1. Общи положения

Теорията на знаците (семиотиката) предлага отправна точка и основа за много научни дисциплини – логика, математика, лингвистика и естетика, които от дълго време се смятат за взаимосвързани, но чиито връзки както една с друга, така и с природните науки доскоро бяха трудно определими. Настоящият текст представлява опит за определянето на общите насоки на един възможен подход към естетиката посредством теорията на знаците[1].

От тази перспектива произведенията на изкуството могат да се интерпретират като знаци, които сами по себе си представляват една структура от знаци, освен в своите най-прости форми. При тази интерпретация проблемът се състои в определянето на спецификите (differentia) на естетическия знак – тези специфики могат да бъдат открити или в нещата, които функционират като естетически знаци, или във вида на означаваните обекти, или в комбинацията между двете, каквото е и моето предложение. Произведението на изкуството, разглеждано по този начин, трябва да бъде разграничено от носителя, който служи за основа на знаковата структура. Дюи използва понятията “произведение на изкуството” и “продукт на изкуството”, за да определи това разграничение. Макар и да използвам тези термини, когато има нужда от прецизиране, предлагам въвеждането на понятията “естетически знак” и “естетически носител на знака”. Произведението на изкуството, разглеждано в тесен смисъл (т.е. естетическият знак), съществува единствено в процеса на интерпретация, който може да бъде наречен естетическо възприятие. Ето защо централният проблем на естетиката може да бъде определен и като проблемът за търсенето на спецификите на естетическото възприятие. Отговорът на този въпрос, независимо от избраната дефиниция, ще определи сферата на изкуството и естетическото преживяване, докато разграничаването на различните изкуства ще бъде представено чрез различни класификации, създадени в полето на естетическите знаци. По този начин естетическият анализ се превръща в специфичен аспект на знаковия анализ и естетическата оценка – в оценка на адекватността, с която даден носител на знак изпълнява характерните функции на естетическия знак. Така естетиката се превръща в наука за естетическите знаци (или при алтернативно определение – в наука за естетическото възприятие, като тук възприятието трябва да се разбира единствено в смисъла на знаковото функциониране). Това превръща естетиката като цяло в подразделение на семиотиката и нейното място в системата на научното познание ще се определя в зависимост от заеманото от семиотиката място. Това накратко е моето схващане, което ще разгърна в следващите страници.

2. Семиотика

Тук е необходимо да се посочат някои разяснения относно употребата на основните семиотични категории, залегнали в основата на този текст.

Знаковата ситуация или процесът на семиозис е всяка една ситуация, в която дадено нещо замества нещо друго (което не е в пряка връзка с него) чрез посредничеството на трето нещо, т.е. знаковият процес може да се определи като процес на “опосредствано заместване”. Звукът от една свирка ни кара да действаме така, сякаш се приближава влак, за който нямаме никакви други възприятия – звукът означава приближаващ влак за човека, който чува свирката. Това, което функционира като знак (функционира по означаващ начин), се нарича носител на знака; действието на “опосредстваното заместване”, извършвано от интерпретатора, се нарича интерпретант; това, което се “замества опосредствано” се нарича десигнат. По дефиниция знакът трябва да има десигнат, но не е задължително да има денотат. Човек може да приеме, че свирката “замества” приближаващия влак и да действа сякаш има такъв, когато в действителност всъщност няма. В този пример звукът на свирката има десигнат (т.е. означава), но няма денотат. Следователно десигнатът представлява един клас от обекти, характеризирани от определени специфики и като клас е напълно възможно да няма членове – именно денотатите са членовете (ако има такива) на описвания клас.

Отношенията на носителите на знаци към десигнатите или денотатите могат да се определят като семантичното измерение на семиозиса, чието изследване се нарича семантика; отношенията на носителите на знаци към интерпретаторите – като прагматичното измерение на семиозиса и неговото изследване – прагматика; останалите семиотични отношения на носителите на знаци към други знаци могат да се нарекат синтактично измерение на семиозиса и тяхното изследване – синтактика. По този начин в семиотиката, като обща наука за знаците, се обособяват три подразделения – синтактика, семантика и прагматика.

Даден знак може да бъде цялостно анализиран единствено когато са определени отношенията му към други знаци, към денотата му и към интерпретатора му. Определянето на тези отношения за конкретни случаи в семиотиката се нарича знаков анализ.

Представената тук система е подробно развита в Основи на теорията на знаците (Foundations of the Theory of Signs, University of Chicago Press, 1938), а следната схема представя нагледно значението и употребата на семиотичните категории.

Превод от английски език:
София Николова

————————–
Бележки:

* Преводът е по изданието: Charles Morris. Writings on the General Theory of Signs (1971), pp.415-417.

[1] Използваното тук определение за семиотика е разгърнато в моята монография Основи на теорията на знаците (Foundations of the Theory of Signs, University of Chicago Press, 1938). Позицията, от която се разглежда изкуството, съвпада във всички основни пунктове с даденото от Джон Дюи определение в Изкуството като опит (John Dewey, Art as Experience, Minton, Balch, and Co., New York City, 1934), особено в случаите, когато то се разглежда в контекста на дефинираната от Мийд категория “действие” (George H. Mead, The Philosophy of the Act, University of Chicago). От друга страна споделям дълбокото убеждение – и тук заедно с изследванията на Дюи и Мийд трябва да споменем монографията на Стивън Пепър Естетическо качество (Stephen C. Pepper, Aesthetic Quality, Schribner’s, New York City, 1937) – че естетиката, разглеждана от прагматична гледна точка, може да получи много по-прецизно определение (макар и не толкова привлекателно) и нейната връзка с научното познание да стане по-ясно различима, когато тя се изследва посредством теорията на знаците. Пионерът в развитието на този подход към изкуството е И. А. Ричардс с Принципи на литературната критика (I. A. Richards, Principles of Literary Criticism, London, 1924) и други негови изследвания.