Дотук се постарахме да се придържаме към старата традиция, според която даден знак е преди всичко знак за нещо. Това е обичайно схващане, с което се съобразявахме, а също така е широко разпространена концепция в епистемологията и логиката. Сега обаче бихме искали да покажем, че то е несъстоятелно от езикова гледна точка; ние впрочем сме единодушни по този въпрос с модерните лингвистични теории.

Според традиционната теория знакът е израз на някакво съдържание, което е външно спрямо самия знак; и обратно, модерната теория (формулирана по-специално от Ф. дьо Сосюр и след него от Лео Вайсгербер[1]) схваща знака като едно цяло, образувано от израз и съдържание.

Критерият за адекватност ще определи коя от тези две концепции да изберем. За целта ще спрем засега да говорим за знаците, тъй като се опитваме да ги дефинираме, а не знаем какво са те, и ще се обърнем към онова, чието съществуване установихме, а именно, семиотичната функция, разположена между две величини: израз и съдържание. Като вземем за отправна точка това фундаментално съображение, ще можем да решим дали е подходящо да разглеждаме семиотичната функция като външна или като вътрешна функция на величината, която наричаме знак.

Възприехме термините израз и съдържание, за да означаваме с тях функтивите, които приемат въпросната семиотична функция; това е чисто функционален и формален избор и в този ред на мисли ние не влагаме нищо друго и нищо повече в термините израз и съдържание.

Винаги ще съществува свързаност между функцията и (класа на) нейните функтиви: не можем да си представим една функция без нейните елементи, които самите не са нищо друго освен най-крайните точки на тази функция и следователно са немислими без нея. Ако една и съща величина последователно приема няколко различни функции и изглежда може да бъде схващана като избрана от тези функции, въпреки това тук не става дума за един и същ функтив, а за няколко, които се превръщат в различни предмети според функцията, от чиято гледна точка ги разглеждаме. От друга страна, това не пречи да може да се говори за “същата” величина, когато например се разглеждат функциите, които я образуват (които са приети от нейните части) и установяват. Ако няколко серии от функтиви приемат една и също функция, това означава, че е налице свързаност между функцията и съвкупността от тези функтиви; впоследствие всеки функтив избира функцията.
Също така съществува свързаност между семиотичната функция и нейните два функтива израз и съдържание. Не може да съществува семиотична функция без едновременното присъствие на тези два функтива, също както нито един израз и неговото съдържание, нито едно съдържание и неговият израз не биха могли да съществуват без семиотичната функция, която ги обединява.

Семиотичната функция е сама по себе си свързаност: израз и съдържание са свързани и по необходимост се предполагат взаимно. Изразът е такъв само затова, защото е израз на някакво съдържание, а съдържанието е такова само защото е съдържание на някакъв израз. Ето защо е невъзможно да съществуват съдържание без израз или израз без съдържание, освен ако те не бъдат изкуствено отделени. Ако мислим, без да говорим, мисълта не е лингвистично съдържание и не е функтив на някаква семиотична функция. Ако говорим, без да мислим, като произвеждаме поредици от звуци, без слушащият да може да ги свърже с някакво съдържание, това ще бъде просто какофония, а не езиков израз, нито функтив на някаква семиотична функция. Разбира се, не бива да се бъркат липса на съдържание с липса на смисъл: съдържанието на даден израз може спокойно да бъде определено като лишено от смисъл от някаква гледна точка (например тази на нормативната логика или на физикализма), без при това да престава да бъде съдържание.

Ако в анализа на текста пропуснем да разгледаме семиотичната функция, не бихме могли да отграничим знаците и в никакъв случай не бихме могли да направим изчерпателно описание на текста. Следователно не бихме могли да направим и емпирично описание в смисъла, в който го разбираме – като спазваме функциите, които го изграждат (вж. глава 9). Следователно ще сме лишени от обективен критерий, който да може да се използва като база за анализа.
С цел да уточни естеството на семиотичната функция Сосюр е разгледал израза и съдържанието, взети поотделно, без да се занимава със семиотичната функция. Ето до какви изводи е стигнал той:

“Взета сама за себе си, мисълта е като мъглявина, в която нищо не е отграничено по необходимост. Няма предварително установени идеи и нищо не е различимо преди появата на езика… Звуковата субстанция не е по-фиксирана или по-ригидна; тя не е калъп, в който мисълта непременно трябва да се вмести, а пластична материя, която на свой ред се разделя на отделни части, за да предостави означаващите, от които мисълта има нужда. Така ние можем да изобразим (…) езика (…) като поредица от съседни подразделения, очертани едновременно в неопределения хоризонт на обърканите идеи (…) и в също толкова неопределения хоризонт на звуковете (…); езикът изработва своите единици, като се образува между две аморфни маси (…) това съчетание създава форма, а не субстанция.”[2]

Този педагогически опит обаче, колкото и находчиво да е формулиран, всъщност е лишен от смисъл и сигурно и самият Сосюр е осъзнавал това. В една наука, която избягва всички ненужни постулати, нищо не дава основание да се поставя преди езика “субстанцията на съдържанието” (мисъл) или “субстанцията на израза” (звукова поредица), или обратното, независимо дали това става във времеви или в йерархичен ред. Ако запазим терминологията на Сосюр, ще трябва да отчетем – и то именно въз основа на неговите данни – че субстанцията зависи изключително от формата и по никакъв начин не може да й се припише независимо съществуване.

Друг опит, който за сметка на това изглежда обоснован, се изразява в сравнението между различни езици и последващото извличане на онова, което е общо за всички тях и което остава общо за всички езици, независимо от броя им. Ако се абстрахираме от самия принцип за структура, който включва семиотичната функция и всички функции, които могат да се изведат от нея – принцип, който като такъв е естествено общ за всички езици, но чието изпълнение е различно във всеки един от тях – установяваме, че този общ фактор е една величина, определена само от функцията, която я свързва с принципа за структура на езика и с всички фактори, поради които езиците се различават едни от други. Ще наречем този общ фактор смисъл.

Така можем да установим, че в различните езици поредиците:

jeg véd det ikke (датски)
I do not know (английски)
je ne sais pas (френски)
en tiedä (фински)
Naluvara (ескимоски)

притежават въпреки всичките си разлики един общ фактор: смисълът, самата мисъл, която, разглеждана по този начин, временно се представя като аморфна маса, неанализирана величина, определена само от външните си функции, с други думи, от своята функция, приета с всяко от цитираните изречения. Би могло да се сметне, че смисълът се поддава на анализ от множество гледни точки и че различните анализи биха могли да го представят като също толкова различни предмети. Така например можем да го анализираме от логическа или от психологическа гледна точка. Установяваме, че той трябва да бъде анализиран по особен начин във всеки от тези езици, нещо, което можем да разбираме само по следния начин: смисълът е подреден, структуриран, образуван по различен начин според различните езици:

На датски идва първо jeg (аз), после véd (знам – сегашно време на изявителното наклонение), после допълнение, det (това) и накрая отрицанието, ikke;

На английски имаме първо “аз”, после глаголно понятие, което няма самостоятелно съществуване в датското просто изречение, после отрицание и накрая понятието “знание” (но нищо не съответства на “знам”, и няма допълнение);
На френски имаме първо je (аз), последвано от своеобразно отрицание (което обаче е напълно различно от датското и английското отрицание, защото не винаги има смисъла на такова), после от sais (знам) и от още един странен знак, който понякога се нарича отрицание, но който също така може да означава “крачка”; също както на английски, и тук няма допълнение;

На финландски първо е глагол, означаващ “аз – не” (или по-точно “не – аз”, тъй като знакът за “аз” е на втора позиция”; в този език отрицанието е глагол, който приема окончания за лице и число: en “аз – не”, ei “ти – не”, emme “ние – не” и т.н.), после понятието “знание” под форма, която може да означава императив в други съчетания; и тук няма допълнение;

На ескимоски имаме “не – знаейки – съм – аз – това”, т.е. глагол, производен на nalo, “незнание”, със суфикси за първо лице подлог и трето лице допълнение.[3]

И така, виждаме, че “необразуваният” смисъл, който може да бъде извлечен от тези езикови поредици, приема различна форма във всеки език. Всеки от тези езици установява свои граници в “аморфната маса на мисълта”, като придава значение на различни фактори в различен ред, поставя по различен начин центъра на тежестта и му придава различен релеф. Също както песъчинките, загребани в шепа, образуват различни рисунки, или като облака в небето, който пред очите на Хамлет мени формата си от минута на минута. Също както едни и същи песъчинки могат да образуват различни рисунки, а един и същ облак да прием постоянно нови форми, така и един и същ смисъл се образува или структурира по различен начин в различните езици. Само функциите на езика, семиотичната функция и произтичащите от нея функции, определят неговата форма. Смисълът всеки път се превръща в субстанция на една нова форма и няма друго възможно съществуване, освен да бъде субстанция на някаква форма.

И така, в езиковото съдържание, в неговия процес, установяваме една особена форма, формата на съдържанието, която е независима от смисъла, с който се намира в произволна връзка и който преобразува в субстанция на смисъла.

Лесно се вижда, че това е вярно и за системата на съдържанието. Може да се каже, че една парадигма в даден език и съответстваща парадигма в друг език могат да обхващат една и съща зона на смисъл, която, откъсната от тези езици, ще образува един аморфен и неанализиран континуум, в който границите се определят само чрез образуването на езиците.

Отвъд парадигмите, образувани от наименованията на цветовете в различните езици, можем да отграничим един такъв аморфен континуум чрез изваждане на разликите: цветовият спектър, в който всеки език установява произволно своите граници. Докато тази зона на смисъл като цяло се образува по приблизително еднакъв начин в основните езици на съвременна Европа, другаде лесно се откриват различни образувания. На уелски език “зелено” се казва отчасти gwyrdd и отчасти glas, “синьо” съответства на glas, “сиво” е или glas, или llwyd, “кафяво” е llwyd; това означава, че областта от спектъра, обхваната от френската дума vert (зелено), на галски език е прекосена от линия, която отпраща една част от нея към областта, обхваната на френски с думата bleu (синьо), а границата, която френският език очертава между vert и bleu, на уелски не съществува; в него също така няма граница между bleu и gris (сиво), нито между gris и brun (кафяво). За сметка на това областта, която на френски е представена с gris, на уелски е разделена на две, така че половината се съотнася със зоната на френското bleu, а другата половина – с тази на brun. В една схематична таблица веднага могат да се видят несъвпаденията на границите:

TABLICA

Латинският и гръцкият също се отличават от основните модерни европейски езици в тази област. Гамата от “светло” до “тъмно, която в редица езици е разделена на три области: бяло, сиво, черно, в други езици е разпределена в различен брой области или чрез премахване на средната област на сиво, или, обратно, чрез по-подробно подразделяне на тази зона.

Парадигмите на морфемите също разкриват подобна ситуация. Зоната на числото се анализира по различни начини според това дали езиците различават само едно единствено и едно множествено число или добавят към тях и двойствено число (както в старогръцки и литовски), или paucalis, бил той само тройствено число (както в повечето меланезийски езици, на западноиндонезийския език sanir, говорен на островите между Минданао и Селеб, и на някои диалекти на kulin, език от Южна Австралия) или четворно число (както в микронезийския език от Гилбъртовите острови). Времевата зона се анализира по различен начин в езиците, които (с изключение на перифразите) имат само претерит и сегашно време (като датски) и в които сегашното време следователно обхваща и областта, която е на бъдещето в други езици, и в онези, които установяват граница между сегашно и бъдеще време; образуването е още по-различно в езиците, които (като латински, старогръцки и френски) различават няколко вида претерит.

Тази липса на съвпадения вътре в рамките на една и съща зона на смисъл се открива навсякъде. Сравнете също например следните съответствия между датски, немски и френски:

TABLICA

От това можем да заключим, че семиотичната функция въвежда форма в един от своите функтиви, а именно съдържанието, форма на съдържанието, която от гледна точка на смисъла е произволна и може да бъде обяснена само чрез семиотичната функция, с която очевидно е свързана. Именно в този смисъл Сосюр, разбира се, има право, когато прави разграничение между форма и субстанция.

Може да се направи същата забележка по повод и на втория функтив на семиотичната функция – изразът. Може например да се схваща една фонетико-физиологична област, която има пространствено изобразяване в няколко измерения и която се представя като неанализиран, но подлежащ на анализиране континуум, като например, на базата на системата от “предазбучни” формули на Йесперсен. В една подобна аморфна зона се включват по случаен начин фигури (фонеми), които са с различен брой в зависимост от езиците, тъй като границите се установяват на различни места в континуума. Това е така за континуума, определен от средния профил на горната част на устната кухина, от фаринкса до устните; в познатите ни езици тази зона е подразделена на три области: задна област k, средна t и предна p; ако се ограничим с преградните съгласни обаче, ще видим, че ескимоският и латвийският език различават две области на k, чиято граница в тези два езика е различна. Ескимоският я разполага между увуларната и веларната област, а латвийският – между веларната и палатовеларната; а много индиански езици различават две области на t, ретрофлексна и дентална, и т.н. Друг очевиден континуум е осигурен от зоната на гласните. Броят на гласните звуци в различните езици е различен, тъй като границите им са установени по различни начини. Ескимоският прави разграничение само между зона i, зона u и зона a; в повечето езици първата е подразделена на по-тясна зона i и зона e; втората – на по-тясна зона u и зона o; в много езици всяка от тези области може да бъде разделена от линия, която отделя закръглените гласни (y, ø; u, o) от незакръглените (i, e; ɯ, ȣ); последните, които са особено “глухи”, се срещат рядко в Европа; откриват се например в тамулски, в редица източноуралски езици и в румънски език); със същата апертура като i и u освен това могат да се образуват средноезични закръглени гласни както в норвежки и шведски (ʉ) или незакръглени, както в руски (ɨ). Благодарение на извънредната подвижност на езика възможностите, които речевата дейност може да използва, са неограничено големи, но характерното е, че всеки език поставя свои собствени граници вътре в тази безкрайност от възможности.

Тъй като положението очевидно е същото и за израза, и за съдържанието, добре е този паралелизъм да се подчертае чрез използването на една и съща терминология за израза и за съдържанието. И така, можем да говорим за смисъл на израза и нищо не пречи да го правим, въпреки че противоречи на привичното. В такъв случай посочените примери: средният профил на горната част от устната кухина и континуумът от гласни, са фонетични зони на смисъл, които се образуват по различни начини в езиците според специфичните си функции и в качеството си на субстанция на израза се свързват оттук с тяхната форма на израза.

Ние констатирахме този феномен за системата на израза, но можем по същия начин, както направихме това за съдържанието, да докажем, че същото важи и за процеса. Специфичното образуване на системата на даден език поражда по естествен път въздействия върху процеса по силата на обикновената свързаност, съществуваща между системата и процеса. От една страна, вътрешните за системата граници, които не съвпадат в различните езици, от друга страна, възможните връзки между фонемите във веригата (някои езици, например океанийски и африкански, не допускат консонантни групи; други езици познават само някои определени консонантни групи, различни в различните езици; мястото на ударението се определя от различни правила в различните езици и т.н.), правят така, че един и същ един смисъл на израза не приема една и съща форма в различните езици. Английското [bə: l¡n], немското [br'li:n], датското [bæʁ'liʔn], японското [beeSuSin] представляват различни форми на един и същ смисъл на израза (името на града Берлин). Разбира се, няма значение дали смисълът на съдържанието също е един и същ, както е в случая тук. Ние също така можем да кажем, че произношението на английското got, немското Gott и датското godt представляват различни образувания на един и същ смисъл на израза. В този пример смисълът на израза е един и същ, но смисълът на съдържанието е различен, също както в je ne sais pas и I don’t know смисълът на съдържанието е един и същ, докато смисълът на израза е различен.

Онзи, за който системата на функциониране на даден език (например на неговия майчин език) е добре позната, образува в този език смисъл на съдържание или смисъл на израза, които е доловил. “Да се говори с акцент” означава най-вече да се образува смисъл на израза според функционалните условия, подсказани от майчиния език на говорещия.
Това ни показва, че двете величини, които приемат семиотичната функция – изразът и съдържанието – се държат по еднороден начин спрямо нея: благодарение на семиотичната функция и само благодарение на нея съществуват нейните два функтива, които сега можем да означим с точност като форма на съдържанието и форма на израза. Също така благодарение на формата на съдържанието и формата на израза и само по благодарение на тях съществуват субстанцията на съдържанието и субстанцията на израза, които се появяват, когато формата се проектира върху смисъла, също както опънатата мрежа проектира сянката си върху непрекъснатата плоскост.

Сега можем да се върнем към нашата изходна точка: за най-подходящото значение на думата знак, за да вникнем в спора, който противопоставя традиционната и модерната лингвистика. Изглежда просто, че даден знак е знак за нещо и че това нещо в някакъв смисъл се намира извън самия знак; така думата bois (гора) е знак за определен обект от пейзажа, а в традиционния смисъл този обект не влиза в самия знак. Този обект от пейзажа обаче представлява величина, спадаща към субстанцията на съдържанието, която по своето наименование е свързана с определена форма на съдържанието, в която се вписва заедно с други величини на субстанцията на съдържанието, например, материалът, от който е направена моята врата. Следователно това, че даден знак е знак за нещо, означава, че формата на съдържанието на даден знак може да включва това нещо като субстанция на съдържанието. Също както преди изпитвахме необходимост да употребим думата смисъл и за израза, и за съдържанието, сега трябва, водени от желание за яснота и независимо от утвърденото отношение, чието тесногръдие става очевидно, да обърнем ориентацията на знака. Така трябва да кажем, че даден знак е знак за някаква субстанция на израза: поредицата от звуци [bwa] като уникален факт, произнесен hic et nunc, е величина, принадлежаща към субстанцията на израза, която само по силата на знака се свързва с една форма на израза, в която могат да се впишат и други величини на субстанцията на израза (други възможни произношения на същия знак от други говорещи субекти или в други ситуации).

Следователно, колкото и парадоксално да изглежда, знакът е едновременно знак за субстанция на съдържанието и за субстанция на израза. В този смисъл може да се каже, че знакът е знак за нещо. Няма обаче никаква причина да се реши, че знакът е само знак на субстанцията на съдържанието, или (както без съмнение още никой не си е представял) че е само знак на субстанцията на израза. Знакът е величина с две страни, двулик Янус с двустранна перспектива и двупосочен ефект; “навън” към субстанцията на израза”, “навътре” към субстанцията на съдържанието.

Всяка терминология е произволна и следователно нищо не пречи да се използва думата знак за обозначаване по-специално на формата на израза (или дори, ако щете, на субстанцията на израза, което обаче би било колкото абсурдно, толкова и ненужно). Изглежда обаче по-уместно да се употреби думата знак за обозначаване на единството на формата на съдържанието и формата на израза, установено от свързаността, която нарекохме семиотична функция. Ако този термин се използва за обозначаване само на израза или на някоя от неговите части, то терминологията, дори защитена с формални дефиниции, рискува да предизвика или да насърчи, съзнателно или не, твърде разпространената заблуда, според която езикът е само една най-обикновена номенклатура, резерв от етикети, предназначени да бъдат залепени на предварително съществуващи предмети. По своето естество думата знак винаги ще бъде свързана с идеята за определен термин; затова тя трябва да бъде използвана по такъв начин, че връзката между знака и онова, което той означава, да бъде изтъквана по възможно най-ясен начин и да не може да става предмет на опростявания, които я деформират.

Разграничаването между израз и съдържание и тяхното взаимодействие в семиотичната функция са от фундаментално значение в структурата на речевата дейност. Всеки знак, всяка система от знаци, всяка система от фигури в служба на знаците, и накрая, всеки език съдържа в себе си форма на израза и форма на съдържанието. Ето защо анализът на текста трябва на първия си етап да доведе до разделяне на тези две величини. За да бъде изчерпателен, този анализ трябва да бъде извършен така, че на всеки етап да разделяме на възможно най-големи части, тоест, на възможно най-малък брой части както вътре в цялата верига, така и в рамките на някое от нейните подразделения. Например, ако в един текст се съдържат и сложни, и прости изречения, може да се покаже, че броят на простите изречения е по-голям от броя на сложните. Следователно, не трябва да се впускаме от самото начало да разделяме текста на прости изречения, а първо да го разделим на сложни и чак след това на прости такива. Ако се придържаме към този принцип, ще установим, че на първия етап всеки текст се поддава на разделяне на две части; този изключително малък брой на частите им гарантира максимален обхват и линията на израза и линията на съдържанието посредством семиотичната функция са свързани помежду си. След това се разделят линията на израза и тази на съдържанието, взети поотделно, като по необходимост се държи сметка за тяхното взаимодействие вътре в знаците. Също така първото структуриране на системата на езика ще доведе до установяване на нейните две най-големи парадигми: страната на израза и страната на съдържанието. За да означим с един и същ термин от една страна линията на израза и страната на израза, и от друга страна, линията на съдържанието и страната на съдържанието, избрахме съответно термините план на израза и план на съдържанието (изборът на тези термини е в съответствие с формулировката на Сосюр, цитирана по-горе: “планът (…) на идеите (…) и (…) планът (…) на звуковете.”)

В хода на целия анализ този метод на действие внася едновременно яснота и опростяване, като в същото време пролива непозната до днес светлина върху целия механизъм на езика. Като се тръгне от тази гледна точка, ще бъде лесно да се организират вторичните области на лингвистиката според една изобретателна схема и да се задмине веднъж завинаги настоящото подразделяне на граматиката на фонетика, морфология, синтаксис, лексикография и семантика, което подразделяне е слабо задоволително и куцащо в редица отношения, а и областите му частично се застъпват. Освен това веднъж направен, анализът показва, че планът на израза и планът на съдържанието могат да бъдат описани изчерпателно и непротиворечиво като изградени по напълно аналогичен начин, така че в двата плана могат да се предвидят категории, дефинирани по напълно еднакъв начин. Това само потвърждава за пореден път основателността на схващането, според което изразът и съдържанието са величини от един ред, равни във всяко едно отношение.

Самите термини план на израза и план на съдържанието, както и по-общо – израз и съдържание, са избрани с оглед на обичайната употреба и са напълно произволни. Въз основа на функционалната им дефиниция е невъзможно да се твърди, че е основателно едната от тези величини да се нарича израз, а другата – съдържание, а не обратното. Те са дефинирани единствено като свързани една с друга и нито едната, нито другата могат да бъдат дефинирани още по-точно. Взети отделно, те могат да бъдат дефинирани само в опозиция и по относителен начин, като функтиви на една и съща функция, които се противопоставят един на друг.

Превод от френски:

—————————————
Бележки:

* Преводът е по книгата: Louis Hjesmlsev. Prolégomènes à une théorie du langage. Ed. De Minuit ; Paris 1971, рр. 64-79.

[1] Вж. Leo Weisgerber, Germanisch-romanische Monatsschrift XV, 1927, p. 161 sqq.; id., Indogermanische Forschungen XXXXVI, 1928, p. 310 sqq.; id., Muttersprache und Geistesbildung, Göttingen, 1929.

[2] Вж. F. de Saussure, Cours, 2e édition, pp. 155-157.

[3] Тук се абстрахирахме от това, че в някои от тези езици един и същ смисъл може също така да приема формата на напълно различни езикови поредици: на френски je l’ignore; на ескимоски asuk или asukiak (производно на aso, което означава приблизително “стига толкова!”).