава при последния етап на изграждането на модела онова, което се добавя, е една феноменология на понасянето/действането, в която добиват смисъл понятия като лишение и даряване. Целият топологичен език на тази последна фаза е смесица от логически конюнкции/дизюнкции[24] и модификации, които се извършват не само в праксическото, но и в патетическото поле. Този извод не бива да ни изненадва, ако е вярно, че топологичният синтаксис на преносите, който удвоява пътя на логическите операции в семиотичния квадрат, “организира разказването като процес създаващ ценности” (р.178). Как подобно удвояване би накарало синтактични операции, които в рамките на таксономията са “предвидими и изчислими” (р.166), да изглеждат като “процес създаващ ценности”? За тази цел трябва в някакъв момент логиката да не отговаря на свойствената на разказа креативност. Това несъответствие лъсва на нивото на преноса, дотолкова доколкото корелацията и предпоставеността се отдалечават от силния логически модел и изразяват асиметрията на лишаването и предоставянето и свойствената на предоставянето новост. Новостта, която се свързва с предоставянето се проявява по-силно когато на субекта са отредени можене, знание и искане да прави, т.е. потенциалността на правенето.

Това раздалечаване между първоначалната схема, където се изграждаха всички отношения, и окончателната схема, където са изработени нови ценности, е скрито в частния случай на руските приказки на Проп, където циркулацията на ценностите свършва с възстановяването на първоначалното състояние. Царската дъщеря, отначало е похитена от предател и пренесена и скрита далеч, а после е намерена от героя и върната на родителите си! В Структурална семантика Греймас допуска, че най-общата функция на разказа е възстановяването на застрашения ред от ценности. А благодарение на присъщия на интригите (продукти на културата, която наследяваме) схематизъм добре знаем, че възстановяването на реда е характерно само за една категория разкази, без съмнение това са приказките. А колко разнообразни са начините, по които интригата обособява “кризата” и “развръзката”! И колкото разнообразни начини на еволюция на героя (и анти-героя) в хода на интригата! И сигурно ли е изобщо, че всеки разказ може да се включи в тази топологична матрица, която съдържа две програми, едно полемично отношение и един пренос на ценности? Предишните ни изследвания върху превъплъщенията на интригата ни дават основания да се съмняваме в това.

В заключение, моделът на Греймас изглежда има две задължения: от една страна логическо и праксично-патетично от друга. Той може да изпълни първото, вписвайки все нови и нови съставни части на наративността в семиотичния квадрат, само ако паралелно с това нашето разбиране за разказа и интригата поражда/предизвиква подходящите присъединявания, които са от откровено синтагматичен порядък и без които таксономичният модел ще остане инертен и стерилен[25].

Въпреки че признаваме смесения характер на модела на Греймас, това не значи, че го отхвърляме: тъкмо обратното, това означава да се изведат условията за неговата разбираемост, както направихме във втората част на тази работа по отношение на номологичните модели в историята.

Превод от френски език:
Валентина Георгиева

————————–
Бележки:

* Преводът е направен по: Paul Ricœur, « La sémiotique narrative de A.J.Greimas », Temps et récit, vo.2 : La configuration dans le récit de fiction, Paris, Seuil,p.88-114.

[1] A.J.Greimas, Du Sens, Paris, Éd.du Seuil, 1970. Теоретичното ядро на съчинението е съставено от две студии озаглавени “Действието на семиотичната принуда”, в съавторство с Франсоа Растие (първа публикация на английски език във Yale French Studies, под заглавие « The Interaction of Semiotic Constraints », и “Елементи на една наративна граматика”, публикувана в L’Homme, 1969, IX, 3). Двете студии са препечатани в Du Sens, р. 135-186.

[2] Maupassant : la sémiotique du texte, exercices pratiques, Paris, Éd. du Seuil, 1976. Вж. също Sémiotique, Dictionnaire raisonné de la théorie du langage, в съавторство с J.Courtès, Paris, Hachette, 1979. Настоящата работа беше вече завършена, когато излезе от печат A.J.Greimas, Du Sens II, Paris, Éd.du Seuil, 1983.

[3] A.J.Greimas, Sémantique structurale, Paris, Larousse, 1966.

** actant, modèle actantiel, rôles actantiels – термините са неологизми, превеждам на български съответно с актант, актантен модел, актантни роли. Т. Минева превежда първоначално actant с ‘актуващ’ и modèle actantiel с ‘актанциален модел’ (в Самия себе си като някой друг, ЕА, Плевен, 2004, стр.230), но по-късно възприема актант и актантен модел (в Пътят на разпознаването: Три студии, СОНМ, С.2006, стр.152). – б.пр.

*** destinateur и destinataire – автор и получател на езиковото съобщение. В квадратни скоби посочвам термина, възприет от Т.Минева в Самият себе си като някой друг, стр.230. – б.пр.

**** émetteur и récepteur.

[4] “Изпитанието може да се разглежда като неотменното ядро, което отразява диахроничното определяне на разказа” (р.205).

[5] Греймас обръща това съображение срещу раглеждането на цялата верига като устойчива поредица у Проп, докато изпитанието представлява някаква проява на свобода. Но същият аргумент не може ли да се обърне също и срещу всяко построяване на парадигматичен модел, лишен от първоналчалното диахронично измерение? Греймас охотно се съгласява: “Всеки разказ тогава би се свеждал до тази проста структура, ако не оставаше един диахроничен остатък под формата на функционалната двойка противопоставяне срещу успех – двойка, която не може да бъде превърната в елементарна семична категория” (р.205).

[6] В същия смисъл: “Предоставената от разказа алтернатива е избор между свободата на индивида (т.е. отсъствието на договор) и приетия обществен договор”(р.210).

[7] “Следователно само борбата, единствената функционална двойка, която не може да бъде анализирана до ахронична структура (…) може да даде представа за самата трансформация” (р.211).

[8] Тази теза намира подкрепа в употребата на понятието за наративна трансформация у Тодоров (“Наративните трансформации”, в: Поетика на прозата.) Предимството тук е, че се съчетават парадигматичната гледна точка на Греймас и Леви-Строс със синтагматичната на Проп: едно от следствията е, че наративната трансформация удвоява предикатите за действие (правя), които се движат между модалности (трябва, мога да правя) и отношения (харесва ми да го правя). Освен това, тя прави възможен разказа, като извършва прехода от предиката на действието към поредицата като синтез на различието и подобието; накратко “тя свързва два факта, които не са тъждествени” (ibid.,р.239). Според мен този синтез е същият като онзи вече извършен синтез, който схващаме като синтез на разнородното в плана на наративното разбиране. Отново ще се съглася с Тодоров, който противопоставя трансформацията на последователността (“Les deux principes du récit », in les Genres du discours, op.cit.). Разбира се, понятието за трансформация изглежда трябва да се припише на наратологичната рационалност, за разлика от моето понятие за конфигурация, което поред мен спада към наративния разум. Можем да говорим за трансформация, строго казано, само когато формулираме понятието логически. Все пак, когато разказът представя други трансформации, освен отрицанието, от което зависят дизюнкциите и конюнкциите, като например преходът от невежество към признание, новата интерпретация на вече отминали събития, подчинението на идеологически императиви (ibid., p.67 sq.), изглежда трудно да се намери логически еквивалент на всички наративни организации, които владеем благодарение на близостта ни с типичните интриги, наследени в нашата култура.

[9] “Les jeux des contraintes sémiotiques », Du Sens, op.cit., p.136.

[10] Логическата структура на семиотичния квадрат обсъждам в двете дълги бележки под номер 4 и 11 в статията ми « La grammaire narrative de Greimas », Documents de recherche sémiotiques de l’Institut de la langue française, École des Hautes Études en Sciences Sociales, Paris, CNRS, no. 15, 1980.

[11] На този етап, наративните изречения и изреченията за действие са неразличими. Критерият за различаване на наративното изречение, предложен от А.Данто в Analytical Philosophy of History – описанието на едно предходно действие А в зависимост от едно следващо действие В, от гледната точка на наблюдател във времева позиция, която е по-късна от А и В – тук още не може да бъде приложен. Поради тази причина все още можем да говорим само за изказване-програма.

[12] Крайният израз на реализацията – наречен присвояване – е “еквивалента на дълбинната граматика в повърхностния план на логическото твърдение” (Du Sens, op.cit., p.175). В цитираната по-горе статия обсъждам логическата състоятелност на тази еквивалентност/еднаквост (« La grammaire narrative de Greimas », p. 391).

[13] “Следователно независимо от синтаксиса на действието трябва да се построи синтаксиса на действията: преносите на стойности могат да бъдат обосновани само на едно метасемиотично ниво.” (Du Sens, op.cit., p.178)

[14] В един разговор, издаден от Фредерик Неф (in Frédéric Nef et al., Structures élémentaires de la signification, Bruxelles, Éd. Complexe, 1976), Греймас заявява: “Ако сега разгледаме разказването от гледна точка на неговата синтагматика, откъдето всяка наративна програма изглежда като процес на придобиване и загуба на ценности, на обогатяване и обедняване на субекта, разбираме, че всяка крачка напред по оста на синтагматиката съответства на “и се определя чрез” едно топологично изместване по оста на парадигматиката.” (р.25)

[15] Двойката адресант-адресат [déstinateur-destinataire, вж. бел. ** на стр.3 по-горе, б.пр.] е продължение на идеята за поръчение у Проп или за първоначалния договор в първия актантен модел на Греймас, договор по силата на които героят получава компетентността на правенето. Но двойката адресант-адресат сега е поставена в един по-редикален план на формализация. Всъшност има индивидуални, социални и дори космически отправители.

[16] Jacques Escande, Le Récepteur face à l’Acte persuasif. Contribution à la théorie de l’interprétation (à partir de l’analyse de textes évangeliques), докторска дисертация по обща семантика с научен ръководител А. Ж.Греймас, EHESS, 1979.

[17] В Мопасан намираме и други, още по-фини разграничения относно правенето. Ако погледнем на “правене” в предметния показалец в края на Мопасан (р.273), ще добием идея за разклоненията на теорията, които се получават при разглеждането на по-сложни текстове от народните приказки. Разграничението на правене и съществуване ми изглежда най-трудно може да се запази в наративността, доколкото то не се вписва в рамките на правенето; но съществуването за което става дума, се присъединява към правененто посредством идеята за състояние, за трайно предразположение: както например, радостта бележи пребиваването в еуфорично състояние, или също свободата, когато “Двамата приатели”, лишени от моженето да правят след попадането им плен, упражняват своето можене да не искат да правят, т.е. техния отказ, и по този начин са въведени в тяхното свободно съществуване, който се изразява в края на разказа в моженето да умрат прави.

[18] Тук може да ни се отправи възражението, че смесваме антропологичните категории от повърхностното ниво с човешките категории от фигративното (чиито особености за съществуването на цели, мотиви, избор), или накратко с категориите на praxis, които описахме в първта част като mimesis I. Но аз се съмнявам, че е възможно да определим правенето без да се позоваваме на човешкото действие, освен посредством псевдо-персонажи, псевдо-интрига и псевдо-събития (Temps et Récit, t.I, p.247 sq.).

[19] Там препращам в частност към работите на Anthony Kenny, Action, Emotion and Will, Londres, Routledge and Kegan Paul, 1963.

[20] И тук ситуацията не е по-различна от онази, която описах при анализа на Logique du récit от Claude Bremond. Там също логиката на разказа почиваше върху една феноменология и семантика на действието, която авторът наричаше метафизика.

[21] Max Weber, Wirtschaft und Gesellschaft, 5 éd. Révisée, Studienausgabe, Tübingen, J.C.B.Mohr (Paul Siebeck), 1972, първа част, гл.1, § 8 „Begriff des Kampfs“ (p.20). Предходните категории са обществено действие, социална връзка, насоченост на действието (обичаи, нрави), легитимен ред (конвенция, право), основание за легитимност (традиция, вяра, валидност, произтичаща от закона).

[22] Emmanuel Kant, Essai pour introduire en philosophie le concept de grandeur négative, traduction, introduction et notes par Roger Kempf, Paris, Vrin, 1949, chap.II, « L’opposition universelle ».

[23] В « L’entretient avec Greimas » (F.Nef, Structures élémentaires de la signification, op.cit., p.25) авторът настоява, че полемичната структура на разказването позволява да се долови първоначалната парадигматична артикулация на таксиномичния модел по продължение на синтагматичното разгръщане на разказването. Противопоставяйки анти-субект на субект и анти-програма на програма, умножавайки актантните квадрати, като раздробява бвеки отделен актант на актант, негактант, ентактант, негентактант (actant, négactant, entactant, négentactant), полемичната структура осигурява проникването на парадигматичния ред във всеки синтагматичен ред: “Тогава нищо чудно, че анализът на по-простите текстове ни задължава да умножаваме актантните позиции, като така паралелнго с неговото синтагматично развитие разкриваме парадигматичната артикулация на наративността” (ibid.,p.24). Но можем да твърдим и обратното: защото между двама души се случва нещо от порядъка на конфликта, тогава можем да представим случващото се в квадрата. И това представяне на свой ред е възможно защото квадратът се схваща “като мястото където се осъществяват логическите операции” (ibid., p.26), накратко, той е бил предварително наративизиран. Напредъкът в “оквадратяването”, етаж по етаж, може да бъде тълкувано последователно като напредък на парадигматичното в средата на синтагматичното и като присъединяване на нови синтагматични измерения (дирене, борба, и др.), тайно завършени от двойната синтагматична и парадигматична структура на равършения разказ.

[24] По отношение на кохерентността на топологичния синтаксис, както и на ролята на отношението на предпоставяне, което затваря кръга на пътя от полюс към полюс в семиотичния квадрат, вж. моето обсъждане в “La grammaire narrative de Greimas », art. cité, p.22-24.

[25] В продължението на цитирания по-горе “разговор”, авторът почти признава: “Все пак, тук става дума само за един синтаксис, който с помощта на конюнкции и дизюнкции манипулира изказвания на състояния и дава на разказа само статично представяне в поредица от наративни състояния. Също както таксиномичният квадрат ртябва да бъде схващан само като място на извършване на логически операции, така и поредиците от изказвания на състояния са организирани и мнаипулирани от изказвания на правенето и от субекти на трансформацията, които се вписват в тях” (Structures élémentaires de la signification, op.cit., p.26).