Може да се забележи една особеност на величините, изведени чрез дедукция; нека кажем засега, че едно сложно изречение може да се състои от едно просто изречение, а едно просто изречение – от една дума. Тази характеристика се среща в най-разнообразни текстове. Така при латинския императив ī – “върви!” или френското възклицание oh! – “о!” имаме величина, която може да се разглежда едновременно като сложно изречение, просто изречение и дума. В този случай откриваме също и сричка, съдържаща само една част от сричка (централна част, вж. глава 9). Трябва да имаме предвид тази възможност, когато подготвяме анализа си. С тази цел е уместно да се въведе едно “правило за предаване”, което да забрани по-нататъшния анализ на дадена величина в ранен стадий на процедурата и да позволи на някои величини да преминат недокоснати от един стадий в друг при определени условия, докато величини от същата степен ще бъдат подложени на анализа.

Във всяко отделно подразделение можем да съставим опис на величините, които влизат в едни и същи отношения, с други думи, които могат да заемат едно и също “място” във веригата. Например можем да опишем всички прости изречения, които могат да бъдат вмъкнати на мястото на едно просто изречение. При определени условия това може да доведе до описване на всички главни и на всички подчинени изречения. Можем също така да опишем всички думи, всички срички и всички части от срички, притежаващи дадени функции. При определени условия това би могло да доведе до описване на всички централни части от срички. Изискването за изчерпателност налага съставянето на такива описи; това ще позволи да бъде регистрирана една особена функция между величини, които могат да заемат едно и също място във веригата.

Когато се сравняват така изготвените описи на различните стадии на дедукцията, впечатляващо е как техният брой намалява с напредването на процедурата на анализ. Ако текстът е неограничен, тоест, ако към него непрекъснато може да се добавя, както това става с един жив език, то ще могат да бъдат регистрирани неограничен брой фрази, изречения и думи. Рано или късно обаче в хода на дедукцията се стига до точка, в която броят на описаните величини бива ограничен и оттам нататък обикновено намалява. Така изглежда сигурно, че в един език има ограничен брой срички, независимо че този брой е сравнително голям. Ако можем да разделим сричките на централни и крайни части, то броят на членовете на тези подразделения ще бъде по-малък от броя на сричките в езика. Като продължим да разделяме частите от срички, стигаме до величините, които в обичайната терминология се наричат фонеми. Във всички езици техният брой изглежда е толкова малък, че може да се изрази с двуцифрено число; за много езици той може дори да не надхвърля двайсетина.

Този факт, установен по индуктивен път във всички наблюдавани досега езици, е залегнал в основата на създаването на азбуката. И наистина, ако не съществуваха ограничени описи, теорията на езика нямаше да може да се надява да постигне своята цел: да направи възможно едно просто и изчерпателно описание на системата, залегнала в основата на текстовия процес. Ако в хода на анализа не е възможно изготвянето на никакъв ограничен опис, то не би могло да се направи изчерпателно описание. По същия начин, колкото по-ограничен е описът на последния стадий от анализа, толкова по-цялостно ще бъде задоволено изискването за просто описание на принципа на емпиризма. Поради това теорията на езика придава такова голямо значение на възможността за изтънчено осъществяване на идеята, която още от праисторически времена е предшествала изобретяването на писмото: идеята да се извърши анализ, който да доведе до величини с възможно най-малки размери и възможно най-малък брой.

Двете по-горни наблюдения, според които, от една страна, дадена величина понякога може да бъде със същите размери като величина от друга степен (като в случая с ī), и от друга страна, описите стават все по-стеснени в хода на процедурата и бидейки в началото й неограничени, стават ограничени, ще придобият своето значение, когато се спрем върху речевата дейност като система от знаци.

Това, че речевата дейност е система от знаци, изглежда очевидно и фундаментално съждение, което теорията трябва още от самото начало да вземе под внимание. Колкото до смисъла, който да бъде придаван на това съждение и най-вече на думата знак, за него трябва да се произнесе теорията на речевата дейност. Ние временно ще се придържаме към традиционната дефиниция, която е реалистична и неточна. Според нея “знак” (или както ще кажем ние, изпреварвайки едно терминологично разграничение, което ще бъде въведено по-нататък (стр. 66), изразът на един знак) е на първо място и преди всичко знак на нещо друго, особеност, която ни интересува от самото начало, тъй като изглежда посочва, че “знакът” се определя посредством някаква функция. “Знакът” функционира, посочва, означава. В противовес на не-знака, “знакът” е носител на значение.

Ще спрем дотук и ще се опитаме на тази неустойчива основа да решим в каква степен е вярно съждението, според което речевата дейност е система от “знаци”.

В първите си стадии опитът за анализ на даден текст изглежда напълно потвърждава това съждение. Величини като сложни изречения, прости изречения и думи изглежда изпълняват поставеното условие: те носят някакво значение и следователно са „знаци”; описите, които ще изготвим в хода на анализа, ще ни доведат до една система от знаци, залегнала в основата на знаковия процес. И тук би било интересно да се задълбочи анализът колкото се може повече, за да се осигури едновременно изчерпателно и възможно най-просто описание. Думите не са крайните и несводими знаци на речевата дейност, както може да се предполага от огромния интерес на традиционната лингвистика към тях. Думите се поддават на анализиране на части, които също са носителки на значения: корени, деривационни суфикси и глаголни флексии. В този план някои езици стигат по-далеч от други. Латинското окончание –ibus не се разлага на знаци с по-ограничен обхват, това е единен знак, който носи едновременно значение на падеж и на число. Унгарското окончание на датив в множествено число в дума като magyaroknak (от magyar – „унгарски”) е съставен знак, образуван от знака –ok, който носи белега за множествено число, и друг знак, -nak, който носи белега за датив. Този анализ с нищо не се повлиява от факта, че съществуват езици без деривационни суфикси и глаголни флексии, и че дори в езиците, в които има такива, могат да съществуват думи, състоящи се само от корен. Тъй като отбелязахме, че дадена величина понякога може да бъде със същите размери като величина от по-висока степен и в такъв случай трябва да бъде прехвърляна непроменена от операция в операция, този факт също не може да ни смути. Поради тази причина анализът има същите характеристики и в този случай, както и във всички останали; и тук той трябва да бъде продължен дотогава, докато вече може да се каже, че е изчерпан. Така може да се установи, че в една френска дума като in-dé-com-pos-able-s могат да бъдат различени шест величини, всяка от които носи значение, или с други думи, шест знака.

По повод на представянето на подобен подробен анализ, който, впрочем, почива на традиционни основи, може би няма да е излишно да отбележим, че „значението”, дадено на всяка от тези минимални величини, трябва да се разбира като чисто контекстуално. Никоя от минималните величини, дори и коренът, няма “независимо” съществуване, така че да могат да й бъдат отредени лексикални значения. И според възприетата от нас фундаментална гледна точка за непрекъснат анализ въз основа на функциите в текста, не съществуват разпознаваеми значения, различни от контекстуалните. Всяка величина и следователно всеки знак са определени по относителен и не абсолютен начин, тоест, само по своето място в контекста. В такъв случай става абсурдно да се прави разграничение между чисто контекстуалните значения и онези, които биха могли да съществуват извън всякакъв контекст, или – по думите на древнокитайските граматици – между „празни” и „пълни” думи. Така наричаните лексикални значения на някои знаци не са никога нищо повече от изкуствено изолирани или перифразирани контекстуални значения. Никой знак, взет отделно, няма значение. Всяко значение на знак се поражда от контекст, независимо дали под това разбираме контекст на ситуация или експлицитен контекст, тъй като е все едно; и наистина, в един неограничен или продуктивен текст (например, жив език) един ситуационен контекст винаги може да бъде направен експлицитен. Следователно не трябва да се мисли, че съществителното е повече натоварено със смисъл, отколкото предлогът, или думата е по-натоварена със значение, отколкото деривационният суфикс или глаголната флексия. Според случаите може да става дума не само за различно значение, но също и за различни видове значение; във всички случаи може да се говори за значение с абсолютно еднаква относителна легитимност. Фактът, че значението в традиционния си смисъл е неточно понятие, което ще трябва да анализираме по-отблизо, не променя нищо.

Дори и ако продължим анализа на изразите на знаци до точката, в която той може да се приеме за изчерпан, индуктивният опит показва, че във всички познати езици се достига до такъв стадий в анализа на израза, в който величините, които се появяват, вече не са носителки на значения и следователно вече не са изрази на знаци. Сричките и фонемите не са изрази на знаци, а само части от изразите на знаци. Това, че изразът на даден знак, дума или суфикс може да се състои от само една сричка или фонема, не означава, че сричката и фонемата представляват изрази на знаци. От една гледна точка s от in-dé-com-pos-able-s е израз на знак; от друга гледна точка то е фонема. Двете гледни точки водят до разпознаване на два различни предмета. Напълно възможно е да се запази формулировката, според която изразът на знака s съдържа само една фонема, но това би било нещо съвсем различно от това да се идентифицира изразът на знака с фонемата; и наистина, фонемата влиза в други комбинации, в които не се явява израз на знак (например в думата sur).

Подобни разсъждения ни подтикват да се откажем от опита за анализ по „знаци” и така сме принудени да признаем, че едно описание в съгласие с нашите принципи трябва да анализира отделно съдържания и изрази, като всеки от двата анализа в крайна сметка изведат ограничен брой величини, които не съответстват непременно на величините от срещуположния план.

Относителното структуриране между описите на знаци и на не-знаци напълно съответства на онова, което вероятно е предназначението на речевата дейност. По своето предназначение речевата дейност е преди всичко система от знаци; за да изпълнява пълноценно това свое предназначение, тя трябва да е винаги способна да създава нови знаци, нови думи или нови корени. Освен това обаче тя трябва въпреки това свое неограничено богатство да бъде лесна за използване, практична за научаване и употреба, а като се има предвид изискването за неограничен брой знаци, това е осъществимо само ако всички знаци се образуват с помощта на не-знаци, чийто брой е ограничен и дори крайно редуциран. Такива не-знаци, които влизат като части от знаци в дадена знакова система, тук ще наричаме фигури, едно чисто функционално наименование, което ще въведем за удобство. И така, речевата дейност е такава, че на базата на ограничен брой фигури, които винаги могат да се подреждат в нови конфигурации, да може да изгради неограничен брой знаци. Речева дейност, която не е създадена по този начин, не би могла да изпълни своето предназначение. Ето така имаме всички основания да смятаме, че в изграждането на знаци на базата на много ограничен брой фигури сме открили основна и фундаментална черта на структурата на речевата дейност.

Езиците не могат да бъдат описвани като обикновени системи от знаци. Предназначението, което предполагаме, че те притежават, ги прави на първо място системи от знаци; но по своята вътрешна структура те са преди всичко нещо по-различно: системи от фигури, които могат да служат за образуване на знаци. Така дефинирането на речевата дейност като система от знаци не устоява пред едно по-задълбочено изследване. То държи сметка само за външните функции на речевата дейност, за отношенията на езика с неговите извънезикови фактори, а не за вътрешните му функции.

Превод от френски:

———————————
Бележки:

* Преводът е по книгата: Louis Hjesmlsev. Prolégomènes à une théorie du langage. Ed. De Minuit ; Paris 1971, рр. 58-64.