І.1. В лингвистиката

І.1.1. (Дихотомичният) концепт Език/Реч е от централно значение у Сосюр и сигурно е представлявал голяма новост спрямо предхождащата го лингвистика, заета да търси причините за историческата промяна в промените на произношението, спонтанните асимилации и действието на аналогията, и която следователно е била лингвистика на индивидуалния акт. За да създаде тази прочута дихотомия, Сосюр тръгва от „множествената и разнородна природа” на речевата дейност, която на пръв поглед се явява като неподлежаща на класифициране реалност[1], чието единство не може да бъде изведено, тъй като тя принадлежи едновременно към физическото, физиологичното и психическото, индивидуалното и социалното; този безпорядък обаче се прекратява, ако от цялата тази разнородност се отдели един чист социален предмет, систематична съвкупност от необходимите за комуникацията условности, безразлична към материята на сигналите, които я съставляват, и която представлява езикът, докато речта обхваща чисто индивидуалната част от речевата дейност (учленяване, прилагане на правилата и случайни съчетания от знаци).

І.1.2. Следователно може да се каже, че Езикът представлява речевата дейност минус Речта; той е едновременно социална институция и ценностна система. Като социална институция той изобщо не представлява някакъв акт и не се подчинява на никаква умисъл; той е социалната част от речевата дейност; сам по себе си индивидът не може нито да я създаде, нито да я измени; тя представлява преди всичко колективен договор, на който трябва да се подчиняваме изцяло, ако искаме да общуваме; освен това този социален продукт е автономен, подобно на игра със своите правила, тъй като може да бъде употребяван само след научаването му. Като ценностна система Езикът е съставен от определен брой елементи, всеки от които е едновременно „носещ стойност за” и елемент от една по-обхватна функция, в която се вписват по диференциален начин други съотносителни стойности: от гледна точка на езика знакът е подобен на монета[2]: тази монета струва колкото определена стока, която може да бъде купена с нея, но също така тя има стойност спрямо други монети с по-висока или по-ниска стойност. Институционалният аспект и систематичният аспект очевидно са свързани: именно защото езикът е система от договорни стойности (отчасти произволни или казано по-точно, немотивирани), той се съпротивлява срещу промените от страна на отделния индивид и следователно представлява социална институция.

І.1.3. В противоположност на езика като институция и система Речта е основно индивидуален акт на подбор и актуализиране; тя е съставена преди всичко от „съчетанията, благодарение на които говорещият субект може да използва кода на езика, за да изрази своята лична мисъл” (тази разширена реч може да бъде наречена дискурс) и на второ място, от „психофизическите механизми, които му позволяват да овъншни тези съчетания”; със сигурност учленяването например не може да бъде объркано с Езика; нито институцията, нито системата не се променят, ако индивидът, който го осъществява, говори високо или ниско, бавно или бързо, и т.н. Комбинаторният аспект на Речта е очевидно от основно значение, тъй като той предполага, че Речта е съставена от повтаряне на идентични знаци: именно защото знаците се повтарят от един дискурс в друг и в рамките на един и същ дискурс (макар и съчетани според безкрайното разнообразие на речите), всеки знак става елемент от езика; и именно защото Речта е в основата си комбинаторика, тя съответства на индивидуален акт, а не на чисто съзидание.

І.1.4. Език и Реч: очевидно всеки от тези два елемента получава своята пълна дефиниция само в диалектическия процес, който ги свързва: няма език без реч и няма реч извън езика: именно в този обмен се намира истинската лингвистична praxis, както посочва Морис Мерло-Понти. „Езикът – казва също В. Брьондал[3] – е една чисто абстрактна цялост, норма, по-висша от индивидите, съвкупност от основни типове, осъществяваща речта по безкрайно променлив начин.” Следователно Език и Реч се намират в отношение на взаимно включване; от една страна Езикът е „съкровището, поверено от практиката на речта на субектите, принадлежащи към една и съща общност”, и понеже е колективна сума от индивидуални отпечатъци, той не може да бъде пълен на равнището на отделния индивид: Езикът съществува по съвършен начин само в „говорещата маса”; невъзможно е да се използва реч, без тя да бъде взета от езика; от друга страна обаче езикът е възможен само въз основа на речта: в исторически план речевите факти винаги предхождат езиковите факти (речта е тази, която осъществява развитието на езика), а в генетичен план езикът се конституира у индивида чрез научаването на заобикалящата го реч (на бебетата не се преподава граматика и речников запас, тоест, грубо казано, език). В обобщение, Езикът е едновременно продукт и инструмент на речта: следователно е налице истинска диалектика. Трябва да се отбележи (важен факт за момента, в който ще преминем към семиологичните перспективи), че е невъзможно (поне според Сосюр) да съществува лингвистика на Речта, тъй като всяка реч, щом бъде схваната като процес на комуникация, вече е език: има наука само за Езика. Това веднага решава два въпроса: безсмислено е да се питаме дали трябва да се учи речта преди езика: другото просто е невъзможно: може само да се изучава незабавно речта в нейните лингвистични аспекти („глотика”); също толкова безсмислено е да се питаме преди всичко как да отделим езика от речта; това не е предварителен подход, а напротив, самата същност на лингвистичното (и по-късно семиологичното) изследване: при отделянето на езика от речта се извършва в същото време и установяване на процеса на смисъла.

І.1.5. Йелмслев[4] не преобръща сосюрианската концепция за Език/Реч, но преразпределя елементите в нея по един по-формален начин. В самия език (който все така остава противопоставен на речевия акт) Йелмслев различава три плана: 1) схема, която е езикът в чистата му форма (Йелмслев се колебае дали да даде на този план наименованието „система”, „pattern” или „конструкция”): това е езикът според Сосюр в точния смисъл на думата; например френското r, дефинирано фонологично по мястото си в серия от опозиции; 2) норма, която е езикът като материална форма, вече дефинирана от известна социална реализация, но все още независеща от подробностите на тази проява: това би било r от устния френски, независимо как е произнесено (но не и от писмения френски); 3) узус, който представлява езикът като съвкупност от навици на дадено общество: това би било r на определени региони. Между реч, узус, норма и схема съществуват различни връзки на определяне: нормата определя узуса и речта; узусът определя речта, но също така е определян от нея; схемата се определя едновременно от речта, узуса и нормата; така се очертават (фактически) два фундаментални плана: 1) схемата, чиято теория съвпада с теорията на формата[5] и на институцията; 2) групата Норма – Узус – Реч, чиято теория съвпада с теорията за субстанцията[6] и изпълнението; тъй като според Йелмслев нормата е чиста методологична абстракция, а речта – обикновено конкретизиране („преходен документ”), в крайна сметка се стига до нова дихотомия Схема/Узус, която замества двойката Език/Реч. Това преработване на Йелмслев обаче не е неутрално: той формализира по радикален начин концепта за Език (под наименованието схема) и елиминира конкретната реч в полза на един по-социален концепт – узус: като формализиране на езика и социализиране на речта, това движение позволява всичко „позитивно” и „субстанциално” да бъде прехвърлено към речта, а всичко диференциално – към езика, а това, както ще видим след малко, притежава предимството да премахва едно от противоречията, въведени от сосюрианското разграничение между Език и Реч.

І.1.6. Каквото и да е богатството на това разграничаване и ползата от него, то обаче поставя определени проблеми. Тук ще посочим три от тях. Ето първият: възможно ли е да се идентифицират езика с кода, а речта с съобщението? Според теорията на Йелмслев подобна идентификация е невъзможна; П. Гиро също я отхвърля, защото, както казва той, условностите на кода са експлицитни, а тези на езика – имплицитни[7],- но тя без съмнение е приемлива в сосюрианската перспектива и А. Мартине я прави[8]. Може да се постави аналогичен проблем, като се запитаме за връзките между реч и синтагма[9]; както вече видяхме, речта може да бъде дефинирана освен чрез амплитудите на учленяването, и като (разнообразно) съчетание от (повтарящи се) знаци; същевременно на равнището на самия език вече съществуват определени устойчиви синтагми (Сосюр цитира съставната дума magnanimus); следователно прагът, отделящ езика от речта, може да бъде нестабилен, тъй като тук той е образуван от „определена степен на съчетаване”; ето, че се въведе и анализът на устойчивите синтагми, които обаче са от лингвистично (глотично) естество, тъй като се поддават в тяхната цялост на парадигматичната вариация (Йелмслев нарича този анализ морфосинтаксис); Сосюр е отбелязал този преходен феномен: „Вероятно съществува и цяла серия от изречения, които принадлежат на езика и които индивидът не трябва да комбинира сам.”[10] Ако тези стереотипи принадлежат към езика, а не вече към речта, и ако се е оказало, че множество семиологични системи ги използват широко, то следователно трябва да се предвиди една истинска лингвистика на синтагмата, необходима за всички силно стереотипни „писмености”. И накрая, третият проблем, който ще посочим тук, засяга връзките между езика и релевантността (т.е. собствено означаващия елемент на единицата); понякога учените (дори самият Трубецкой) са идентифицирали релевантността с езика, като по този начин отхвърлят извън езика всички черти, които не са релевантни, т.е. комбинаторните варианти; тази идентификация обаче е проблематична, тъй като съществуват комбинаторни варианти (и които следователно на пръв поглед спадат към речта), които въпреки това са наложени, тоест, „произволни”: на френски е наложено от езика l да е беззвучна след беззвучна съгласна (oncle) и звучна след звучна (ongle), без при това тези факти да престават да принадлежат към обикновената фонетика (а не към фонологията); теоретичното следствие от това е ясно: трябва ли да приемем, че противно на твърдението на Сосюр („в езика има само различия”) онова, което не е диференциативно, въпреки това може да принадлежи към езика (към институцията)? Мартине е убеден в това; Фрей се опитва да спести на Сосюр противоречието, като разполага различията в субфонемите: така p няма да бъде диференциална сама по себе си, а в нея такива ще са само чертите й на съгласна, преградна, беззвучна, лабиална и т.н. Тук не е мястото да заемаме позиция по тези въпроси; от семиологична гледна точка ще отбележим необходимостта да приемем съществуването на синтагми и на неозначаващи вариации, които обаче са „глотични”, т.е., които принадлежат на езика; тази лингвистика, не особено предвидена от Сосюр, може да получи голямо значение навсякъде, където властват устойчивите синтагми (или стереотипи), какъвто без съмнение е случаят с масовите речеви дейности, а също и всеки път, когато незначещи вариации образуват корпус от вторични означаващи, какъвто е случаят със силно конотативните езици[11]: апикалното r е обикновена комбинаторна вариация на равнище денотация, но в театралния език например то означава селски диалект и следователно участва в определен код, без който съобщението за „селска принадлежност” не би могло да бъде нито отправено, нито прието.

І.1.7. За да приключим с Език/Реч в лингвистиката, ще посочим два допълнителни концепта, изведени след Сосюр. Първият е този за идиолект[12]. Идиолектът представлява „речевата дейност такава, каквато е осъществявана от единичен индивид” (Мартине) или още „целият комплекс от навиците на отделен индивид в даден момент” (Ебелинг). Якобсон оспорва интереса на това понятие: речевата дейност винаги е социализирана, дори на индивидуално равнище, защото когато човек говори на някого, винаги се стреми в известна степен да говори на неговия език, като например използва неговия речник („в областта на речевата дейност частната собственост не съществува”): следователно идиолектът е твърде илюзорно понятие. Ще отбележим обаче, че идиолектът може да бъде полезен за означаване на следните реалности: 1) речевата дейност на афазика, който не разбира другия и не получава съобщение, съответстващо на собствените му вербални модели, като в такъв случай тази речева дейност е чистият идиолект (Якобсон); 2) „стилът” на даден писател, въпреки че стилът винаги носи отпечатъка на определени вербални модели, произлезли от традицията, т.е. от общността; 3) и накрая, може направо да се разшири понятието и да се дефинира идиолектът като език на дадена езикова общност, т.е. на група от лица, които интерпретират по един и същ начин всички езикови изкази; в такъв случай идиолектът би съответствал приблизително на онова, което се опитахме да опишем другаде под наименованието писмо[13]. Като цяло лутанията, за които свидетелства концептът за идиолект, само изразяват нуждата от междинна цялост между речта и езика (както го доказва още теорията за узуса на Йелмслев) или, другояче казано, от една реч, която да бъде вече институционализирана, но още неподдаваща се радикално на формализиране като езика.

І.1.8. Ако приемем да идентифицираме Език/Реч и Код/Съобщение, трябва да споменем тук още един допълнителен концепт, създаден от Якобсон под името двойни структури (duplex structures); няма да се спираме подробно на него, тъй като изложението на Якобсон е публикувано в неговите Опити по обща лингвистика (глава 9). Ще кажем само, че Якобсон изучава като двойни структури някои частни случаи на общата връзка Код/Съобщение: два случая на кръговост и два случая на застъпване (overlapping): 1) непряка реч или съобщения вътре в съобщението (С/С): това е общият случай с непреките стилове; 2) собствени имена: името означава всяко лице, на което е дадено това име, и кръговостта на кода е очевидна (К/К): Жан означава лице, наречено Жан; 3) случай на автонимия (“Rat е сричка”): тук думата е употребена като собственото си наименование, съобщението се застъпва с кода (С/К); тази структура е важна, тъй като обхваща „изясняващите интерпретации”, т.е. перифрази, синоними и преводи от един език на друг; 4) shifters (или „превключватели”), които без съмнение представляват най-интересната двойна структура; най-достъпният пример за shifter е личното местоимение (аз, ти), „индексен символ”, който обхваща в себе си условната и екзистенциалната връзка: така аз може да представлява своя предмет само по някакво условно правило (според което аз – Je на френски става ego на латински, ich на немски и т.н.), но от друга страна, като посочва изричащия го, то може да се отнася екзистенциално само за изричането (К/С); Якобсон припомня, че на личните местоимения дълго се е гледало като на най-примитивния слой на езика (Хумболдт), но че според него, обратно, при тях се касае за сложна и зряла връзка между Кода и Съобщението: личните местоимения представляват последното достижение на детския език и първата загуба при афазията: това са елементи на трансфер, с които трудно се оперира. Теорията за shifters изглежда още недостатъчно изследвана; априорно обаче би било твърде ползотворно да се наблюдава, ако така може да се каже, кодът в единоборство със съобщението (обратното е много по-банално); може би (това е само една работна хипотеза) именно около shifters, които, както вече видяхме, представляват индексни символи според терминологията на Пърс, трябва да се търси семиологичната дефиниция на съобщенията, които се разполагат на границите на речевата дейност, и по-конкретно на някои форми на литературния дискурс.

І.2. Семиологични перспективи.

І.2.1. Социологическият обхват на концепта Език/Реч е очевиден. Много отрано бе подчертан видимото сходство между сосюрианския Език и дюркемианската концепция за колективното съзнание, независимо от индивидуалните си проявления; дори бе постулирано пряко влияние на Дюркем върху Сосюр; твърди се, че Сосюр е следял отблизо дебата между Дюркем и Тард и неговата концепция за Езика идва от Дюркем, а концепцията му за Речта е своего рода отстъпка пред идеите на Тард за индивидуалното.[14] Тази хипотеза е изгубила от своята актуалност поради това, че лингвистиката е развивала в сосюрианската идея за език най-вече аспекта „система от стойности”, което е довело до приемане на необходимостта от иманентен анализ на езиковата институция: иманентност, която не предразполага към социологически изследвания. И така, колкото и да е парадоксално, най-доброто разработване на понятието Език/Реч се открива не в социологията, а във философията с Мерло-Понти, който вероятно е един от първите френски философи, проявили интерес към Сосюр, било защото е възприел неговото разграничение под формата на опозиция между говореща реч (възникващо намерение за означаване) и говорена реч („придобито богатство” от езика, което напомня на Сосюровото „съкровище”)[15], или защото е разширил понятието, като е постулирал, че всеки процес предполага система[16]: така се е създала една днес класическа опозиция между събитие и структура[17], чиято плодотворност в историята е добре известна[18]. Както е известно, Сосюровото понятие също така е претърпяло съществено развитие в антропологията; позоваването на Сосюр е твърде експлицитно в цялото творчество на Клод Леви-Строс, така че няма да го изтъкваме; ще припомним само, че опозицията между процес и система (между Речта и Езика) се открива по-конкретно в преминаването от комуникацията на жените към структурите на родството; за Леви-Строс опозицията има епистемологична стойност: изучаването на езиковите факти спада към механистичната (в смисъла, който Леви-Строс и Сосюр влагат в него, тоест, в противоположност на статистическата) и структурна интерпретация, а това на речевите факти – към изчисляването на вероятностите (макролингвистика)[19]; и накрая, че несъзнателният характер на езика у онези, които черпят от него своята реч, постулиран изрично от Сосюр[20], се открива в една от най-оригиналните и плодотворни позиции на Клод Леви-Строс, а именно, че са несъзнателни не съдържанията (критика на архетипите на Юнг), а формите, тоест, символната функция: идея, близка до тази на Лакан, според който самото желание е структурирано като система от значения, което води или би трябвало да води до описване по нов начин на колективното въображаемо – не според неговите „теми”, както това е правено досега, а според неговите форми и функции; можем да кажем по-обобщаващо и за повече яснота: описване по неговите означавани, а не по неговите означаеми. От тези кратки индикации се вижда колко много са извън- или металингвистичните доразвивания на понятието Език/Реч. И така, ще постулираме, че съществува една обща категория Език/Реч, която може да бъде разширена до всички значещи системи ; по липса на по-добро ще запазим тук термините Език и Реч, дори и когато те се прилагат към комуникации, чиято субстанция е невербална.

І.2.2. Както вече видяхме, разделянето на Езика и Речта представлява основната част на лингвистичния анализ; следователно би било безсмислено да предлагаме веднага това разделяне за системи от предмети, образи или поведения, които още не са били изучавани от семантична гледна точка. Можем само да предвидим за някои от тези предполагаеми системи, че някои класи факти ще принадлежат към категорията Език, а други – към категорията Реч, като веднага кажем, че в този преход към семиологията Сосюровото разграничение рискува да претърпи промени, именно които трябва да отбележим. Да вземем например дрехата; тук без съмнение трябва да се разграничат три различни системи според субстанцията, ангажирана в комуникацията. В писмената дреха, т.е. описана в модно списание с помощта на членоразделен език, всъщност няма „реч”; дрехата, която е „описана”, никога не съответства на индивидуално изпълнение на правилата на Модата, а представлява систематична съвкупност от знаци и правила: това е Език в чист вид. Според схемата на Сосюр език без реч е невъзможен; онова, което прави факта приемлив тук, е от една страна това, че езикът на модата не произлиза от „говорещата маса”, а от група за решения, която изработва съзнателно кода, и от друга страна, че присъщата на всеки Език абстракция тук е материализирана под формата на писмена речева дейност: модната дреха (описана) е Език на равнището на комуникацията на облеклото и Реч на равнището на словесната комуникация. Във фотографираната дреха (ако предположим за повече простота, че не е дублирана от словесно описание), Езикът все така произхожда от fashion-group, но вече не е даден в своята абстракция, тъй като фотографираната дреха винаги е носена от конкретна жена; онова, което се дава от модната фотография, е полусистематичното състояние на дрехата; тъй като от една страна Езикът на модата тук трябва да бъде изведен от една псевдореална дреха, а от друга страна, носителката на дрехата (фотографираната манекенка) е, ако може така да се каже, един нормативен индивид, избран заради своята канонична всеобщност, и който следователно представлява една „застинала” реч, лишена от всякаква комбинаторна свобода. И накрая, в носената (или реална) дреха, както предлага Трубецкой[21], се открива класическото разграничение между Език и Реч; Езикът на облеклото е съставен: 1) от опозициите на части, платки или „детайли”, чиято вариация води до промяна в смисъла (носенето на барета и на бомбе няма един и същ смисъл); 2) от правилата, които определят съчетаването на частите помежду им, по дължината на тялото или чрез наслагване; Речта на облеклото обхваща всички факти на аномично производство (каквито вече не са останали в нашето общество) или индивидуално носене (размер на дрехата, степен на чистота, на износване, лични мании, свободни съчетавания на части); колкото до диалектиката, която тук обединява дрехата (Език) и облеклото (Реч), тя не прилича на тази на речевата дейност; наистина, облеклото винаги се черпи от костюма (освен в случаи на ексцентричност, която впрочем също притежава своите знаци), но костюмът, поне днес, предшества облеклото, тъй като той идва от „конфекцията”, т.е. от една малцинствена група (макар и по-анонимна, отколкото в случая с висшата мода).

І.2.3. Нека сега разгледаме една друга система на означаване: храната. В нея ще открием без мъка Сосюровото разграничение. Хранителният Език е съставен: 1) от правилата за изключване (хранителни табута); 2) от значещи опозиции между единици, които трябва да бъдат определени (например от типа солено/сладко); 3) от правилата за съчетаване, едновременно (на равнището на едно ядене) или последователно (на равнището на менюто); 4) от обичайно използваните протоколи, които може би функционират като своего рода хранителна реторика. Колкото до хранителната „реч”, която е твърде богата, тя обхваща всички лични (или семейни) вариации на приготвяне и съчетаване (може да се предположи, че кухнята на дадено семейство е подчинена на определен брой навици, също като идиолект). Например менюто илюстрира много добре връзката на Езика и Речта: всяко меню е съставено с позоваване на някаква (национална или регионална и социална) структура, но тази структура е запълнена по различен начин според различните дни и потребители, също както една лингвистична „форма” се запълва от свободните вариации и съчетания, от които има нужда даден говорещ субект за конкретно съобщение. Тук връзката между Език и Реч изглежда е доста близка до онова, което откриваме в речевата дейност: най-общо казано, узусът, тоест, своеобразна седиментация на речите, изгражда хранителната речева дейност; същевременно фактите на индивидуално новаторство (измислени рецепти) могат да придобият в него институционална стойност; онова, което обаче липсва, за разлика от системата на облеклото, е действието на група за вземане на решения: хранителният език се изгражда само на базата на широк колективен узус или на чисто индивидуална „реч”.

І.2.4. За да приключим, впрочем, доста произволно, с перспективите на разграничението Език/Реч, ще направим още няколко предложения във връзка с две системи от предмети, наистина много различни, но общото между които е, че и двете зависят от група за вземане на решения (за производство): автомобилите и мебелите. При автомобилите „езикът” е образуван от съвкупност на форми и „детайли”, чиято структура се установява диференциално чрез сравняване на прототипите помежду им (независимо от броя на техните „копия”); „речта” е силно ограничена, тъй като на едно и също равнище на престиж изборът на модел е извънредно ограничен; той може да се извършва само между два или три модела, а в рамките на един модел – между цветовете или оборудването в купето; може би обаче тук трябва да трансформираме понятието за автомобила като предмет в понятие за автомобила като факт; в такъв случай в шофирането на автомобила ще открием вариациите в узуса на предмета, които обикновено образуват плана на речта; и наистина, тук потребителят не може да въздейства пряко върху модела, за да съчетава неговите единици; неговата свобода на изпълнение се проявява в узуса, развит във времето, и в рамките на който „формите”, произлезли от езика, трябва, за да се актуализират, да минат през посредничеството на определени практики. И накрая, последната система, за която бихме искали да споменем тук, мебелите, също представлява семантичен предмет; „езикът” е образуван едновременно от опозициите между функционално идентични мебели (два вида гардероби, два вида легла и т.н.), всеки от които според „стила” си препраща към различен смисъл, и от правилата за съчетаване на различните единици на равнището на помещението („мебелировка”); тук „речта” е представлявана или от незначителните вариации, които потребителят може да внесе в даден предмет (като например доизмайстори нещо по някой негов елемент), или от свободата на съчетаване на мебелите помежду им.

І.2.5. Най-интересните системи или поне онези, които спадат към социологията на масовите комуникации, са сложни системи, в които са ангажирани различни субстанции; в киното, телевизията и рекламата смислите са обвързани със съвкупност от образи, звуци и графизъм; следователно би било преждевременно да определяме за тези системи класи на езиковите и на речевите факти, от една страна не и преди да сме решили дали “езикът” на всяка от тези сложни системи е оригинален или само съставен от допълнителните “езици”, които участват в него, и от друга страна, не преди тези допълнителни езици да бъдат анализирани (ние познаваме лингвистичния „език”, но не познаваме „езика” на образите или на музиката). Колкото до Пресата, която можем рационално да разглеждаме като автономна система на значения, дори и ако се ограничим с нейните писмени елементи, ние все още не знаем почти нищо за един езиков феномен, който изглежда играе основна роля в нея: конотацията, тоест, развиването на система от вторични смисли, която паразитира, ако може така да се каже, самия език[22]; тази вторична система също е „език”, спрямо който се развиват речеви факти, идиолекти и двойни структури. Следователно, за тези сложни или конотирани системи (двете характеристики не са взаимоизключващи се) вече не е възможно да се предопределят дори и по общ и хипотетичен начин клас на езикови и клас на речеви факти.

І.2.6. Семиологичното разширяване на понятието Език/Реч неизбежно поставя някои въпроси, които естествено съвпадат с местата, в които лингвистичният модел не може да бъде следван и трябва да бъде изменен.Първият проблем е свързан с произхода на системата, тоест, самата диалектика на езика и на речта. В речевата дейност нищо не влиза в езика, ако не е било опитано от речта, но и обратно, никоя реч не е възможна (тоест не съответства на своята комуникативна функция), ако не е почерпена от „съкровищницата” на езика. Това движение все още и поне отчасти е присъщо на система като храната, въпреки че индивидуалните новаторски факти могат да се превърнат в него в езикови факти; но за по-голямата част от останалите семиологични системи езикът се изработва не от “говорещата маса”, а от група за вземане на решения; в този смисъл може да се каже, че в повечето от семиологичните езици знакът наистина е „произволен”[23], тъй като е основан по изкуствен начин от едностранно решение; касае се в крайна сметка за изфабрикувани речеви дейности, за „логотехники”; потребителят се съобразява с тях, извлича от тях послания („речи”), но не участва в тяхното създаване; групата за вземане на решения, която е в основата на произхода на системата (и на нейните промени), може да бъде по-ограничена или по-разширена; може да се касае за висококвалифицирана технокрация (мода, автомобили), но групата може също така да бъде и по-неопределена и анонимна (изкуство на популярните мебели, средна конфекция). Ако обаче това изкуствено естество не променя институционалната природа на комуникацията и запазва известна диалектика между системата и узуса, то е защото, от една страна, макар и да е налаган, означаващият „договор” се спазва от масата потребители (в противен случай потребителят бива заклеймен за асоциалност: той вече може да съобщавана другите само своята ексцентричност), а от друга страна, езиците, изработени „с решение”, не са изцяло свободни („произволни”): те понасят детерминацията на общността най-малкото по следните пътища: 1) когато се пораждат нови нужди вследствие на развитието на обществата (преминаване към полуевропейско облекло в страните от днешна Африка, възникване на нови протоколи за бързо хранене в индустриалните и градски общества); 2) когато икономически императиви определят изчезването или насърчаването на определени материали (изкуствени платове); 3) когато идеологията ограничава създаванетона форми, подчинява го на табута и в известен смисъл стеснява границите на „нормалното”. В по-широк смисъл може да се каже, че самите творения на групата за вземане на решения, тоест логотехниките, са само елементи на една винаги по-обща функция, която е колективното въображаемо на епохата: по този начин индивидуалното новаторство се трансцендира от социологическа детерминация (на ограничени групи), а тези социологически детерминации на свой ред препращат към един краен смисъл от антропологично естество.

І.2.7. Вторият проблем, поставен от семиологичното разширяване на понятието Език/Реч, е свързан с „обемното” съотношение, което може да бъде установено между „езиците” и техните „речи”. В речевата дейност съществуват изключително големи диспропорции между езика като крайна съвкупност от правила и „речите”, които се вписват в тези правила и са практически неизброими. Може да се предположи, че система като тази на храната все още свидетелства за съществена разлика между обемите, тъй като в рамките на кулинарните „форми” начините и съчетанията на изпълнение остават многобройни; видяхме обаче, че в системи като тези на автомобилите или на мебелите амплитудата на комбинаторните вариации и свободните свързвания е ниска; има малка възможност за отклонение – поне призната от самата институция – между модела и неговото „изпълнение”: това са системи, в които „речта” е бедна; в една специфична система като тази на Модата в писмен вид тази реч е дори почти нулева, така че тук парадоксално се оказваме пред език без реч (което, както видяхме, е възможно само защото този език е “подкрепян” от лингвистичната реч). Независимо че може да съществуват езици без речи или с много бедни речи, необходимо е да се преразгледа теорията на Сосюр, според която езикът е само една система от различия (и в такъв случай, тъй като е изцяло „негативен”, той е неуловим извън речта), и да се допълни двойката Език/Реч с един трети елемент, пред-означаващо, материя или субстанция, който ще бъде (необходимият) носител на значението: в израз като „дълга или къса рокля” „роклята” е само носител на един вариант (дълго/късо), който от своя страна принадлежи изцяло към езика на облеклата; това разграничение е непознато на речевата дейност, в която звукът се разглежда като незабавно означаващ и не може да бъде разложен на инертен и на семантичен елемент. Така ще трябва да признаем съществуването в семиологичните (нелингвистични) системи на три, а не на два плана: план на материята, план на езика и план на узуса; това, разбира се, позволява да се опишат системите без „изпълнение”, тъй като първият елемент осигурява материалност на езика; това изменение е още по-правдоподобно, тъй като се обяснява по генетичен път: ако в тези системи „езикът има нужда от „материя” (и вече не от „реч”), то е защото те обикновено имат утилитарен и неозначаващ произход за разлика от човешката речева дейност.

Преведе от френски:

——————————-
Бележки:

[1] Трябва да отбележим, че първата дефиниция на езика е от таксономично естество: той е принцип за класифициране.

[2] Вж. по-долу, ІІ,5,1.

[3] Вж. Acta Linguistica, I,1,p. 5.

[4] Вж. L.Hjelmslev, Essais linguistiques, Copenhague, 1959, p. 69 sq.

[5] Вж. по-долу, ІІ,1,3.

[6] Вж. по-долу, ІІ,1,3.

[7] Вж. “La mécanique de l’analyse quantitative en linguistique”, in: Etudes de linguistique appliquée, 2, Didier, p. 37.

[8] Вж. A. Martinet: Eléments de linguistique générale, Armand Colin, 1960, p. 30.

[9] Вж. по-долу за синтагмата, глава ІІІ

[10] Вж. Saussure, in: R. Godel: Les sources manuscrites du Cours de linguistique générale, Droz, Minard, 1957, p. 90.

[11] Вж. по-долу, глава ІV.

[12] Вж. R. Jakobson: “Deux aspects du langage…” in: Essais de Linguistique générale, Ed. de Minuit, 1963, p. 54. – C.L. Ebeling : Linguistic units, Mouton, La Haye, 1960, p. 9. – A. Martinet : A functional view of language, Oxford, Clarendon Press, 1962, p. 105.

[13] Вж. Le Degré Zéro de l’Ecriture, Seuil, 1953.

[14] Вж. W. Doroszewski: “Langue et Parole”, Odbitka z Prac Filologicznych, XLV, Varsovie, 1930, pp. 485-97.

[15] Вж. M. Merleau-Ponty, Phénoménologie de la Perception, 1945, p. 229.

[16] Вж. M. Merleau-Ponty, Eloge de la Philosophie, Gallimard, 1953.

[17] Вж. F. Braudel: Histoire et sciences sociales: la longue dureé”, in: Annales, oct.-déc.1958.

[18] Вж. G. Granger, “Evénement et structure dans les sciences de l’homme”, Cahiers de l’Inst. de science économique appliquée, No 55, mai 1957.

[19] Вж. Anthropologie structurale, p. 230, et “Les mathématiques de l’homme” in Esprit, oct. 1956.

[20] „Никога няма предумисъл, нито дори размисъл, рефлексия над формите, извън акта, случая на речта, освен несъзнателна и нетворческа дейност: дейността на класифициране.” (Saussure, in: R. Godel, op.cit., p. 58).

[21] Вж. Principes de Phonologie (trad. J. Cantineau), p. 19.

[22] Вж. по-долу, глава ІV.

[23] Вж. по-долу, ІІ,4,3.