1. Наративни структури.
1.1. Актанти и актьори.

Лингвистичната реинтерпретация на dramatis personae, която предложихме изхождайки от описанието на Проп на руската вълшебна приказка се опитваше да направи, на първо място, разграничение между актантите, които се отнасят до наративния синтаксис и актьорите, разпознаваеми в конкретните дискурси, в които се проявяват. Това разграничение, което продължаваме да смятаме за уместно – дори и само заради това, че позволи да се разграничат ясно двете автономни нива, в които може да се разположи разсъждението върху наративността – постави от самото начало множество трудности, показващи сложността на наративната проблематика. Например, дадохме си сметка, че отношението между актьор и актант, далеч не е само просто отношение на включване на някаква употреба в даден клас, а двойнствено отношение:

ако един актант (А1) би могъл да се прояви в дискурса чрез множество актьори (а1, а2, а3), обратното също е възможно, един единствен актьор (а1) да бъде синкретизъм на няколко актанта (А1, А2, А3).

По-късни изследвания позволиха да се разбере по-ясно актантната организация на “персонажите в наратива”, дори да се обмисли възможността за наративна граматика, независима от дискурсивните прояви. Тези изследвания обаче съвсем слабо обхванаха акториалната организация: тази слабост се обяснява с отсъствието на стройна теория на дискурса.

Възползвайки се от факта, че в известен смисъл наративните изследвания сякаш са в застой, си помислихме, че не би било излишно да направим терминологически и дидактически уточнения с двойната цел да опишем всичко, което може в тази област да акцентира върху нарастващия брой от проблеми, които спешно трябва да бъдат разрешени, както и върху посоките, които е препоръчително да се следват. Тези проблеми се дължат на постоянното изместване на интереса от устната към писмената литература.

1.2. Актантна структура.

Актантната структура се оказва все повече в състояние да осмисли как е организирано човешкото въображение, което е проекция както на колективните, така и на индивидуалните светове.

1.2.1. Синтагматични разделения.

Ако разглеждаме разказа като глобално изказване, произведено и предадено от повествователен субект, това глобално изказване може да бъде разбито на поредица от наративни изказвания (= “функциите” на Проп), свързани едни с други. Като придадем на глагола-предикат на изказването статута на функция (в логическия смисъл на формална връзка), можем да определим изказването като връзка между актантите, които го съставляват. Съществуват два вида наративни изказа:

или, според обозначаването, заимствано от логиката:

F (S→O) и F (D1→O→D1)

Както и да тълкуваме тези синтактични структури: (а) в социален план, връзката на човека с труда чрез производството на стойности-предмети, които пуска в обръщение в рамките на една обменна структура, или (б) в индивидуален план, връзката на човека с обекта на неговото желание, който се вписва в структурите на междуличностното общуване, то разделенията, които осъществяват тези елементарни схеми изглеждат достатъчно общи, за да осигурят основите на една първа артикулация на въображението. Не е особено важно дали те представляват вербализация на предхождащите лингвистичния акт “реални” структури или проекции на човешкия дух, който изгражда един смислен свят: те се проявяват като формални позиции, които позволяват раждането и артикулирането на смисъла.

1.2.2. Парадигматични разделения

Понятието структура, което е имплицитният постулат на цялото наше разсъждение, предполага съществуването на подразбираща се релационна мрежа от парадигматичен тип, разпределяща актантите, според проявленията им в наративните изказвания. Всичко наистина се случва сякаш субектът, в качеството си на автор или получател на повествованието, когато започне да създава или да чете наративни съобщения, разполага предварително с една елементарна структура, която артикулира значението в изотопни множества, които можем да онагледим в семиотичния квадрат, който може да служи като модел и който, във всеки случай разграничава положителната деиктика (S1 + S2) от отрицателната деиктика (S2+S1).

От това следва удвояване на актантната структура, където всеки актант може да бъде съотнесен към една от двете деиктики, водещи до следните разграничения:

• позитивен субект / негативен субект (или анти-субект)
• позитивен обект / негативен обект
• позитивен автор на езиковото съобщение / негативен автор на езиковото съобщение (или анти-автор на езиковото съобщение)
• позитивен получател на езиковото съобщение / негативен получател на езиковото съобщение (или анти-получател на езиковото съобщение)

Ако приемем, че термините позитивен и негативен са просто наименования и не предполагат никаква ценностна оценка, в някои случаи обаче настъпва объркване. Такъв е случаят, например, с етническата литература, която много често се характеризира със строго дуалистко морализаторство, при което противопоставянето позитивно / негативно е наситено с идея за добро / лошо, която налага двойки от типа герой-предател, помощник-враг и т.н.

Подобна морализаторска наситеност не е обаче нито необходима, нито достатъчно обща: ако в нея се вложи естетизиращ смисъл, например, или който да не бъде опростенченски разпределен върху двете противоположни деиктики, а върху по-многобройни термини от семиотичния квадрат, когато “персонажите” престават да бъдат единствено “добри” или “лоши”. Достатъчно е да запазим самия принцип на парадигматично разделение на актантите, като обясним тяхната дихотомия чрез съответствието или несъответствието им с разглежданите деиктики, с риск да разгледаме в последствие възможността да определим даден клас наративи чрез специфични валоризиращи влагания.

Забележка: В тази перспектива парадигматичното разделяне на актантите може да бъде обобщено, като се приложи дори към минимални наративи с един единствен актант: доколкото той среща, по време на действията си, някакво препятствие, това препятствие ще бъде изтълкувано като метонимичното представяне на анти-актанта, което е от порядъка на деиктиката, която не съответства на полето на действие на проявилия се актант.

1.3. Актантните роли.

Редом със структурните разделения, които пресъздават драматизирането на повествованието и със синтактичните разделения, които, в качеството им на проекции на виртуалната човешка дейност, позволяват да се даде представа за нейното протичане, се намесват и други категории, които разнообразяват актантната структура. Все пак, противно на разделенията, които споменахме и които разделят въображаемото пространство на толкова различни места, които по време на тяхната проекция или на тяхното възприемане, запазват известно равновесие, то нови категории предопределят актантите в тяхната синтагматична прогресия.

1.3.1. Компетентност и перформативност

Понятието перформативност, което предложихме да въведем в наративната терминология, за да замести твърде неясните термини като “изпитание”, “тест”, “трудна задача”, които героят трябва да изпълни, и за да дадем просто определение на субекта (или на анти-субекта) в статута му на действащ субект – това действие е сведено до каноническа последователност от наративни изказвания, та понятието перформативност е неделимо от понятието компетентност.

В наративен план предлагаме да определим компетентност като желание и / или възможност и / или умение на субекта, което предполага перформативно действие от негова страна. Всъщност, вече е почти банално да се каже, че за всяка семиотична система упражняването на речта предполага съществуването на “език”, и че как означаващият субект ще реализира езика в речта зависи от компетентността му да създава значение. Ако всяко проявено изказване предполага субектът, който формулира изказването, да притежава способността да образува изказвания, то тази способност остава най-общо казано имплицитна. Напротив, повествованието, доколкото представлява въображаема проекция на “реалните” ситуации си дава много труд, за да обясни тези пресупозиции, като показва последователно и компетентността и перформативността на субекта. Дори прави нещо повече. Ако например компетентността на говорещия субект може да се разглежда като синкретизъм от модалности искам-мога-знам да го изкажа, то повествованието, проявявайки тези различни компетентности като компетентности на семиотично действие, може в същото време да ги раздели, било като припише модалностите на умението или на възможността за действие на различни актанти, или като накара един актант да се сдобие с тези различни модалности поотделно и последователно, в рамките на една и съща наративна програма.

Ето дотук искахме да стигнем: ако компетентният субект е различен от перформативния субект, те обаче не представляват два различни субекта, те са само две инстанции на един и същи актант. Според мотивиращата логика (post hoc, ergo propter hoc), субектът трябва първо да придобие известна компетентност, за да постигне нещо, според логиката на пресупозициите перформативната дейност предполага предварително той да е компетентен за нея.

Следователно ще кажем, че актантът субект може да поеме в дадена наративна програма известен брой актантни роли. Тези роли се определят едновременно от позицията на актанта в логическата последователност на повествованието (синтактичното му определение) и от модалното му влагане (морфологичното му определение), които правят възможно граматическото регламентиране на наративността.

Би трябвало да се състави терминология на актантните роли, която да позволи да се разграничат ясно самите актанти от актантните роли, които те поемат в хода на наратива. Така бихме могли да разграничим виртуалния субект от желаещия субект (или установен субект); а него от героя според възможностите му (Човекоядец, Ролан) или от героя според познанията му (Малечко Палечко, Лисицата), т.н.

1.3.2. Достоверност

Стратегията на актантните роли, които са придобити или сменени по време на наратива не се ограничава само до игрите на компетентност и перформативност. Всъщност не бива да забравяме, че например, дори само в рамките на народната приказка, компетентността на субекта (= неговата квалификация) може да се придобие само с помощта на симулирана реализация. Когато казваме, че тя е симулирана подразбираме, че е осъществена, за да изглежда истинска, но че “в действителност” не е такава.

Така проблемът за достоверността надхвърля рамката на актантната структура. За момента трябва да покажем, въвеждайки в рамката, която сме очертали, категорията за съм и изглеждам, как тази категория усложнява наративната игра, но и увеличава значително броя на актантните роли. Предлагайки семиотично тълкуване на категорията истинско / фалшиво, според артикулациите в квадрата

ние се опитваме не само да освободим тази модална категория от взаимоотношенията й с несемиотичния референт, но също и най-вече да внушим, че достоверността представлява независима наративна изотопия, която е в състояние да установи свое собствено референциално ниво и да типологизира отклоненията и девиациите, като установява по този начин “вътрешноприсъщата истина на наратива”.

Свръхопределеността на актантите според тази категория на съм и на изглеждам отчита тази изключителна “игра на маски”, състояща се от противопоставянията на скритите герои, неизвестни или разпознати и на маскираните предатели, разобличени и наказани, която е една от основните линии на наративното въображение. Но за момента от всичко това ще запомним възможността за нови разнообразявания на наративните програми: така – ако се придържаме единствено към примера за народната приказка – установеният субект (въоръжен с модалността на желанието) се разпада незабавно, както вече видяхме, на субект и анти-субект, всеки от които може да се сдобие с компетентности според възможностите и знанията си (или последователно и двете), предоставяйки по този начин поне четири (или осем) актантни роли и даващ основание за типология на компетентните субекти (герои или предатели), което на свой ред позволява да се определят различни наративни пътища. Свръхопределеността на тези различни компетентни субекти от модалностите на истинско / фалшиво и на тайна / лъжа увеличава броя на актантните роли, разнообразява синтактичните пътища, по които тръгват субектите, но също, и това е много важно, позволява да се изчислят, благодарение на тези събирания, изваждания и свръхопределености на модалностите, които определят ролите, наративни трансформации, които се случват в рамките на определена програма.

С други думи, въвеждането, въз основа на елементарни актантни структури на понятието актантна роля позволява да се разгледа с по-голяма сигурност възможността за изграждане на наративен синтаксис.

1.4. Акториална структура

За да присъства в наративния дискурс, актантната структура се нуждае от посредничеството на типологията на актантните роли, които, определени едновременно чрез модалната им натовареност и съответните им синтагматични позиции, могат единствени да покрият и оживят целия дискурс. Едва по-късно може да започне нов процес, който да доведе до дискурсивната проява на наративността, процес, който води до наслагване на две структури, актантна и акториална, и предоставящ възможността актанти и актьори да се смесят.

Така, без да се опитваме да уточним предварително структуралния статут на актьора и доверявайки се единствено на наивния възглед за него, като за “персонаж”, който в известна степен остава постоянен през целия наративен дискурс, можем да се надяваме, че използването на понятието актантна роля може да осветли до известна степен простата констатация за неадекватност между актанти и актьори (според, която даден актант може да се прояви в много актьори и обратното, даден актьор може да представлява едновременно няколко актанта), която, ако се задоволим с нея, ще бъде само достигане до провал за една теория, която търси обяснение. Няколко примера ще ни позволят да ситуираме по-лесно проблема за това несъответствие.

(а) Разглеждането на предмета актант ни позволи да разграничим два вида обекти: тези, в които са вложени “обективни стойности” и тези, които съдържат “субективни стойности”. Въпреки очевидното терминологично несъвършенство, разграничението почива върху структурален критерий, този за начина им на допълване, който в първия случай се осъществява според способността да имам и втория според тази да съм. Към този първи критерий трябва обаче да добавим един друг, този за акториалното им проявление в дискурса: докато обектите, в които са вложени “обективни стойности” присъстват в дискурса под формата на индивидуални и независими актьори (храната или децата в Малечко Палечко), обектите със субективна стойност се проявяват чрез актьори, които са едновременно субекти и обекти (Малечко Палечко, в качеството си на актьор е едновременно субект-герой и обект за консумиране за Човекоядеца, а на края за цялото семейство той е доставчик). Така актантните роли могат да бъдат разпределени по свързан или разделен начин сред актьорите.

Забележка: По същия начин обективните стойности могат да бъдат удвоени или утроени в един и същи наратив (храна и деца) и да бъдат представяни от отделни под-актьори, поддържащи впрочем помежду си отношения на синтактична взаимна зависимост (липсата на храна мотивира погубването на децата).

(б) Актантните роли, които определят компетентността на субекта могат да се проявят било от същия актьор като субекта, било от отделни актьори. В последния случай отделният актьор ще бъде назован, в спомагателния му статут, и в зависимост от това дали съответства на положителна или отрицателна деиктика, било помощник, било враг.

(в) Получателят на езиковото съобщение може да бъде самият автор на същото съобщение (например героят на Корней, който “е длъжен”). Единственият актьор ще бъде тогава натоварен да съвмести двете актантни роли.

(г) Субектът и анти-субектът могат да бъдат обединени в един актьор и да водят смъртоносна “вътрешна борба” (Фауст).

Тези няколко примера изглеждат достатъчно показателни, за да можем да кажем, че всеки актант, всяка актантна роля може да се въплъти от отделен и независим актьор и че обратното всички разделения на ниво актантна структура могат да бъдат, в известен смисъл, неутрализирани чрез съвместни въплъщения във все по-сложни актьори. Като съсредоточим тези констатации можем да обособим теоретично два крайни типа възможни акториални структури: (а) акториалната проява може да има максимално развитие, което се характеризира с присъствието на независим актьор за всеки актант или актантна роля (например маската е актьор, чиято модалност се състои в изглеждането и в това е актантната му роля); ще кажем, че акториалната структура в този случай е обективизирана; (б) акториалното разпределение може да има минимално разширение и да се сведе до един единствен актьор, който поема всички актанти и необходими актантни роли (предизвикващ абсолютна вътрешна драматизация); в този случай акториалната структура е субективизирана.

Между двете крайности са разположени акториалните разпределения с обективизираща и субективизираща тенденция, които представляват, както можем да се досетим по-голямата част от случаите. Да предположим, че е направен опис на наративните програми (проблеми на иницирането и на преминаването, групирани около квалифициращото изпитание, проблеми на признаване около прославящото изпитание и т.н.) и че изчислението на възможните актантни роли за всеки наративен път е направено, акториалното разпределение на тези роли би могло да бъде използвано като типологичен критерий с оглед на изработването на обща теория на жанровете.

2. Дискурсивни структури
2.1. Как да се разпознаят актьорите?

Така, като изходим от елементарните артикулации на въображението, като предложим първите структури – парадигматични и синтагматични – на организацията, достигаме лека по лека по дедуктивен път до представата за наративния дискурс като покрит с относително плътна мрежа от проявени актантни роли, било по разделен, било по обединен начин от актьори, които вече могат да бъдат смятани за елементи от дискурса. Невъзможно е да се отрече значението на тези актантни модели. Първо поради теоретични съображения: те представляват опит да отчетат инстанциите и пътищата на смисъла, които пораждат дискурса. Но също и поради прагматични съображения: те трябва да бъдат разглеждани като модели за предвидимост, като хипотези, представени под формата на логически артикулации, които проектирани върху текстове могат да увеличат тяхната четивност.

Това не означава, че пред голия текст изследователят не се чувства притеснен от това, че не разполага с обективни процедури, които да му позволят да направи необходимите избори и да разпознае елементите от дискурса (в нашия случай актьорите), които са уместни от наративна гледна точка. Разминаването между това, което си мисли, че знае за начина на съществуване на наративните структури и техниките на четене, които притежава, е все още огромно: относителната безпомощност на текстуалния анализ, който претендира да действа като си забранява да изтъква своето имплицитно наративно знание, е тук също толкова показателна колкото трудностите, които изпитва дедуктивният конструктивизъм да се срещне с дискурсивната проява.

Да изоставим временно дедуктивния подход, разположен в рамката на наративността и да се опитаме да се върнем към проблема от общите разсъждения върху лингвистичната проява.

2.2. Фигури и конфигурации.

Слабостта в резултатите от текстуалния анализ, когато той се опитва да разположи процедурите по разпознаване на актьорите на дискурса сред многобройни синтактични актанти на неговите изкази и да определи едновременно актьорите в тяхното постоянство и техните размествания, ни се струва, че се дължи на факта, че той разполага своето изследване на твърде повърхностното ниво на синтаксиса на знаците. Но от Йелмслев знаем, че не може да се направи нищо добро в областта на лингвистиката докато не се превъзмогне това ниво, докато не започнем да изследваме, след като сме разделили двете равнища на означаемото и означаващото, по-малките и същевременно по-дълбоки единици на всяко от равнищата, взети поотделно, наречени фигури.

Наративният анализ, с който се занимаваме, е разположен именно изцяло на нивото на означаващото и наративните форми са само специфични организации на семиотичната форма на съдържанието, което теорията на повествованието се опитва да предаде.

Теорията на дискурса, чиято спешна необходимост се осъзнава от всички, ще си постави следователно за задача да изследва дискурсивните форми и различните начини на тяхното артикулиране, преди да премине към лингвистичната теория в тесен смисъл. Понастоящем изглежда най-трудно да се установи това теоретично посредничество между наративните форми и лингвистичните форми с фразови размери.

Като начало, да се върнем на чисто семантичните проблеми. Наистина, ако понятието актант е от синтактично естество, актьорът изглежда, поне на пръв поглед, че не е обект на синтаксиса, а на семантиката; актьорът функционира като актант само когато е продукт на наративния синтаксис или на лингвистичния синтаксис. Спрямо синтактичните си употреби той се намира в положение, съпоставимо с това на номинална лексема, която се поддава на всички манипулации на синтаксиса.

Семантичното разглеждане на дадена лексема (на лексемата глава, например, анализирана от Структуралната семантика), показва, че тя има относително стабилно ядро, ядрена фигура, от която се развиват някои виртуалности, разгръщания чрез семеми, които позволяват нейното контекстуализиране, тоест частичното й реализиране в дискурса. Следователно лексемата е виртуална семична организация, която, с редки изключения (когато е основана на моно-семема), никога не се реализира такава, каквато е, в проявения дискурс. Всеки дискурс, от момента, в който полага своята собствена семантична изотопия, използва съвсем частично значимите възможности, които му предоставя лексемното богатство; ако следва своя път, то е като оставя след себе си фигури от света, които е отхвърлил, но които продължават да съществуват виртуално, готови да възкръснат при най-малкото усилие за запомняне.

Изследванията върху използването на “лексикалните полета” ясно показаха потенциалния заряд на лексемните фигури: независимо дали са описани в рамките на речник (като лексемата око, анализирана от Патрик Шародо) или извадени от хомогенен текст (като сърце в творчеството на Жан Юд, изучавано от Клеман Легаре), веднага установяваме, че тези фигури не са затворени в себе си обекти, а че във всеки момент те продължават своя семичен път, срещайки и присъединявайки други сходни фигури, образувайки нещо като фигуративни съзвездия, които имат своя собствена организация. Така, да вземем един познат пример, фигурата слънце организира около себе си фигуративно поле, съдържащо лъчи, светлина, топлина, въздух, прозрачност, непрозрачност, облаци и т.н.

Подобна констатация ни кара да твърдим, че ако лексемните фигури се проявяват по принцип в рамките на изказите, те лесно отиват отвъд тази рамка и образуват относителна фигуративна мрежа, която се разпростира върху цели секвенции, като образува в тях дискурсивни конфигурации.

Теорията на дискурса, доколкото тя не иска да бъде притурка на фразовата лингвистика, не би трябвало да подценява значимостта на този феномен: въпросните конфигурации не са нищо друго освен фигури на дискурса (в смисъла, който Йелмслев придава на този термин); разграничени както от наративните, така и от фразовите форми и поради тази причина те създават, поне отчасти, спецификата на дискурса, като форма на организиране на смисъла.

Признаването и приписването на специфичен структурален статут на дискурсивните конфигурации позволява веднага да се обединят в обща рубрика известен брой проблематики, които на пръв поглед биха изглеждали, разнородни.

Знаем например, че наративният анализ на народните приказки оставя висящ проблема за мотивите, мобилни секвенции, взаимнозаменими в същите наративни функции, способни също да поемат различни функции, да се представят като самостоятелни варианти или като независими наративи. Разграничението на две нива на семиотична организация – наративно и фигуративно – позволява теоретично да се преодолее тази трудност, обяснявайки между другото, структуралното постоянство на наративите и интертекстуалните преходи на мотивите.

Едно по-добро познаване на дискурсивните конфигурации позволява също да се ситуира по-точно научният проект, върху който се основава творчеството на Жорж Дюмезил. Силата на този граматик компаративист е в изработването на съпоставителна митология: тя се състои главно в пренасянето на методологични процедури от нивото на означаемото до това на означаващото, също в разширяването на размерите на разглежданите единици, което означава, че съпоставителното изучаване на феномените, взети в корпуси от осъществени морфеми, е заместено от изучаване на дискурсивните конфигурации вътре в митологичните дискурси. По този начин дискурсивното ниво на изследванията може да бъде разположено в рамките на общата структура на семиологията.

В една различна област, тази на тематичните изследвания множество трудове на Гастон Башлар и Жан-Пиер Ришар показват същата загриженост да изследват фигуративните пътища, които прекосяват дискурсите. Бихме могли да упрекнем Башлар за неговия до голяма степен имплицитен постулат за универсалността на конфигурациите, които се опитва да опише: докато наративните структури могат да бъдат смятани за типични за човешкото въображение по принцип, дискурсивните конфигурации – мотиви и теми -, макар и да могат да бъдат твърде общи и да осъществяват транслингвистични преходи, са подчинени на релативизиращ контрол, който ги приобщава към семиокултурните ареали и общности.

Ето значи едно множество от фигуративни факти – като ще споменем само най-типичните – които трябва да обединим и да осъвременим, за да им дадем хомогенна семиотична формулировка и – което не е най-маловажното за нас – за да може да отговаря на изискванията на наративната граматика.

2.3. Тематични роли

Разпознаването на две независими и преплетени нива – наративно и дискурсивно –представя добре неясния подход на субекта на повествованието, призван да следва едновременно двата синтагматични пътя, които са му наложени: от една страна, наративната програма определена от разпределението на актантните роли и от друга, привилегирования път, установен от дискурсивната конфигурация, в която една фигура, едва положена, предлага относително неотменна фигуративна последователност.

Обаче тези два пътя, макар и паралелни и предвидими до известна степен, са от различно естество. Първият е съзнателно избрана програма в рамките на една наративна програма; вторият е свързан с дискурсивен речник, с опис, направен от конфигурации, съставени от колективни светове и/или затворени индивидуални светове. Всъщност както един фразов речник е списък от лексемни фигури, всяка от които съдържа изброяването на нейните семични възможности за контекстуализиране, ограничени на брой, по същия начин може да се мисли дискурсивен речник като запас от “теми” и “мотиви”, съставен от и за употребата на участниците в един семантичен свят (и където оригиналността би била в очертването на неологични пътища, възможни, но все още нереализирани).

Защото не бива да забравяме, че конфигурациите не са нищо друго освен “форми на съдържанието”, присъщи на дискурса: следователно дискурсивната проява на наративността е в тази перспектива само интегрирането, в наративните обекти породени от наративната граматика, на нейната семантична компонента представна в нейната синтагматична форма и вече изработена като форма, а не като субстанция на съдържанието. Свързването на двете инстанции – наративна и дискурсивна – води до влагане на съдържанията в каноническите граматически форми на повествованието и позволява да се изпращат смислени наративни съобщения.

Фактът, че дискурсът се появява като завършена форма на съдържанието, което се изразява чрез конфигурации от синтагматичен тип, не отклонява проблема за тяхната структурална организация. Няколко разнородни на пръв поглед примера ще позволят може би да съзрем, ако не решението, поне посоката, в която трябва да тръгне изследването.

Понятието за дискурсивна конфигурация позволява да се предаде например начина, по който една уникална кулинарна изотопия се запазва в мита бороро за произхода на огъня, чиято синтагматична организация се опитахме да анализираме, въпреки изотопичните вариации присъщи на всяка секвенция: една единствена конфигурация се разпростира в митичния дискурс, но като се артикулира и като отделя едновременно фигуративни секвенции – било върху актьорите-консуматори на храната, било върху самия обект на консумация, било накрая върху производителите на печеното и на суровото (огън и вода). Виждаме как дискурсивната конфигурация се организира според каноничната схема на изказа (автор на езиковото съобщение-обект-получател на езиковото съобщение), като всеки от термините в тази схема е способен да измине самостоятелен фигуративен път. Това допринасяне на конфигурациите за синтагматичното организиране на дискурсите осветлява отчасти една от главите на това, което понякога наричаме макростилистика.

Но това е едно друго структурално свойство на тези конфигурации – полисемията на фигурите, които ги съставляват – която позволява да се разбере, като се позоваваме на други текстове, как, например, изборът на една многосемична фигура, предлагаща виртуално няколко фигуративни пътя, може да предизвика многоизотопна организация на дискурса, при положение, че фигуративните термини появили се по време на реализацията не са противоречиви.

В други случаи, напротив, леко колебание в избора на една или друга фигура, натоварващ я с определена роля, може да предизвика появата на отделни фигуративни пътища, но които са паралелни. Осъществяването на тези фигуративни пътища въвежда така проблематиката на вариантите: фигурата, натоварена да представлява сакралното, да бъде тази на свещеника, на набожника или на клисаря, от тях зависи фигуративното протичане на цялата секвенция, начините на действие, местата, където тя трябва да се разположи, съответстващи всеки път на първоначално избраната фигура, ще бъдат различни едни от други в еднаква степен. Като се поляризират двата феномена може да се каже, че в случая на многоизотопията, една единствена първоначална фигура поражда развития на значението, които се наслагват в един единствен дискурс; в случая на многовариантността фигуративното многообразие, удържано и дисциплинирано от наличието на една единствена роля не пречи да се преследва подобно, ако не и идентично значение, в няколко проявени дискурса.

Както се вижда, значението на този последен пример се състои най-вече в появата, под различни онагледявания, на една единствена тематична роля. Защото проблемът, който се поставя в рамките на теорията на наративността и, по-специално, на нейната актантна компонента, е да се разбере дали дискурсивните конфигурации могат да бъдат подчинени на структуралния анализ и дали, в случай на положителен отговор, който сякаш се уточнява, този анализ може да открои дискретни номинални елементи, които да могат да бъдат съпоставени и наместени много точно с актантните роли. Но евентуалното свеждане на конфигурациите до дискурсивни роли би могло да направи желаната услуга.

В примерите, разпилени наслуки в процеса на разсъжденията – око, сърце, слънце, огън, набожник – всичко се случва сякаш номиналните фигури (номинални, защото притежават “универсална” сема, която позволява да ги разглеждаме като обекти противопоставени на процесите) носят в себе си възможности, които позволяват да се предвидят не само техните семични фразови реализации, но също и възможните снопове от техните фигуративни предикати, от евентуални фигуративни обекти, които визират, ако се намират в позицията на субекти, или на евентуални субекти, които могат да ги манипулират като обекти. Проектирането на техните виртуалности върху която и да било дискурсивна изотопия, позволявайки дифузното им проявление по време на дискурса (или на откъс от дискурса), им налага известна дисциплина, разрешавайки реализирането само на някои фигуративни пътища, като изключва други, които се прекратяват. Като се запазят всичките пропорции дискурсивната конфигурация съответства, в рамките на дискурса, на тематичната роля, също както лексемата съответства на семемата в рамките на изказа.

Констатацията хвърля светлина, но не е достатъчна: конфигурацията обхваща всички фигури – номинални, вербални, но също и обстоятелствени, каквито са пространството и времето и които тя може да асоциира; тематичната роля е само номинална фигура. Ако можем да претендираме, че тази роля обединява всички неноминални фигури от своята конфигурация, в известен смисъл и в рамките на изотопията на дискурса, то тя го прави в името на някое друго от своите структурални свойства. Освен, че е тема, тя е и роля и в лингвистичен план неин структурален еквивалент е агентивното съществително, което е едновременно съществително (= номинална фигура) и агент (= парасинтактична роля). Лексемата рибар, например, е много наситена повърхностна конструкция: тя обозначава онзи, който притежава ограничена компетентност да направи нещо, която може да бъде разширена и когато това разширение е изразено то може да обхване дълга дискурсивна секвенция; но поне на това ниво запазва своя семантичен характер; и в двете граматики, лингвистична и наративна, може да заема различни актантни позиции.

Тематичната роля се определя чрез двойна редукция: първата е редукцията на дискурсивната конфигурация до един фигуративен път, осъществен или осъществим в дискурса; втората е редукцията на този път до компетентен агент, който виртуално го обхваща. Всяка срещана в дискурса фигура, когато, при условия, които трябва да се уточнят, е натоварена с тематична роля, може да бъде анализирана и описана, за нуждите на каузата, било като обща конфигурация, било като фигуративен път, съдържащ се в дискурсивния свят.

Фигурата на рибаря, проявяваща се в дискурса под формата на тематична роля (имаме предвид Двама приятели на Мопасан) ни изглежда хубав пример, позволяващ може би да се премине границата, която разделя, на пръв поглед, фигурите в речника, установени чрез употребата и теоретично систематизирани, от фигурите, които са в процес на изграждане, каквито са например, героите в романа. Очевидно рибарят носи в себе си, всичките възможности на своето действие, всичко, което можем да очакваме от него като поведение; неговото поставяне в дискурсивна изотопия му отрежда тематична роля, която може да бъде използвана от наратива. Персонажът на романа, ако предположим, че той е въведен, например, чрез неговото собствено име, постепенно се изгражда чрез последователни и разпилени в текста фигуративни обозначавания. Пълната му фигура се разгръща едва на последната страница, благодарение на запомнянето от страна на читателя. Това запомняне, феномен от психологическо естество, може да бъде заместено от аналитичното описание на текста (= неговият прочит в смисъла на семиотично действие), което трябва да позволи да се откроят дискурсивните конфигурации, от които е съставен персонажът и да се сведат до тематичните роли, които са му поверени. Което не пречи, ако възприемем гледната точка на създаване на текста, да обърнем похватите и да дадем логически приоритет на тематичните роли, които завладяват фигурите и ги развиват във фигуративни пътища, съдържащи имплицитно всички виртуални конфигурации на проявения дискурс.

От този момент е удобно да направим една последна крачка и да кажем, че подборът на тематичните роли, чийто логически приоритет върху конфигурациите току-що беше признат, може да се осъществи само с помощта на крайните етапи, до които достига организирането на наративните структури, тоест на актантните роли. Поемането на тематичните роли от актантните роли представлява посредническата инстанция, която осигурява прехода от наративните към дискурсивните структури.

Забележка: Очевидно е, че въвеждането на понятието тематична роля поражда нови значими трудности, тъй като всяка дисциплина – психология, социална психология, социология – предоставя собствен репертоар от роли. Разграничението, което предложихме между “семиотична форма” и “научна форма” би могло да се използва тук, за да разграничи двата вида “роли”. В този смисъл трудовете на Клод Бремон заслужават цялото ни внимание.

3. ОБОБЩЕНИЯ

Връщането, което току-що направихме към дедуктивния подход, позволява да се уточни, макар и временно, нашия възглед за наративизиране на дискурса. Наративната граматика поражда наративни обекти (= “разкази”), замислени като наративни пътища, избрани с оглед на изразяването. Тези пътища се определят от специфично разпределяне на актантните роли, притежаващи модалности и определени от съответните им позиции в рамките на наративната програма. В наративния обект, притежаващ своята граматическа структура е вложено специфично съдържание, благодарение на неговото изразяване в дискурса. Семантичното влагане се осъществява чрез селекцията, осъществена от актантните роли, на тематичните роли, които, за да осъществят своите възможности, използват лексемното ниво на езика и се проявяват под формата на фигури, които се продължават в дискурсивни конфигурации.

Дискурсът, разглеждан на повърхността, изглежда като синтагматично разгръщане, осеяно от полисемични фигури, съдържащи многобройни възможности, обединени често в непрекъснати или дифузни дискурсивни конфигурации. Само някои от тези фигури, които могат да изпълняват актантни роли, могат да бъдат издигнати до равнището на тематични роли: тогава те се наричат актьори. Актьорът е мястото на среща и на свързване на наративните и дискурсивни структури, на граматическата и семантичната компонента, защото всеки път е натоварен поне с една актантна роля и една тематична роля, които уточняват неговата компетентност и границите на неговата дейност и на неговото битие. Същевременно той е и мястото на влагане на тези роли, но и на тяхната трансформация, тъй като семиотичната дейност, извършваща се в рамките на наративните обекти, се състои основно в играта на придобивки и загуби, на подмяна и обмен на модални или идеологически ценности. От този момент акториалната структура присъства като топологична структура: макар и да изхожда едновременно от наративни и дискурсивни структури, тя е единствено мястото на тяхното изразяване, без лично да принадлежи на нито една от тези структури.

Превод от френски език:
Рени Йотова

————————–
Бележки:

* Този текст е публикуван в сборника Наративна и текстуална семиотика, Париж, Ларус, 1973 г., съставители К. Шаброл и Ж.-К. Коке. Преводът е по: A. J: GREIMAS, Du sens II, Ed. Du Seuil, Paris 1983, pp. 49-66.