След като в предходните глави представихме със съзнателно опростяване “естествения” език като единствен предмет на теорията на речевата дейност, в предишната глава независимо от значителното разширяване на нашата перспектива отново процедирахме така, като че ли единственият предмет на теорията са денотативните семиотики. С този термин означаваме семиотиките, в които нито един план не е семиотика. Остава ни да покажем, като разширим още повече перспективата си, че съществуват също така и семиотики, чийто план на израза е семиотика, а също така и други, чийто план на съдържанието е семиотика. Ще наречем първите конотативни семиотики, а вторите – метасемиотики. Тъй като планът на израза и планът на съдържанието се дефинират само в опозиция и съотносително един спрямо друг, от това следва, че предложените тук дефиниции за конотативна семиотика и за метасемиотика са само едни “реалистични” временни дефиниции, на които дори не може да бъде придадена оперативна стойност.

Когато в предходната глава дефинирахме семиотиката, тази дефиниция не се отнасяше за индивидуалната семиотика в противопоставяне на други семиотики, а за семиотиките, противопоставени на не-семиотиките, тоест за семиотиката като висш йерархичен тип, за езика като понятие или като class as one. Когато става дума за противопоставяне на една индивидуална семиотика на друга, знаем, че теоретикът я предвижда в своите изчисления като тип възможна структура. За сметка на това все още не сме разгледали начина, по който теоретикът да процедира при анализа на текста, за да разпознае и идентифицира като такава индивидуалната семиотика. Когато изготвихме метода за анализ, приехме по подразбиране, че предложеният предмет е текст, написан в дадена семиотика, а не в смес от две или повече семиотики.

С други думи, ние работихме за установяване на проста типова ситуация, изхождайки от предположението, че даденият текст притежава структурна хомогенност и че ние не можем с основание да въвеждаме в него по каталитичен път повече от една семиотична система. Това предположение обаче не издържа по-задълбочено проучване; напротив, всеки текст, ако не е прекалено редуциран, за да може да бъде достатъчна основа за извеждане на системата, която може да бъде обобщена и спрямо други текстове, обикновено съдържа деривати, които се основават на други системи. Различните части или части от части на даден текст могат да бъдат представяни:

1. в различни стилистични форми (стихове и проза, смес от двете);

2. в различни стилове (творчески и имитаторски, наречен още стандартен; стил, който е едновременно творчески и имитаторски, наречен архаизиращ);

3. в различни стилове на стойности (висок стил на стойност и по-нисък стил на стойност, наречен просторечие; а също така неутрален стил на стойност, който не може да бъде разглеждан като нито един от горните два);

4. в различни жанрове на стилове (реч, писмо, жестове, сигнални флагове и пр.);

5. в различни движения (гняв, веселие и пр.);

6. в различни езици, измежду които трябва да се различават:

• различни местни типове (речеви дейности, общи за дадена общност, речеви дейности, принадлежащи на различни социални и професионални групи);
• различни национални езици;
• различни регионални речеви дейности (обичайна речева дейност, диалект, наречие и пр.);
• различни физиономии (що се отнася до израза, различни “органи” или “гласове”).

Стилистична форма, стил, стил на стойност, жанр на стил, движение, местен тип, национален език, регионална речева дейност и физиономия са взаимно свързани категории, така че всеки функтив на денотативна семиотика трябва същевременно да бъде дефиниран и спрямо всеки от тях. Като се съчетава член на една категория с член на друга, се получават хибриди, които вече често са могли или лесно могат да получат специфични означения: литературен стил за творчески стил, който е и висок стил на стойност; арго за творчески стил, който е едновременно висок и просторечив стил на стойност; жаргон и код за творчески стилове, които не са нито високи, нито просторечийни стилове на стойности[1]; разговорна речева дейност за стандартен стил, който не е нито висок, нито просторечив стил на стойност; ораторски стил за висок стил на стойност, който е слово и обща речева дейност; проповеднически стил за висок стил на стойност, който е слово и професионална речева дейност; административен стил за висок стил на стойност, който е архаизиращ стил, писмо и професионална речева дейност; и така нататък.

Целта на това изброяване не е да изчерпи темата, нито да предложи формални дефиниции, а само да покаже съществуването на тези факти и тяхното многообразие.

Индивидуалните членове на всеки от тези класове и единствата, които се образуват вследствие на тяхното съчетаване, ще бъдат наричани конотатори. Някои измежду тези конотатори могат да са свързани с дадени системи на семиотични схеми, други с дадени системи на семиотични употреби, трети и с двете. Това не може да се знае предварително, тъй като може да зависи от ситуациите. За да цитираме само някои изглеждащи крайни възможности, невъзможно е да се знае предварително дали дадена физиономия (словата на даден индивид спрямо словата на друг) представлява само специфична употреба, а не същевременно и специфична схема (която може би се различава съвсем малко от другата, но все пак се различава), или дали даден национален език представлява специфична лингвистична схема или в опозиция на друг национален език – само специфична употреба, докато схемите на двата езика са идентични.

Така за да може да осигури непротиворечиво и изчерпателно описание, теорията трябва да препоръча такава процедура за анализ на текста, която да позволява да се прави разграничение между тези ситуации. Любопитно е да се установи, че до днес лингвистиката е отделяла твърде малко внимание на тази необходимост. Причината за това може да се потърси в трансцеденталните гледни точки, които са били възприети, като например социологичната гледна точка, въз основа на която се смята за възможно да се подкрепя постулатът (който най-вероятно е погрешен), според който по силата на съществуването на дадена социална норма вътрешната структура на даден национален език е специфична и еднородна, и обратно, лингвистичната физиономия като такава е пренебрежимо количество, което може да се разглежда просто като представляващо даден национален език. Само Лондонската школа е съзнателно предпазлива: дефиницията на фонемата, дадена от Д. Джоунс, се прилага изрично само към “the pronunciation of one individual speaking in a definite style”[2].

Като се има предвид неограничената разтегливост на текста (неговата продуктивност), винаги ще има “преводимост”, т.е. заместване на израза между два знака, всеки от които принадлежи към своята класа от знаци, съответно свързана със своя конотатор. Този критерий е особено приложим към знаците с по-широк обхват, които текстовият анализ среща в първоначалните си операции: всяко производно на текста (например, глава) може да бъде преведено от едно представяне като стилистична форма, стил, стил на стойност, жанр на стил, движение, местен тип, национален език, регионална речева дейност, физиономия, на всяко едно друго измежду тях. Ние вече видяхме, че тази преводимост не винаги е взаимна, когато става дума за семиотики, които не са езици; но в такъв случай винаги остава възможна едностранната преводимост. Следователно в текстовия анализ конотаторите се явяват като части, които влизат във функтиви така, че последните приемат взаимно заместване, когато тези части бъдат извадени, и които при дадени условия се откриват във всики функтиви от дадена степен. Това обаче не е достатъчно за дефиниране на конотатора. Ще наричаме индикатор величината, която притежава тези свойства, и ще трябва да правим разлика между два вида индикатори: сигнали (вж. глава 14) и конотатори; онова, което ги различава от оперативна гледна точка, е, че един сигнал винаги се оставя да бъде свързан недвусмислено само с един от плановете на семиотиката, а това никога не е възможно за един конотатор. Следователно, конотаторът е индикатор, който при дадени условия се открива и в двата плана на семиотиката.

В хода на анализа конотаторите трябва да бъдат изведени по дедуктивен път. Знаците, които се различават само по това, че са свързани с различните си конотатори, в такъв случай ще се явяват вариации. За разлика от обичайните варианти (вж. глава 16), тези вариации са особени и трябва да бъдат разглеждани отделно в по-нататъшния анализ. По този начин се предпазваме от объркване на различни семиотични схеми (и различни употреби); ако впоследствие установим наличието на идентичност, едно съпоставяне ще я направи очевидна.

Сега обаче е ясно, че конотаторите също представляват предмет, спадащ към семиотиката, а не към дисциплината, която анализира денотативните семиотики и чиято единствена задача е да извлича конотаторите и да ги съхранява с оглед на по-нататъшната им обработка. Тяхната обработка се извършва от специална дисциплина, която определя проучването на денотативните семиотики.

Сега изглежда очевидно, че връзката, съществуваща между определени класове знаци и определени конотатори, е семиотична функция, тъй като класовете знаци са изразът на тези конотатори, разглеждани като съдържание. Така семиотичните схема (схеми) и употреби, които ние наричаме френски език, са изразът на конотатора “френски”. Също така семиотичните схема (схеми) и употреби, които наричаме езикова физиономия NN, са изразът на реалната физиономия NN (тоест, на дадено лице). Това е така и във всички останали случаи. Напълно основателно националният език е “символ” на нацията, а диалектът – “символ” на даден регион.

Следователно, изглежда основателно съвкупността от конотатори да се разглежда като съдържание, чийто израз са денотативните семиотики, и съвкупността, образувана от това съдържание и този израз, да се означава с наименованието семиотика или по-скоро конотативна семиотика. С други думи, след приключване на анализа на денотативната семиотика, конотативната семиотика трябва да бъде подложена на анализ според съвсем същата процедура. Тук отново става въпрос за разграничаване между семиотични схема и употреба. Конотаторите трябва да бъдат анализирани на базата на взаимните им функции, а не на базата на смисъла на съдържанието, което е свързано или би могло да бъде свързано с тях. Проучването на схемата на една конотативна семиотика следователно не разглежда понятия от социално и религиозно естество, каквито често се свързват с концептите за национален език, диалект, местен тип, стил и пр.; с него трябва обаче да се обвърже едно проучване на нейната употреба, също както при денотативните семиотики.

И така, конотативната семиотика е семиотика, която не е език и чийто план на израза е съставен от плановете на съдържанието и на израза на една денотативна семиотика. Това следователно е семиотика, един от плановете на която, този на израза, е семиотика.

Онова, което може да бъде изненадващо тук, е, че ние открихме една семиотика, чийто план на израза е семиотика. Неотдавнашните постижения на логиката, каквито ги познаваме от трудовете на полските логици, ни подготвиха да разпознаваме съществуването на семиотики, чийто план на съдържанието е самият той семиотика. Именно това бе наречено метаезик[3] (ние бихме казали метасемиотика), тоест, семиотика, която има за предмет друга семиотика; в нашата терминология това трябва да означава семиотика, чието съдържание е семиотика. Самата лингвистика трябва да бъде такава метасемиотика.

Както вече отбелязахме, концептите за израз и за съдържание не могат да бъдат предмет на формални дефиниции, тъй като това са наименования, отредени по произволен начин на величини, които съществуват само в своята опозиция и могат да бъдат дефинирани единствено негативно. Поради това ще дефинираме на друга основа, като на първо време структурираме класа на семиотиките на клас на научни семиотики и клас на ненаучни семиотики; това предполага концепта за операция, която вече дефинирахме в предходните страници. Ще наричаме научна семиотика[4] семиотиката, която е операция, и ненаучна семиотика тази, която не е операция. След това ще дефинираме конотативната семиотика като ненаучна семиотика, един или повече от чиито планове е (са) семиотика (семиотики); а метасемиотиката – като научна семиотика, един или повече от чиито планове е (са) семиотика (семиотики). Всъщност както видяхме, в най-често срещаните случаи само един от двата плана е семиотика.

Както отбелязват логиците, можем освен това да си представим една научна семиотика, която се занимава с метасемиотика, и според тяхната терминология можем да дефинираме една мета(научна семиотика) като метасемиотика, чийто предмет-семиотика е научна семиотика (семиотика, която влиза като план в друга семиотика, се нарича семиотика предмет на последната). В съответствие с терминологията на Сосюр можем да дефинираме семиологията като метасемиотика, чиято семиотика предмет е ненаучна семиотика. Тогава метасемиология ще бъде една мета(научна семиотика), чиито семиотики предмети са семиологии.

За да изясни не само основанията на лингвистиката, но също и най-крайните й последици, теорията на речевата дейност е принудена да присъедини към изучаването на денотативните семиотики изучаване на конотативните семиотики и на метасемиологиите. Това задължение се пада на лингвистиката, тъй като то може да бъде изпълнено по удовлетворителен начин само на базата на предпоставки, присъщи на лингвистиката.

Последната ни задача тук ще бъде да разгледаме по-подходящата организация на метасемиологията от гледна точка на лингвистиката.

Обикновено една метасемиотика ще бъде (или може да бъде) напълно или частично идентична със своята семиотика-предмет. Например лингвистиката, която описва даден език, ще използва същия този език в описанието си. По същия начин семиолозите, които описват семиотики, които не са езици, ще могат да направят тези описания на даден език. Ако случаят не е такъв, семиотиката, с която те си служат, винаги ще може да бъде преведена на определен език (вж. определението за език). От това следва, че ако метасемиологията трябва да предостави пълно описание на семиотиката на семиология, тя по този начин ще повтори в голямата им част самите резултати на последната. Принципът за простота обаче подтиква към използването на метод, който ще позволи това да бъде избегнато. Поради съображения за съпоставимост ще трябва да разглеждаме метасемиологията така, че в практиката нейният предмет да е изключителен спрямо този на семиологията; ще трябва да постъпим по подобен начин и спрямо евентуалните метасемиологии от по-висш порядък и да избягваме да създаваме нови метасемиологии, които не биха имали изключителни предмети по отношение на вече разглежданите предмети.

И така, метасемиологията трябва да съсредоточи своите усилия не върху езика, който вече е описан от семиологията, и на който също така е създадена тази семиология, а върху евентуалните изменения на този език или добавките, които тя внася в него, за да създаде своя специализиран жаргон. От това следва ясно, че метасемиологията не трябва да предоставя описания на изреченията, които влизат в теорията на семиологията, ако може да докаже, че тези изречения са възможни единици, които вече са могли да бъдат предвидени от системата на езика. За сметка на това нейната област е специфичната терминология на семиологията и ще видим, че тя използва три вида термини:

1. Термини, които влизат като определими в системата на дефиниции на семиологията, и чието съдържание, следователно, вече е определено, т.е. анализирано (вж. глава 14) от самата семиология. Тези термини не принадлежат към специфичната област на метасемиологията.

2. Термини, заети от езика, и които като неопределими влизат в системата на дефиниции на семиологията. Обратно на положението на неопределимите термини в други науки, в семиологията те имат особен статут: били са заети от семиотиката-предмет на семиологията, която вече ги е дефинирала в своя анализ на плана на съдържанието. Тези термини също така не принадлежат към специфичната област на метасемиологията.

3. Tермини, които не са заети от езика (но за които обаче трябва да се предполага, че имат структура на израза, съвпадаща със системата на езика) и които влизат като неопределими в съжденията на семиологията. Тук трябва да се разграничат още два вида термини:

• термините, които означават вариации от последна степен на инварианти от последна степен, т.е. вариации на глосеми (и вариации на сигнали) от последна степен, крайните „минимални” вариации (индивиди и/или локализирани вариации), които семиологията е успяла да разгледа в своя анализ. Тези вариации по необходимост се съхраняват като неопределими от семиологията, като се има предвид, че за нас дефиниция означава анализ, а тук е невъзможен именно анализ във вътрешността на семиологията. Обратно, става възможен анализът на тези вариации вътре в метасемиологията, тъй като те трябва да бъдат описани в нея като минимални знаци, които влизат в семиологията, и след това анализирани така, както са били анализирани минималните знаци на езика в семиологията, т.е. чрез разлагане на фигури, основано върху изпитанието на комуникацията, приложено към семиотиката на семиологията, и чрез артикулиране във варианти. И така ще установим, че величините, които влизат като варианти в плановете на съдържанието и на израза на езика (или независимо в коя семиотика-предмет от първа степен) ще бъдат инварианти на плана на съдържание на семиологията.
• термините, означаващи категории варианти и инварианти от всички степени. Разгледани като class as one, техните съдържания ще бъдат синкретизми между предварително посочените в (а) величини или синкретизми от техните синкретизми.

Следователно, задачата на метасемиологията е да подложи минималните знаци на семиологията, чието съдържание е идентично на последните варианти на съдържанието и на изразяа на семиотиката-предмет (езикът), на релационен анализ, извършван според същите правила, предписани за анализа на текстове. И тук както в този анализ на текстове ще трябва да се опитаме да регистрираме колкото се може повече реализирани стойности, т.е. стойности, които могат да бъдат предмет на конкретен анализ.

За да разберем какво може да се случи тук, не трябва да забравяме, че Сосюровото разграничение между форма и субстанция не е могло да бъде запазено без изменение, и че всъщност се оказа, че то обхваща едно разграничение между две форми, всяка вписана в своята йерархия. В езика например един функтив може да бъде разглеждан или като езикова форма, или като форма на смисъл. Тези два начина да се гледа на него могат да покажат като различни два предмета, които обаче могат в известен смисъл да бъдат разглеждани като идентични, тъй като само възприетата гледна точка е различна. Следователно разграничението на Сосюр и формулировката, която той му дава, не бива да ни карат да мислим, че откритите благодарение на анализа на дадена лингвистична схема функтиви не могат да бъдат разглеждани с известно основание като притежаващи физическо естество. Можем спокойно да кажем, че това са физически величини (или техни синкретизми), които се дефинират чрез взаимна функция. Така има основания да се каже, че анализът на съдържанието на минималните знаци на семиологията, който метасемиологията извършва, е анализ на физически величини, които се дефинират чрез взаимна функция. До каква степен в крайна сметка е възможно да бъдат разглеждани всички величини на дадена семиотика както в нейното съдържание, така и в нейния израз, като физически величини или най-малкото като величини, сводими към физически – това е въпрос, който се вписва в днешния дебат[5] между физикализъм и феноменализъм, който засяга само епистемологията, дебат, в който ние тук не трябва да заемаме позиция и по отношение на който теорията за лингвистичната схема също така не трябва да заема позиция. От друга страна в днешния лингвистичен дебат и у защитниците, и у противниците на глосематичната гледна точка, можем да разпознаем определена тенденция за объркване на същността на проблема, сякаш предметът, който лингвистът анализира, въвеждайки чрез катализа дадена езикова форма, не може да бъде от физическо естество също като предмета, който „теоретикът на субстанцията” трябва да анализира, като въвежда чрез катализа една или друга неезикова форма на смисъл. Необходимо е това недоразумение да бъде разсеяно, за да се разбере задачата на метасемиологията. Благодарение на промяната в гледната точка, която предполага преминаването от семиотика-предмет към нейната метасемиотика, метасемиологията придобива нови средства, за да възприеме и продължи още по-напред чрез прилагането на самите семиологични методи анализа, който беше изчерпан от семиологична гледна точка. Това означава просто, че крайните варианти на езика са подложени на по-особен по-нататъшен анализ на една напълно физическа основа. С други думи, в практиката метасемиологията е идентична на описанието на субстанцията. Задачата на метасемиологията е да осъществи непротиворечив, изчерпателен и възможно най-прост анализ на предметите, които за семиологията остават несводими индивиди (или локализирани величини) на съдържанието, и на звуците (или буквите в писмото), които също остават за семиологията несводими индивиди (или локализирани величини) на израза. На базата на функциите и според вече посочената процедура метасемиологичният анализ трябва да бъде извършван до неговото изчерпване, докато и тук бъдат достигнати несводимите варианти, за които критерият за свързаности вече не дава нищо, така че обяснението чрез навързване на основания и причини трябва да отстъпи пред едно чисто статистическо описание, което в такъв случай е единственото възможно: всъщност крайната ситуация на физиката и на дедуктивната фонетика.

Става веднага ясно, че една метасемиотика може и трябва да бъде присъединена към конотативната семиотика, за да продължи там анализа на своите най-крайни предмети. Също както метасемиотиката на денотативните семиотики ще разглежда на практика предметите на фонетиката и на семантиката в реинтерпретирана форма, по-голямата част от собствено социологическата лингвистика и външната лингвистика на Сосюр ще намерят своето място в метасемиотиката на конотативните семиотики също под реинтерпретирана форма. На тази метасемиотика се пада да анализира множеството смисли на съдържанието – географски и исторически, политически и социални, религиозни, психологически – които се свързват с нацията (като съдържание на националния език), региона (като съдържание на регионалния език), формите на оценяване на стиловете, личността (като съдържание на физиономията, изначално характерологична задача), движенията и т.н. Може да се предвиди, че редица специални науки и най-вече без съмнение социологията, етнологията и психологията ще трябва да дадат тук своя принос.

В духа на принципа за простота не трябва да бъдат създавани метасемиотики от по-висш ред, тъй като подобен опит би могъл да покаже, че те няма да донесат други резултати освен тези, постигнати от метасемиологията от първи ред.

Превод от френски:

———————————
Бележки:

* Преводът е по книгата: Louis Hjesmlsev. Prolégomènes à une théorie du langage. Ed. De Minuit ; Paris 1971, рр. 144-157.

[1] Жаргонът може да бъде дефиниран като неутрален стил на стойност със специфични знаци (най-често изрази на знаци), а кодът – като неутрален стил на стойност със специфични проявления на израза. Като се прилага терминът стил на жанра към език, свързан с определени литературни жанрове (типичен пример за това са някои старогръцки диалекти), можем да дефинираме терминологията като едновременно жаргон и стил на жанр, а научната семиотика (при условие, че не е система от символи) като едновременно код и стил на жанр.

[2] Вж. стр. 84, бележка 3, и особено D. Jones, Travaux du Cercle linguistique de Prague IV, 1931, p. 74.

[3] Вж. по този въпрос изложението на J.Jørgensen (вж. стр. 138, бележка), стр. 9, sqq.

[4] Не казваме чисто и просто наука, защото трябва да имаме предвид възможността някои науки да не са семиотики в смисъла, който ние придаваме на този термин, а системи от символи.

[5] Вж. по този въпрос, освен други, вече цитираните трудове на Bloomfield и Neurath (p. 139-140, note) и на Alf Ross, “On the Illusion of Consciousness” (Theoria VII, 1941, p. 171 sqq.)