1. Поле на семиотиката

Основната цел на семиотиката е създаването на обща теория на знаците във всички техни форми и проявления, независимо от това дали става дума за нейните проявления при животните или хората, дали те са типични или патологични, словесни или несловесни, индивидуални или социални. Това именно и определя интердисциплинарния характер на семиотиката.

Част от големия интерес към семиотиката се дължи на схващането, че знаковите процеси от по-високо ниво, често наричани и символи, играят централна роля в процеса на разбиране на човека и неговата дейност. Ернст Касирер нарича човека “символно животно” (animal symbolicum), а не “рационално животно” (animal rationale) и много от съвременните теории са доказателство за уместността на тази концепция.

Джон Лок заимства термина “семиотика” от стоиците, които от своя страна са били повлияни от древногръцката медицинска традиция, в която диагнозата и прогнозата се интерпретират като знакови процеси. На Чарлз С. Пърс (1939 – 1914), който следва понятийния апарат на Лок, дължим днешното широко използване на термина семиотика. Често се използват и термини като “сигнифика” или “семантика”, като съвременните тенденции все повече интерпретират семантиката като едно от разклоненията на семиотиката.

Основните исторически приноси към общата теория на знаците са дело на философията и лингвистиката, а в съвременността задълбочени изследвания в семиотиката все по-често се извършват и от психологията, психиатрията, естетиката, социологията и антропологията.

2. Основни семиотични термини

За целите на настоящата работа ще представя основните семиотични термини по следния начин: семиозисът (или знаковият процес) може да се разглежда като отношение между пет елемента – v, w, x, y, z – където “v” насочва предразположеността на “w” да реагира по даден начин “x”, към даден обект “y” (като не трябва да действа като стимул), при определени условия “z”. Когато тези отношения съществуват, “v” е знак, “w” е интерпретатор, “x” – интерпретант, “y” е значението и “z” е контекстът, в който се проявява знакът.

Карл фон Фриш[1] доказва, че когато една пчела открие нектар, при връщането си в кошера тя е способна да “танцува” по такъв начин, че да упъти другите пчели към източника на храна. В този пример танцът на пчелата е знакът; другите пчели, които се влияят от танца, са интерпретаторите; предразположеността на пчелите да реагират по определен начин на танца[2] е интерпретантът; даденият обект, спрямо който пчелите са готови да действат по определен начин, е значението на знака; и последно – местоположението на кошера е част от контекста.

От така формулираното понятие семиозис (или знаков процес, или знаково поведение) следват няколко допълнителни разяснения.

На първо място тази формулировка не се предлага като дефиниция за това що е знак, защото могат да съществуват много неща, които бихме могли да наречем знаци, но които не отговарят на нейните изисквания. Ето защо е най-добре да оставим този въпрос без отговор и да приемем, че формулировката просто задава условията, при които разпознаваме дадени събития или факти като знаци.

Второ – твърдението, че това, което се означава не е стимул в момента на означаването, не отрича нашата способност да означаваме обекти, които са налични в непосредствения опит – като например това да посоча бюрото, на което пиша в момента и да кажа “Това е бюро”. “Бюро” означава обект със задна и долна страна, с чекмеджета, които могат да бъдат отваряни и т.н., като нито един от тези елементи в настоящия момент не е наличен спрямо моето възприятие и единствено някои части на бюрото се възприемат непосредствено.

Трето – докато тази формулировка е обвързана с поведението и подобен тип знаково поведение винаги може да бъде предмет на обективно изследване, то всеки организъм може да преживее свое собствено знаково поведение, а при хората (най-малко) и да го изрази. Въпреки това формулировката, свързана с поведението е много по-фундаментална, отколкото една саморефлексивна такава, тъй като семиотиката също така изследва и знаковите процеси при животните, при децата, преди да проговорят, или при хора с разстройства на личността, при които саморефлексивното изразяване липсва напълно или е несигурно. От друга страна, саморефлексивното изразяване на знаковите процеси не се изключва от семиотиката на поведението, тъй като и то самото е вид знаково поведение.

Четвърто – аз самият не виждам пречка във въвеждането на понятието “значение” по начина, по който го правя. По дефиниция то не представлява “единица”, срещу която може да се възрази, а определени, подлежащи на описание аспекти на сложните процеси на поведение в природата, и като такива те могат да бъдат изразявани, без да бъдат “реифицирани”. Лесно може да бъде наблюдаван фактът, че в даден контекст пчелите излитат да търсят нектар вследствие на съответния танц, както и че в различен контекст танцът изпраща пчелите в определена посока в търсене на подходящо място за нов кошер. Няма нищо “митично” в означаването, интерпретирано по този начин.[3]

Пето – контекстът, в който нещо функционира като знак, може да включва и други знаци, но това не е задължително.

И шесто – интерпретантът, който представлява предразположеността към дадена реакция под влияние на знака (търсенето на нектар или търсенето на място за кошер при пчелите), няма задължителна “субективна” конотация. Подобна предразположеност би могла да се интерпретира като вероятност за дадена реакция при определени условия вследствие на появата на знака. Или, както ще видим по-късно, тя може да бъде интерпретирана като включваща се променлива, постулирана с теоретична цел и подлежаща на контрол чрез косвени емпирични доказателства.

Превод от английски език:
София Николова

——————-
Бележки:

* Преводът е по изданието: Charles Morris. Writings on the General Theory of Signs (1971), pp. 401-403.

[1] Karl von Frisch, Bees, Their Vision, Chemical Senses, and Language (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1950).

[2] Обърнете внимание на тази квалификация, тъй като не всички предразположения са част от знаковите процеси. Независимо от знаците, съществуват множество различни предразположения за реагиране по определен начин спрямо дадени стимули.

[3] Моите по-ранни формулировки доведоха до определени възражения в тази област. Вижте рецензията ми на труда на B. F. Skinner, Verbal Behavior, нареченa “Words Without Meaning”, в Contemporary Psychology 3 (1958), pp. 212 – 214.