Целта на семиологичното изследване е да възпроизведе функционирането на значещи системи, различни от езика, съгласно основния проект на всяка структуралистка дейност, който се изразява в конструиране на наподобяване на наблюдаваните предмети.[1] За да се предприеме това изследване е необходимо да се приеме направо и още от самото начало (и най-вече тогава) един ограничителен принцип. Този принцип, за пореден път произхождащ от лингвистиката, е принципът на релевантност[2]: взема се решение събраните факти да се описват само от една гледна точка и следователно в разнородната маса на тези факти да се отбелязват само белезите, които интересуват тази гледна точка, като се изключват всички други (това са така наречените релевантни белези); например фонологът изучава звуковете само от гледна точка на смисъла, който те пораждат, без да се занимава с тяхното физическо, учленително естество; релевантността, избрана от семиологичните изследвания, засяга по дефиниция значението на анализираните предмети: предметите се изучават само по отношение на смисъла, който съдържат, без да се намесват, или най-малкото не преждевременно, т.е. преди системата да бъде възпроизведена възможно най-задълбочено – останалите детерминанти (психологически, социологически, физически) на тези предмети; без съмнение тези останали детерминанти, всеки от които спада към някаква друга релевантност, не трябва да се отричат; самите те обаче трябва да бъдат третирани със семиологичен инструментариум, т.е. да бъдат определени тяхното място и функция в системата на смисъла: например Модата очевидно има икономически и социологични импликации: семиологът обаче няма да анализира нито икономиката, нито социологията на Модата, а само ще каже на кое равнище семантичната система на Модата, икономиката и социологията стигат до семиологична релевантност: например, на равнището на образуване на знака на дрехата или на това на асоциативните принуди (табута), или на това на дискурса на конотация. Принципът за релевантност очевидно създава за анализатора ситуация на иманентност, дадена система е наблюдавана отвътре. Същевременно, понеже търсената система не е предварително известна в своите граници (защото целта е именно тя да бъде възпроизведена), в началото иманентността може да се простира само върху една разнородна съвкупност от факти, която трябва да се „обработи”, за да се опознае структурата й; тази съвкупност трябва да бъде дефинирана от изследователя преди началото на изследването: това е корпусът. Корпусът е краен сбор от материали, предварително определен от анализатора с известна (неизбежна) произволност и върху който той ще работи. Например, ако целта е да се възпроизведе хранителната система на съвременните французи, трябва предварително да се реши какъв корпус от документи ще обхваща анализът (менюта от вестници или от ресторанти? Автентични или „преразказани” менюта?) и след като този корпус бъде дефиниран, е необходимо строго придържане към него: това означава, от една страна, в него да не се добавя нищо в хода на изследването, но също така и неговият анализ да бъде докрай изчерпателен, като всеки факт, включен в корпуса, трябва да бъде открит в системата. Как да се подбере корпусът, върху който да се работи? Разбира се, това зависи от естеството на предполагаемите системи: един корпус от факти, свързани с храната, не може да бъде подчинен на същите критерии за избор, както един корпус на автомобилни форми. Тук можем да предложим само две общи препоръки. От една страна, корпусът трябва да бъде достатъчно голям, за да може с известни основания да се надяваме, че неговите елементи насищат една пълна система от прилики и отлики; сигурно е, че когато се анализира поредица от материали, след известно време се откриват вече срещани факти и връзки (видяхме, че идентичността на знаците е езиков факт); тези „завръщания” стават все по-чести, докато в един момент вече не се откриват нови материали: значи корпусът е наситен. От друга страна, корпусът трябва да бъде възможно най-хомогенен; първо, хомогенност на субстанцията; очевидно в наш интерес е да работим върху материали, изградени от една и съща субстанция, подобно на лингвиста, който работи само със звукова субстанция; също така в идеалния случай един добър хранителен корпус би трябвало да съдържа само един и същ тип документи (например ресторантски менюта); същевременно в реалността субстанциите най-често са смесени; например дрехи и писмен език в Модата; образ, музика и слово в киното и т.н.; значи ще приемаме хетерогенни корпуси, но в такъв случай трябва внимателно да изследваме системното свързване на участващите субстанции (и по-специално да отграничим добре реалното от езика, който го носи), тоест, да придадем на самата им хетерогенност една структурна интерпретация; после, хомогенност на темпоралността; по принцип корпусът трябва да елиминира максимално диахронните елементи; той трябва да съвпадне с едно състояние на системата, „срез” на историята. Без да навлизаме тук в теоретичния дебат за синхронията и диахронията, ще кажем само, че от оперативна гледна точка корпусът трябва да се придържа възможно най-близо до синхронните елементи; значи за предпочитане е един разнообразен, но ограничен във времето корпус пред един тесен, но дълготраен корпус, и например ако изучаваме фактите на пресата, за предпочитане е подборка от вестниците, излезли в определен момент, пред броевете на един и същ вестник, излизали в продължение на няколко години. Някои системи сами създават своята синхрония, като например Модата, която се променя всяка година; за останалите трябва да се избере кратка темпоралност, като впоследствие могат да се правят проучвания и в диахронията. Тези първоначални избори са от чисто оперативно естество и са неизбежно донякъде произволни: не може да се предполага какъв ще е ритъмът на промяна на системите, тъй като може би основната цел на семиотичните изследвания (тоест онова, което ще бъде открито последно) е именно откриването на собственото време на системите, на историята на формите.

Превод от френски:

————————————
Бележки:

[1] Вж. R. Barthes, “L’activité structuraliste”, in Essais Critiques, Seuil, 1964, p.

[2] Формулиран от A. Martinet, Elements…, p. 37.