Елементи на семиологията
ІІ. ОЗНАЧАЕМО И ОЗНАЧАВАЩО

ІІ.1. Знакът

ІІ.1.1. В терминологията на Сосюр означаемото и означаващото са съставляващите на знака. Този термин знак обаче, който присъства в най-разнообразни речници (от теологията до медицината) и притежава много богата история (от Евангелието[1] до кибернетиката), именно поради това е много двусмислен; затова преди да се върнем към схващането на Сосюр за него, трябва да кажем няколко думи за понятийното поле, в което той заема, както ще видим, едно непостоянно място. И наистина, знакът се включва при различните автори в серия от близки и различни термини: сигнал, индекс, икона, символ, алегория са основните съперници на знак. Нека първо видим кое е общото между всички тези термини: всички те по необходимост препращат към релация между два relata[2]; следователно, тази черта не може да служи като различителна за никой от термините от серията; за да се открие вариация на смисъла, трябва да се обърнем към други черти, които тук ще представим под формата на алтернатива (присъствие/отсъствие): 1) връзката предполага или не предполага психическа репрезентация на единия от relata; 2) връзката предполага или не предполага аналогия между relata; 3) връзката между двата relata (стимул и отговор) е или не е незабавна; 4) relata съвпадат напълно или, обратно, единият „надхвърля” другия; 5) връзката предполага или не предполага екзистенциална връзка с онзи, който я използва[3]. Според това дали тези черти са положителни или отрицателни (маркирани или немаркирани), всеки термин от полето се разграничава спрямо съседните; трябва да се добави, че разпределението на полето е различно при различните автори, което води до терминологични противоречия; лесно ще ги установим, като съставим таблица на наличието на чертите и термините за четирима автори: Хегел, Пърс, Юнг и Валон (при някои от авторите може да липсва позоваване на някои от чертите, независимо дали те са маркирани или немаркирани):

Сигнал Индекс Икона Символ Знак Алегория
1. Репрезентация Валон(-) Валон(-) Валон(+) Валон(+)
2. Аналогия Пърс(+) Валон(+)
Хегел(+)
Пърс(-)
Хегел(-)
Валон(-)
3. Незабавност Валон(+) Валон(-)
4. Съответствие Хегел(-)
Юнг(-)
Валон(-)
Хегел(+)
Юнг(+)
Валон +)
5. Екзистенциалност Валон(+) Валон(-)
Пърс(+)
Пърс(-)
Юнг(+)
Юнг(-)

space.gif

Вижда се, че терминологичното противоречие засяга основно индекса (според Пърс индексът е екзистенциален, според Валон не е) и символа (според Хегел и Валон съществува връзка на аналогия – или на „мотивация” – между двате relata на символа, но не и според Пърс; освен това според Пърс символът не е екзистенциален, но пък Юнг смята, че е. Вижда се обаче и това, че тези противоречия – които тук се четат вертикално – се обясняват много успешно или дори се компенсират от транслации на термини при един и същ автор – транслации, които тук се четат хоризонтално: например символът според Хегел е аналогичен в противопоставяне на знака, който не е; а ако той не е такъв за Пърс, то е защото иконата може да поеме чертата. Така най-общо и за да използваме семиологични термини, ползата от това кратко „огледално” проучване е в това, че думите от полето придобиват смисъл само в опозиция едни на други (обикновено по двойки) и че ако тези опозиции бъдат запазени, смисълът е недвусмислен; по-конкретно сигнал и индекс, символ и знак са функтиви на две различни функции, които могат сами да влязат в обща опозиция, както при Валон, чиято терминология е най-пълна и най-ясна[4], докато икона и алегория остават ограничени в речника на Пърс и Юнг. И така, ще кажем заедно с Валон, че сигнал и индекс образуват група от relata, лишени от психическа репрезентация, докато в противоположната група – символ и знак – тази репрезентация съществува; че освен това сигналът е незабавен и екзистенциален за разлика от индекса, който не е такъв (той е само една следа); и накрая, че в символа репрезентацията е аналогична и неадекватна (християнството „излиза извън” кръста) за разлика от знака, в който връзката е немотивирана и точна (няма аналогия между думата вол и образа вол, който е напълно покрит от своя relatum).

ІІ.1.2. В лингвистиката понятието за знак не предизвиква съперничество между съседни термини. За да означи означаващата връзка, Сосюр веднага елиминира символ (тъй като този термин съдържа идея за мотивация) в полза на знак, дефиниран като единство между означаващо и означаемо (също като лицевата и обратната страна на лист хартия) или между звуков образ и концепт. Преди Сосюр да изобрети думите означаващо и означаемо обаче, знакът е двусмислен, тъй като проявява склонност да се слива само с означаващото, нещо, което Сосюр иска да избегне на всяка цена; след колебания между сома и сема, форма и идея, образ и концепт Сосюр се спира на означаващо и означаемо, чийто съюз образува знака; тази пропозиция е от основно значение и винаги трябва да се връщаме към нея, тъй като се проявява тенденция знакът да се отъждествява с означаващото, докато всъщност се касае за реалност с две лица; (важната) последица е, че най-малкото според Сосюр, Йелмслев и Фрей, понеже означаемите са части от знаците, семантиката трябва да бъде част от структурната лингвистика, докато според американските механицисти означаемите са субстанции, които трябва да бъдат извадени от лингвистиката и насочени към психологията. След Сосюр теорията за езиковия знак се обогатява с принципа за двойното членение, чиято важност е изтъкната от Мартине, който я превръща в дефиниционен критерий за езика: така измежду езиковите знаци трябва да се отделят значещите единици, всяка от които има смисъл („думите” или за да бъдем по-точни, „монемите”), и които образуват първото членение, от смислоразличителните единици, които участват във формата, но нямат пряко смисъл („звуците” или по-скоро, фонемите) и които образуват второто членение; именно двойното членение изразява структурата на човешкия език; то формира своего рода мощно умножаване, благодарение на което например испаноамериканците могат да създадат 100 000 означаващи единици само с 21 различителни единици.

ІІ.1.3. И така, знакът се състои от означаващо и означаемо. Планът на означаващите представлява плана на израза, а този на означаемите – плана на съдържанието. Във всеки от тези два плана Йелмслев въвежда разграничение, което може да бъде важно за изучаването на семиологичния знак (а не само на лингвистичния); и наистина, според Йелмслев всеки план има два пласта: форма и субстанция; трябва да подчертаем новата дефиниция на тези два термина, тъй като всеки от тях има тежко лексикално минало. Формата е онова, което може да бъде описано по изчерпателен, прост и свързан начин (епистемологичен критерий) от лингвистиката, без да се прибягва към никакви извънлингвистични премиси; субстанцията е съвкупността от аспекти на лингвистичните феномени, които не могат да бъдат описани, без да се прибягва към извънлингвистични премиси. Тъй като тези два пласта се откриват в плана на израза и плана на съдържанието, следователно ще имаме: 1) субстанция на израза: например звуковата, артикулационна, нефункционална субстанция, с която се занимава фонетиката, а не фонологията; 2) форма на израза, образувана от парадигматични и синтактични правила (ще отбележим, че една и съща форма може да има две различни субстанции, едната звукова, другата графична); 3) субстанция на съдържанието: това са например емоционалните, идеологически или просто понятийни аспекти на означаемото, неговият „позитивен” смисъл; 4) форма на съдържанието: това е формалната организация на означаемите помежду им чрез отсъствие или присъствие на даден семантичен белег[5]; последното понятие е трудно за схващане поради невъзможността ни да отделим в човешкия език означаемите от означаващите; именно благодарение на това обаче подразделението форма/субстанция може отново да стане полезно и лесно за използване в семиологията в следните случаи: 1) когато се намираме пред система, в която означаемите са субстанциализирани в друга субстанция, различна от тази на тяхната собствена система (както видяхме, такъв е случаят с писмената Мода); 2) когато дадена система от предмети включва субстанция, която не е незабавно и функционално значеща, но може да бъде просто утилитарна на определено равнище: дадено ястие служи да охарактеризиране на определена ситуация, но също и за утоляване на глада.

ІІ.1.4. Това може би позволява да се предвиди естеството на семиологичния знак спрямо лингвистичния. Семиологичният знак също като своя модел е съставен от означаващо и означаемо (например цветът на светофара в пътната сигнализация е указание как да се извършва движението), но той се отделя от него на равнището на своите субстанции. Много семиологични системи (предмети, жестове, образи[6]) имат субстанция на израза, чието битие не е в значението: това често са предмети за употреба, изведени от обществото за целите на означаването: дрехите служат за предпазване от студа, храната – за хранене, но въпреки това те служат и за означаване. Нашето предложение е да наричаме тези семиологични знаци с утилитарен и функционален произход функции-знаци. Функцията-знак свидетелства за едно двойно движение, което трябва да бъде анализирано. На един първи етап (това разлагане е чисто оперативно и не предполага реална темпоралност) функцията се прониква със смисъл; това семантизиране е неизбежно: от момента, в който съществува общество, всяка употреба се превръща в знак на тази употреба: употребата на дъждобрана е за предпазване от дъжда, но тази употреба е неотделима от самия знак за определена атмосферна ситуация; понеже нашето общество произвежда само стандартизирани предмети, то тези предмети неизбежно са изпълнения на определен модел, думи на един език, субстанции на една значеща форма; за да можем да открием предмет, който не е значещ, ще трябва да си представим някакъв абсолютно импровизиран уред, който не се доближава по нищо до вече съществуващ модел. (Клод Леви-Строс показа до каква степен саморъчното измайсторяване само по себе си също представлява търсене на смисъл): тази хипотеза е, общо взето, неизпълнима в никое общество. Това всеобщо семантизиране на употребите е от основно значение: то изразява факта, че реално е само разбираемото, и би трябвало в крайна сметка да доведе до сливане на социологията и социалната логика[7]. След като обаче знакът вече е образуван, обществото може спокойно да го функционализира отново и да говори за него като за предмет за употреба: например да се говори за кожено палто само като за средство за предпазване от студа; това повтарящо се функционализиране, което за своето съществуване се нуждае от вторичен език, изобщо не е същото като първичното функционализиране (което впрочем е чисто идеално): ре-презентираната функция съответства на втора семантична институция (прикрита), която е от порядъка на конотацията. Следователно, функцията-знак – вероятно- притежава антропологична стойност, тъй като тя е самата единица, в която се завързват връзки между техническото и означаващото.

ІІ.2. Означаемо.

В лингвистиката естеството на означаемото е ставало предмет на дискусии, засягащи най-вече неговата степен на „реалност”; във всички тях обаче единодушно се набляга на факта, че означаемото не е „нещо”, а психическа репрезентация на „нещото”; както вече видяхме в дефиницията на знака на Валон, този репрезентативен характер представлява отличителен белег на знака и на символа (в противопоставяне на индекса и сигнала); самият Сосюр ясно отбелязва психическото естество на означаемото, като го нарича концепт: означаемото на думата вол не е животното вол, а неговият психически образ (това е важно за проследяване на дискусията за естеството на знака[8]). Тези дискусии обаче остават пропити с психологизъм; може би е за предпочитане да проследим дискусията на стоиците[9]; те различават изрично φαντασια λογιχη (психическата репрезентация), τυγχανον (реалното нещо) и λεχτον („изречимото”); означаемото не е нито φαντασια, нито τυγχανον, а именно λεχτον; нито акт на съзнание, нито реалност, означаемото може да бъде дефинирано само вътре в рамките на процеса на означаване по един почти тавтологичен начин: то е „онова нещо”, което използващият знака разбира под него. Така се връщаме именно към една чисто функционална дефиниция: означаемото е единият от двата relata на знака; единствената разлика, която го противопоставя на означаващото, е че последното е посредник. Ситуацията не може да бъде коренно различна в семиологията, където предмети, образи, жестове и т.н., стига да са означаващи, препращат към нещо, което може да бъде изказано само чрез тях, освен че семиологичното означаемо може да бъде поето от знаците на езика; така например ще кажем, че даден пуловер означава дългите есенни разходки в гората; в такъв случай означаемото не е просто опосредствано от своето означаващо в областта на облеклото (пуловерът), но също и от речеви фрагмент (което е голямо предимство при използването му); можем да наречем изология феномена, чрез който езикът „слепва” по неразличим и неотделим начин своите означаващи и означаеми, така че да се отдели случаят с не-изологичните системи (неизбежно сложни), в които означаемото може да бъде просто поставено успоредно със своето означаващо.

ІІ.2.2. Как да класифицираме означаемите? Известно е, че в семиологията тази операция е от фундаментално значение, тъй като по този начин се извежда формата от съдържанието. Що се отнася до лингвистичните означаеми, могат да се предложат два вида класификации; първата е външна и използва „позитивното” (а не чисто диференциално) съдържание на концептите: такива са методичните групирания на Халиг и Вартбург[10] и по по-убедителен начин, понятийните полета на Трир и лексикологичните полета на Маторе[11]; но от структурна гледна точка недостатъкът на тези класификации (и особено на тези на Халиг и Вартбург) е, в това, че те са все още прекалено съсредоточени върху субстанцията (идеологическа) на означаемите, а не върху тяхната форма. За да стане възможно съставянето на наистина формална класификация, трябва да се реконструират опозициите на означаеми и да се изведе от всяка от тях различителен (комутируем) белег[12]; този метод е препоръчван от Йелмслев, Сьоренсен, Прието и Греймас; например Йелмслев разлага една монема като „кобила” на две по-малки смислови единици: „кон” + „женска”, които могат да комутират и следователно да послужат за възпроизвеждане на нови монеми („прасе” + „женска” = „свиня”, „кон” + „мъжки” = „жребец”); Прието вижда в думата vir две комутируеми черти: „homo” + “masculus”; Сьоренсен редуцира лексиката на роднинството до съчетание от „примитиви” („баща” = мъжки родител, „родител” = низходящ от първа степен). Все още никой от тези анализи не е разработен[13]. Накрая трябва да припомним, че според някои лингвисти означаемите не спадат към лингвистиката, която трябва да се занимава само с означаващите, а семантичната класификация също не спада към задачите на лингвистиката[14].

ІІ.2.3. Колкото и да е напреднала структурната лингвистика, тя все още не е изградила семантика, т.е. класификация на формите на вербалното означаемо. Следователно е очевидно, че днес не можем да предложим класификация на семиологичните означаеми, освен ако не прибегнем към познати понятийни полета. Ще направим само три забележки. Първата се отнася до начина на актуализиране на семиологичните означаеми; те могат да се представят изологично или не; във втория случай те биват поети от членоразделния език – или от дума (уикенд), или от група думи (дълга разходка из полето); по този начин боравенето с тях е по-лесно, тъй като анализаторът не е принуден да им налага своя собствен метаезик, но също и по-опасно, тъй като те непрекъснато препращат към семантичната класификация на самия език (която впрочем е неизвестна), а не към класификация, която би имала своето основание в наблюдаваната система; означаемите на дрехите от Модата, дори и ако са опосредствани от думите в списанието, не се разпределят непременно като означаеми на езика, тъй като те също така не винаги имат една и съща „дължина” (тук дума, там изречение); в първия случай, този с изологичните системи, означаемото няма друга материализация освен своето типично означаващо; следователно с него може да се борави само като му се наложи някакъв метаезик; така например може да се разпитват субектите за значението, което приписват на дадено музикално произведение, като им се предложи списък от вербализирани означаеми (тревожно, бурно, мрачно, измъчено и т.н.)[15]; докато всъщност всички тези вербални знаци образуват едно и също музикално означаемо, което би трябвало да се означава само с уникална цифра, която да не предполага никакво вербално разлагане или метафорично спазаряване. Тези метаезици, някъде идващи от анализатора, а другаде от самата система, са без съмнение неизбежни и именно това прави анализа на означаемите или идеологическия анализ още по-проблематичен; би трябвало най-малкото да се определи неговото място в семиологичния проект.

Втората забележка засяга разширяването на семиологичните означаеми; съвкупността от означаеми на дадена система (след като бъде формализирана) образува една голяма функция; вероятно обаче големите семантични функции не само си комуникират между различните системи, но също така се застъпват частично; формата на означаемите на облеклото е без съмнение частично същата като тази на означаемите на системата на храните, които и двете са изградени върху голямото противопоставяне на делника и празника, работата и почивката; трябва следователно да се предвиди едно всеобхватно идеологическо описание, общо за всички системи с една синхрония. И накрая – това е третата забележка – може да се смята, че на всяка система от означаеми (лексики) съответства в плана на означаемите някакъв корпус от практики и техники; тези корпуси от означаеми предполагат от страна на потребителите на системи (т.е. „читатели”) различни познания (според различията в „културата”), което обяснява защо една и съща лексия (или голяма единица на четене) може да бъде разшифрована по различен начин от различните индивиди, без при това да спира да принадлежи към даден „език”; у един и същ индивид могат да съсъществуват няколко лексики – а оттук и няколко корпуса от означаеми -, определящи във всяка от тях различно „задълбочени” прочити.

ІІ.3. Означаващо.
ІІ.3.1. Естеството на означаващото поражда като цяло същите забележки като това на означаемото: то е чист relatum, неговата дефиниция не може да бъде отделена от тази на означаемото. Единствената разлика е в това, че означаващото е посредник: то има нужда от материя; от една страна обаче тя не му е достатъчна, а от друга, в семиологията означаемото също може да бъде подкрепено от определена материя: тази на думите. Тази материалност на означаващото задължава за пореден път да се разграничават добре материя и субстанция: субстанцията може да бъде нематериална (в случая със субстанцията на съдържанието); може следователно да се каже само, че субстанцията на означаващото е винаги материална (звуци, предмети, образи). В семиологията, където ще работим със смесени системи, обхващащи различни материи (звук и образ, предмет и писмо и т.н.), би било добре да се обединят всички знаци, които са носени от една и съща материя, в концепта за типичен знак: всеки от тези знаци – вербалният, графичният, иконичният, жестовият – представляват типичен знак.

ІІ.3.2. Класификацията на означаващите всъщност е самото структуриране на системата. Трябва да се разложи „безкрайното” съобщение, съставено от съвкупността от отправените съобщения на равнището на изучавания корпус, на минимални означаващи единици с помощта на комутирането[16], да се групират тези единици в парадигматични класове и да се направи класификация на синтагматичните връзки, които ги свързват. Тези операции представляват важна част от семиологичното начинание, върху което ще се спрем в глава ІІІ; тук ги посочваме само информативно.

ІІ.4.Означаване.
ІІ.4.1. Знакът е парче (с две лица) от звуковост, визуалност и т.н. Означаването може да бъде схванато като процес; това е актът, който свързва означаващото и означаваното, и чийто продукт е знакът. Разбира се, това разграничение има само класификационна (а не феноменологична) стойност: първо защото свързването на означаващото и на означаваното, както ще видим, не изчерпва семантичния акт, тъй като знакът има стойност също и със своето обкръжение; после, защото без съмнение, за да означава, умът не процедира чрез свързване, а, както ще видим, чрез сегментация[17]: всъщност означаването (семиозис) не свързва едностранни битиета, не сближава два термина, поради простата причина, че означаващото и означаемото са всяко едно едновременно термин и отношение[18]. Тази двойственост затруднява графичното представяне на означаването, което обаче е необходимо за семиологичния дискурс. По този въпрос ще отбележим следните опити.

1) Означаемо/Означаващо. У Сосюр знакът се представя нагледно като вертикално разширяване на една дълбинна ситуация: в езикът означаемото се намира в някакъв смисъл зад означаващото и може да бъде достигнато само през него, независимо че тези твърде пространствени метафори от една страна изпускат диалектическата природа на означаването, а от друга страна, затварянето на знака е приемливо само за очевидно прекъснатите системи като езика.

2) Израз-Релация-Съдържание. Йелмслев предпочита едно чисто графично представяне: съществува релация (Р) между плана на израза (И) и плана на съдържанието (С). Тази формула позволява да се изразят по икономичен начин и без метафорично фалшифициране метаезици или изместени системи: И Р (Е Р С).[19]

3) Означаващо/означаемо. Лакан, а след него и Лапланш и Льоклер[20], използват пространствен графизъм, който обаче се отличава от представянето на Сосюр по две неща: 1) означаващото (О) е глобално, съставено от верига с множество равнища (метафорична верига): означаващо и означаемо се намират в променлива връзка и „съвпадат” само по някои точки на свързване; 2) разделителната линия между означаващото (О) и означаемото (о) има своя собствена стойност (каквато очевидно няма у Сосюр): тя представлява изтласкването на означаемото.

4) Означаващо ≡ Означаемо. И накрая, в неизологичните системи (т.е. в които означаемите са материализирани посредством друга система), очевидно е основателно да се разшири връзката под формата на еквивалентност (≡), но не на идентичност (=).

ІІ.4.2. Както видяхме, всичко, което може да се каже за означаващото, е, че то е (материален) посредник на означаемото. Какво е естеството на това опосредстване? В лингвистиката този проблем е бил предмет на дискусии: най-вече терминологични, тъй като по принцип нещата са доста ясни (каквито може би няма да бъдат в семиологията). Като се опира на факта, че в човешкия език изборът на звуците не ни е наложен от самия смисъл (вол с нищо не задължава да се използва звука вол, тъй като най-малкото този звук е по-различен в други езици), Сосюр говори за произволна връзка между означаващо и означаемо. Бенвенист оспорва тази дума[21]; произволна е връзката между означаващото и означаваното „нещо” (между звука вол и животното вол); но както вече видяхме, за самия Сосюр означаемото не е „нещото”, а психическата репрезентация на нещото (концепт); свързването на звука с репрезентацията е плод на колективно обучение (например научаването на френски език); това свързване – което е означаването – изобщо не е произволно (никой французин няма свободата да го промени), а напротив, необходимо. Така бе предложено да се приеме, че в лингвистиката означаването е немотивирано; това впрочем е една частична немотивация (Сосюр говори за относителна аналогия): между означаемото и означаващото съществува известна мотивация в (ограничения) случай на звукоподражанията, както ще видим след малко, и всеки път, когато езикът създава серия от знаци чрез имитация на определен прототип на образуване или деривация: такъв е случаят с така наречените пропорционални знаци: pommier, poirier, abricotier (ябълково, крушово, кайсиево дърво) и т.н., след като бъде установена немотивацията на техния корен и техния суфикс, представят композиционна аналогия. Следователно може да се каже най-общо, че в езика връзката между означаващото и означаемото е договорна по своя принцип, но този договор е колективен, вписан в една дълга темпоралност (Сосюр казва, че „езикът винаги е наследство”) и следователно, в някакъв смисъл е натурализиран; по същия начин Клод Леви-Строс уточнява, че лингвистичният знак е произволен a priori, но не и a posteriori. Тази дискусия подтиква да бъдат предвидени два различни термина, полезни при семиологичното разширяване: може да се каже, че дадена система е произволна, когато нейните знаци са обосновани не от договор, а от едностранно решение: в езика знакът не е произволен, но в Модата е; и още, че даден знак е мотивиран, когато връзката между неговото означаемо и неговото означаващо е аналогична (Бюисенс предлага мотивираните знаци да се наричат вътрешноприсъщи семи, а немотивираните – външни семи); така може да имаме произволни и мотивирани системи, от една страна, и непроизволни и немотивирани, от друга.

ІІ.4.3. В лингвистиката мотивацията е ограничена в частичния план на деривацията или на композицията; тя обаче ще постави по-общи проблеми пред семиологията. От една страна е възможно извън езика да се намират широко мотивирани системи, и в такъв случай ще трябва да се установи по какъв начин аналогията е съвместима с прекъснатостта, която досега изглежда необходима за означаването; и после, как могат да се определят парадигматични (а следователно, с малко на брой и крайни термини) серии, когато означаващите са analoga: такъв без съмнение ще е случаят с „образите”, чиято семиология далеч не е установена именно поради тези причини; от друга страна е много вероятно семиологичният инвентар да разкрие съществуването на не-чисти системи, съдържащи или много слаби мотивации, или мотивации, проникнати, ако може така да се каже, от вторични немотивации, така, сякаш често знакът се отдава на нещо като конфликт между мотивирано и немотивирано; това вече донякъде е вярно за най-„мотивираната” зона на езика – тази на звукоподражанията; Мартине отбелязва[22], че звукоподражателната мотивация се съпровожда със загуба на двойното членение (ох!, което спада само към второто членение, замества двойно членената синтагма от това ме заболя); същевременно звукоподражанието, изразяващо болка, не е съвсем същото на френски (aïe) и на датски (au), например; всъщност тук мотивацията се подчинява в известен смисъл на определени фонологични модели, които, разбира се, са различни в различните езици: осъществява се проникване на дигиталното в аналогичното. Извън езика проблематичните системи като „езика” на пчелите проявяват същата двойственост: летенето в кръг със събрания мед има приблизително аналогична стойност; танцът върху дъската пред кошера е определено мотивиран (насочване към мястото за събиране на мед), но трептящият танц в осморка е напълно немотивиран (той препраща към някакво разстояние)[23]. И накрая един последен пример за тези “неопределености”[24]: някои фабрични марки, използвани от рекламата, са съставени от напълно “абстрактни” (неаналогични) фигури; те обаче могат да “излъчват” някакво впечатление (например, за “мощ”), което е в афинитетна връзка с означаемото: марката Берлие (кръг с дебела стрелка) с нищо не ”възпроизвежда” мощта – а как впрочем би могло да се „възпроизведе” мощта? – но успява да я подскаже с една латентна аналогия; същата двойственост може да се открие в знаците на някои идеографски писмености (например в китайския език). Така срещата между аналогичното и неаналогичното изглежда неоспорима в рамките дори на една система. Същевременно семиологията не би могла да се задоволи с описание, което да признава компромиса, без да се опитва да го систематизира, тъй като не може да приеме един непрекъснат диференциал, бидейки, като ще видим скоро, членение. Тези проблеми още не са проучвани подробно и няма как да им бъде направено общо представяне. Антропологичната организация на означаването обаче може да бъде доловена: например в езика (относителната) мотивация въвежда определен ред на равнището на първото (означаващо) членение: следователно тук „договорът” се подкрепя от известна натурализация на това априорно произволно, за което говори Клод Леви-Строс; други системи, напротив, могат да вървят от мотивация към немотивация: например ритуалните фигурки за посвещаване на племето сенуфо, цитирани от Клод Леви-Строс в „Дивата мисъл”. Следователно вероятно на нивото на най-общата семиология от антропологичен порядък се установява своего рода кръговост между аналогичното и немотивираното: налице е двойна (допълнителна) тенденция за натурализиране на немотивираното и интелектуализиране (т.е. културализиране) на мотивираното. И накрая, някои автори твърдят, че самият дигитализъм, който е съперник на аналогичното, в своята чиста форма на бинарност е самият той „възпроизвеждане” на някои физиологични процеси, ако е вярно, че в крайна сметка зрението и слухът функционират чрез алтернативни селекции.[25]

ІІ.5. Стойност.
ІІ.5.1. Както вече бе казано или поне загатнато, разглеждането на знака „сам по себе си”, само като единство между означаващо и означаемо, би било доста произволна (но неизбежна) абстракция. За да завършим, трябва да подходим към знака вече не чрез неговия „състав”, а чрез онова, което го заобикаля: това е въпросът за стойността. Сосюр не долавя веднага важността на това понятие, но още във втория Курс по обща лингвистика му отделя все по-задълбочени рефлексии, така че при него стойността се превръща в основен концепт, в крайна сметка по-важен, отколкото този за значение (с който не съвпада). Стойността е в тясна връзка с понятието за език (противопоставен на реч); тя води до депсихологизиране на лингвистиката и приближаването й до икономиката; следователно тя е централно понятие в структурната лингвистика. В повечето науки, отбелязва Сосюр[26], няма дихотомия между диахрония и синхрония: астрономията е синхронна наука (независимо че звездите се променят); геологията е диахронна наука (въпреки че може да изучава и неизменни състояния); историята е предимно диахронна (поредица от събития), въпреки че може да се спира на някои „картини”.[27] Съществува обаче една наука, в която тази дихотомия се налага в равни части: икономиката (политическата икономика се различава от политическата история); същото важи и за лингвистиката, продължава Сосюр; и в двата случая е налице система на еквивалентности между две различни неща: труд и заплата, означаващо и означаемо (това е феноменът, който досега наричахме означаване); същевременно както в лингвистиката, така и в икономиката тази еквивалентност не е изолирана, тъй като ако се промени единият от нейните елементи, лека-полека цялата система се променя. Следователно, за да има знак (или икономическа „стойност”), е необходимо, от една страна, да може да се обменят различни неща (труд и заплата, означаващо и означаемо), и от друга страна, да се сравняват подобни неща: може да се обмени банкнота от 5 франка срещу хляб, сапун или билет за кино, но също така тази банкнота може да бъде сравнена с банкноти от 10 или от 50 франка, и т.н.; по същия начин една дума може да бъде „заменена” с някаква идея (тоест, нещо различно), но също така може да бъде сравнявана с други „думи” (т.е. подобни): на английски думата mutton получава своята стойност само от съвместното си съществуване с sheep; смисълът й се определя истински едва след тази двойна детерминация: значение и стойност. Следователно, стойността не е значението; по думите на Сосюр[28] тя произхожда „от взаимното разположение на частите на езика”; тя е дори по-важна от значението: „идеята или звуковата материя в даден знак са по-малко важни от онова, което се намира около него в другите знаци[29]: пророческо изречение, ако си припомним, че то вече основава хомологията на Леви-Строс и принципа на таксиномиите. След като по този начин добре разграничим заедно със Сосюр значение и стойност, веднага става ясно, че ако се върнем към пластовете на Йелмслев (субстанция и форма), значението участва в субстанцията на съдържанието, а стойността – в неговата форма (mutton и sheep се намират в парадигматична връзка като означаеми, а не, разбира се, като означаващи).

ІІ.5.2. За да изрази двойния феномен на значение и стойност, Сосюр използва образа на лист хартия: ако го разрежем, ще получим от една страна различни парчета (A, B, C), всяко от които има стойност спрямо съседните, а от друга страна, всяко от тези парчета има лицева и опакова страна, които са били разрязани по едно и също време (A-A’, B-B’, C-C’): това е означаването. Този образ е ценен, тъй като помага да си представим създаването на смисъл по оригинален начин, вече не само като корелация между означаващо и означаемо, а по един може би по-изначален начин като акт на едновременно разчленяване на две аморфни маси, на две „плаващи царства”, както казва Сосюр; и наистина, Сосюр си представя, че в самото (теоретично) начало на смисъла идеите и звуците образуват две плаващи, лабилни, непрекъснати и паралелни маси от субстанции; смисълът възниква, когато с едно движение и едновременно се разчленяват тези две маси: (така създадените) знаци следователно са articuli; следователно между тези два хаоса смисълът представлява ред, но този ред е изцяло разделяне: езикът е междинен обект между звук и мисъл: той се изразява в обединяване на едното и другото, като едновременно ги разлага; и Сосюр предлага един нов образ: означаемо и означаващо са като две наложени една върху друга покривки – една въздушна и една водна; при промяна на атмосферното налягане водната покривка се разделя на вълни: по същия начин означаващото се разделя на articuli. Тези образи, както този на листа хартия, така и този на вълните, позволяват да се изтъкне един факт от основно значение (за продължаването на семиологичните анализи): езикът е областта на члененията, а смисълът е преди всичко разчленяване. От това следва, че бъдещата задача на семиологията е не толкова да изработи лексики на предмети, колкото да открие члененията, които хората налагат на реалността; може да се каже по утопичен начин, че семиологията и таксономията, въпреки че още не са родени, са може би призвани един ден да се разтворят в една нова наука, артрологията или науката за разделянията.

Преведе от френски:

———————————-
Бележки:

[1] Вж. J.P. Charlier, « La notion de signe (οημειον) dans le IVe évangile », Rev. des sciences philos. et théol., 1959, 43, No 3, 434-48.

[2] Свети Августин изразява това съвсем ясно: „Знакът е нещо, което довежда спонтанно в мисълта нещо по-различно от вида, схванат от осезанията.”

[3] Вж. shifters и индексните символи, по-горе, І,1,8.

[4] Вж. H. Wallon, De l’acte à la pensée, 1942, pp. 175-250.

[5] Макар и много повърхностен, приведеният тук анализ по-горе, ІІ,1,1 се отнася за формата на означаемите „знак”, „символ”, „индекс”, „сигнал”.

[6] Всъщност случаят с образа трябва да бъде отделен, тъй като образът е незабавно „комуникиращ” или дори означаващ.

[7] Вж. R. Barthes: “A propos de deux ouvrages récents de Cl. Lévi-Strauss : Sociologie et Socio-logique”, in Information sur les sciences sociales (Unesco), Vol. 1, No 4, déc. 1961, 114-22.

[8] Вж. по-долу, ІІ,4,2.

[9] Дискусия, възпроизведена от: Borgeaud, Bröcker et Lohmann, in: Acta linguistica, III,1,27.

[10] Вж. R. Hallig et W. von Wartburg: Begriffssystem als Grundlage für die Lexicographie, Berlin, Akademie Verlag, 1952, 4, XXV, 140 p.

[11] Библиографията на Трир и Маторе е посочена в: P. Guiraud: La Sémantique, P.U.F. (”Que sais-je”), p. 70 sq.

[12] Това се опитахме да направим тук за знак и символ (вж. по-горе, ІІ,1,1).

[13] Примери, дадени от G. Mounin: “Les analyses sémantiques”, in: Cahiers de l’Inst. de science économique appliquée, mars 1962, No 123.

[14] Добре би било занапред да възприемем разграничението, предлагано от A. J. Greimas: семантиката се отнася до съдържанието; семиологията се отнася до израза.

[15] Вж. R. Francès: La perception de la musique, Vrin, 1958, 3e partie.

[16] Вж. по-долу, ІІІ,2,3.

[17] Вж. по-долу, ІІ,5,2.

[18] Вж. R. Ortigues: Le discours et le symbole, Aubier, (1962).

[19] Вж. по-долу, глава ІV.

[20] Вж. J. Laplanche et S. Leclaire: “L’inconscient”, in: Temps Modernes, No 183, juillet 1963, p. 81 sq.

[21] Вж. E. Benveniste: “Nature du signe linguistique”, Acta linguistica, I, 1939.

[22] Вж. A. Martinet: Economie des changements phonétiques, Francke, 1955, 5, 6.

[23] Вж. A. Mounin: Communication linguistique humaine et communication non-linguistique animale”, in : Temps Modernes, avril-mai 1960.

[24] Друг пример: пътната сигнализация.

[25] Вж. по-долу, ІІІ,3,5.

[26] Вж. Saussure, Cours de linguistique générale, p. 115.

[27] Трябва ли да припомним, че след Сосюр Историята също така откри важността на синхронните структури? Икономиката, лингвистиката, етнологията и историята днес образуват квадривиум на пилотни науки.

[28] Вж. Saussure, in: R. Godel, op.cit., p. 90.

[29] Пак там, стр. 166. – Сосюр очевидно има предвид сравнението между знаци не в плана на синтагматичната поредица, а в този на виртуалните парадигматични резерви или асоциативни полета.

Коментарите са прекратени!