“Нещата съществуват не чрез позитивното си определяне, ‘щото в тоя случай те не съществуват, ами чрез безкрайното множество от негативните си определяния.”
Реймон Кьоно, Троскотът

В памет на Рудолф Енглер

От историята към епистемологията

Фактът, че лингвистиката вече не умее да разказва историята си, е показателен за нейните епистемологичните затруднения. В когнитивната лингвистика Сосюр се споменава само от Лангакер, който заема от него една рисунка на ментален образ. Разбира се, структурализмът е свързван с името на Сосюр, но под това понятие се смесваха структуралната лингвистика от годините между двете световни войни, американският дистрибуционализъм и един медиен феномен от 60-те години.[2] Damnatio (проклятието), което след Чомски и когнитивистите сякаш бе хвърлено върху Сосюр и структурализма, се вписва в една императивна историография, според която за всяка нова „школа” се предполага, че обезсилва предходните.[3]

Наистина, от известно време се говори за „завръщане към Сосюр”[4], но положението е съвсем различно от преобладаващото преди петдесет години, когато Греймас пише Актуалността на сосюрианството (1954 г.), и дори от честванията Сосюр половин век по-късно (Женева, 1963 г.). И наистина, сосюрианският корпус се обогати с ръкописи и тетрадки на студенти, които позволяват нови филологически прочити на теорията на Сосюр.[5] За съжаление на тези документи е гледано като на подготвителни материали за Курс по обща лингвистика, сякаш той е невъзможен за надминаване синтез на мисълта на Сосюр, и без той действително да е бил преоткриван в тяхната светлина. Така достъпът до мисълта на Сосюр е бил едновременно разрешаван и възпрепятстван от Курс по обща лингвистика, който притежава всички характеристики на една Вулгата: необходим, постоянно цитиран и без научна стойност. Той не само не представя епистемологичните разработки, с които започва вторият курс в Женевския университет, но най-вече, Курсът минимизира приноса на Сосюр към лингвистиката на речта, като завършва с един апокрифен цитат (от Боп, 1816 г.!), който го представя като лингвист на „езика сам по себе си и сам за себе си”. Като цяло освен малкото публикувани от Сосюр проучвания, ръкописите са единствените автентични текстове, на основата на които може да се работи, а тетрадките на студенти и Курсът са само странични и допълнителни документи.[6]

Освен любопитството, което се подклажда от романтичната тема за намерения ръкопис, публикацията на 100 страници бележки, намерени през 1996 г. в оранжерията на Сосюр в Женева, обяснява само частично успеха на Записки по обща лингвистика.[7] И наистина, ние сме свидетели както на нов прочит на творчеството на Сосюр, улеснен от разширяването на корпуса, така и на нарастване на интереса към сосюрианството, без съмнение насърчен от теоретичния и практически провал на чомскизма, дескриптивната слабост на когнитивизма и анекдотизмът на обикновената прагматика. Това предвещава повторно „присвояване” на Сосюр и, нека си го пожелаем, нов възход на сосюрианската лингвистика. Парадоксално, но Сосюр не е остарял: хората или още не са си направили труда да го прочетат[8], или понеже не са могли да възстановят основните залози на неговата мисъл, не са схванали нейната основополагаща радикалност или още не са я възприели до такава степен, че да могат да я критикуват и да стигат отвъд нея: едно истинско завръщане ще доведе до напредък. Тъй като историята на лингвистиката и нейното епистемологично утвърждаване се допълват, проучването на ръкописите на Сосюр предполага и позволява също така и теоретично задълбочаване. Без да можем тук да навлезем с подробности в херменевтичните проблеми, които те поставят, нека уточним с какво тези ръкописи позволяват преразглеждане на предпоставените идеи относно две дихотомии – език и реч, означаващо и означаемо; впоследствие това ще ни позволи да уточним „афористичния” метод, присъщ на Сосюровата епистемология.

Дихотомията Език/Реч

Независимо че Курсът го представя не съвсем справедливо като лингвист на езика, Сосюр е също толкова, ако не и повече, теоретик на речта, и Бележка за речта е очевидно доказателство за това (вж. Записки, стр. 277). Сосюр обаче продължаваше да бъде представян като лингвист на езика: например Греймас му приписва тезата, че речта предполага езика, което изглежда Йелмслев е подел, твърдейки, че процесът предполага системата. Този вид недоразумения служи като претекст за ритуалното damnatio на Сосюр от лингвистиката на изказването[9] и по-специално от френската школа за Анализ на дискурса.

За Сосюр обаче речта е определящият елемент в дихотомията език-реч. В своето слово по случай създаването на катедрата на Бали той казва следното за лингвистиката: „Тя има две части: едната, която е по-близо до езика, е пасивно натрупване, и другата, която е по-близо до речта, е активна сила и истински източник на феномените, които впоследствие се забелязват малко по малко в другата половина на езика.” И двете са нужни.” (Записки, стр. 273, курсивът е мой).

Традиционно връзката между една граматика и лингвистичните продукции, които тя регулира, се схваща като връзка между сила и действие в Аристотеловата традиция; или още, между energeia и ergon според Хумболд, който я възприема; или, най-накрая, между компетентност и перформативност според Чомски, който по този въпрос се позовава на Хумболд. Но никоя лингвистична теория не е успяла да разреши въпроса за тяхното свързване, може би защото не го е поставяла по правилния начин.

Ако приемем, че силата не съществува преди действието[10], то езикът не съществува преди речта: той се научава в нейното лоно и компетентността на субектите се развива в хода на техните реални практики. „Липсващото звено” между езика и речта се образува от пространството на нормите, както с право изтъква Косериу. Същевременно дори в сосюрианската традиция двете лингвистики, на езика и на речта, остават отделени, тъй като още не е изградена една лингвистика на нормите.[11]

Днес корпусната лингвистика може да предостави теоретичните и технически средства за изучаване на пространството на нормите и превръщане на фалшивата антиномия между език и реч в дихотомия. За тази цел трябва да се осъществи сравнително проучване както на дискурсите, така и на жанровите полета и на жанровете или дори и на стиловете – това е крайната точка на проблематиката на сравнителната лингвистика.[12] Ако се оценят реалните различия между дискурсите, жанровите полета[13] и жанровете, то инвариантното ядро, което може да бъде наречено език, се редуцира драстично до инвентарен списък на морфемите, ограничения като структура на сричката, структура на синтагмата и т.н.; например лексемите спадат към него, защото вече са феномени на „дискурса”[14]. Никой текст не е написан само „на един език”: той е написан в определен жанр и в рамките на даден дискурс, като, разбира се, се държи сметка за ограниченията на въпросния език.

Между нормативното пространство на правилата и привидния безпорядък на употребите, между универсализма на езика и спецификата на приложенията, пространството на нормите се простира от общото естество на доксата до частното на парадокса. Дихотомията език/реч, разбира се, не е противоречие: правилата на езика са без съмнение твърдо установени норми, а перформативностите на речта очевидно не са лишени от нормативност, тъй като те въвеждат и изявяват правилата на езика и различни социолектни норми.

Накратко, лингвистиката по право приема за предмет на описание пространството на нормите; вместо да ги издава сама, както някога е правела, заклеймявайки изказите с неприемливост въпреки, че са удостоверени, тя трябва да ги описва и за тази цел да използва корпуси.[15] С методите на лингвистиката на корпусите днес разполагаме с нови средства за проверяване на хипотезите относно връзката между норми и правила, както и относно връзката между двата плана в езика (план на означаващото и на означаемото).[16]

Дихотомия означаващо/означаемо

Противопоставянето между двата плана на езика дължи много на опозицията между осезаемото и разбираемото. След като от хилядолетия насам се противопоставят мисълта и езикът, значението и знака, и т.н., със своята теория за езиковата единица Сосюр поставя край на дихотомията между сетивното и интелигибилното. Тази радикална новина е останала неразбрана, а дихотомията остава правило в логицистките и когнитивистки схващания за езика. Същевременно сосюрианската теория за „форма-смисъл” признава неантиномична дихотомия между тези равнища: „Също толкова напразно е да се предприема разглеждане на идеята извън знака, колкото и на знака извън идеята” (Записки, стр. 44)[17]. Неотделимото естество на двете страни на знака и на двата плана на езика е схващано като подобно на лице и опако според терминологията на Курса или като взаимно предполагане (по израза на Йелмслев). Всъщност корелациите на различия ангажират редица различни знаци в синтагматиката: без да са предварително кодирани в език, те се създават в дейността на изказване и интерпретация. Движенията между плановете на езика са обявени от Сосюр за елементарна форма, за което свидетелства фигурата, представяща един до друг два знака А и В, като идеята а е свързана със звука b, а идеята b със звука а (Записки, стр. 290), която по този начин показва, че контекстът на една единица на израза може да бъде единица на съдържанието, и обратно.

Някои съображения от графическата семиотика ще ни помогнат да очертаем последиците от това онтологично разделяне за самото схващане за езиковия знак. В Курса езиковият знак е представен с елипса, разделена по дължина с хоризонтална линия (вж. 1972, стр. 99). Тази превърнала се в канонична елипса има, разбира се, своя история и без съмнение произлиза от кръговата форма, която е била приписвана на този концепт.[18] Но ето че в Курса тази семиотична монада е приплескана и разделена. Приплескването вероятно предвещава нейното отваряне към съседните знаци. Въпреки края на дихотомията и връщането на означаемото в езиците, делението без съмнение свидетелства още и за онтологичната разнородност между означаемото (което все още принадлежи на реда на интелигибилното) и означаващото (което все още спада към реда на сетивното, въпреки че акустичният образ е cosa mentale): а Сосюр набляга върху това, че те са реалности от един и същи ред (психическия). Тяхната съответна позиция впрочем се вписва в тази хипотеза: отдолу материята, отгоре духът.

Необходимото преразглеждане на схващането за знака може да се опре на следния пасаж от Сосюр: „Вие вече нямате правото да разделяте и да приемате от една страна думата, а от друга нейното значение. Двете са едно. – Вие можете само да констатирате кенома ∩ и асоциативната сема )(. (Записки, стр. 93, § Кеном; думата кеном – без съмнение от kenos, празен – скъсва с онтологията на пълното, изявявана от семиотичната монада; под асоциативна сема тук следва да се разбира контекстуално дефинираният езиков знак). Едно ново прибягване към визуалната семиотика може би ще ни позволи да интерпретираме графичната форма на тези фигури. Кеномът ∩ представлява в ономасиологична перспектива (тоест, от означаемото към означаващото) означаемото, отворено към неопределени означаващи. Забелязва се също така, че графичното представяне не изобразява разделяне между означаващо и означаемо: „двете са едно”. Колкото до асоциативната сема )( , нейната фигура се противопоставя по всички точки на монадата от Курса. Различаването горе/долу отстъпва пред опозицията дясно/ляво, която изобразява предходния и следващия контексти. Освен това нейните форми скъсват с окръглените очертания на идентичностната онтология от Парменидовата традиция, тези форми са вдлъбнати, а не изпъкнали, като по този начин графично изразяват негативната онтология на различието. Тези две кухини се различават по своята пространствено-времева ориентация към преди и към след – и вече не по опозицията горе/долу, която изобразяваше във вече остарялата Вулгата онтологичните разлики между материя и дух или между език и мислене между двете страни на Сосюровия знак.

Звързвания между двете дихотомии

Дихотомията означаващо/означаемо предхожда, най-малкото в изложението, дихотомията език/реч: „Знакът, предварително двоен поради вътрешното свързване, което съдържа, и двоен по своето съществуване в две системи, е подложен на двойно обработване”. (Записки, стр. 299).

От това би могла да се изведе следната хипотеза: след като речта управлява езика, то знакът на първо място е сегмент от речта.[19] В плана на означаващото езиковият знак е откъс – между две бели полета, ако се касае за поредица от букви; между две паузи или пунктуации, ако се касае например за период. Този пасаж може да препраща към свързани пространства, например по правилата на изофонията, семантичната изотопия или съгласуваността на морфемите.

В плана на означаемото фрагментът сочи към своите контексти отляво и отдясно, наблизо и надалеч. Това важи както за семемата, така и за съдържанието на синтагмата или на периода – въпреки логическата традиция, според която изречението е затворено в себе си. Така можем да заменим семиотичната монада със следната фигура на прехода:

Фиг. 1 – Преходът

Ако потвърдим желанието да оперираме с минимални единици, можем да установим, че избирането на даден пасаж и още повече, изолирането на „знак”, изискват две операции: да се формулира хипотезата, че на минималния откъс съответства фрагмент, така че те да могат да бъдат изолирани чрез свързването им; после да бъдат извадени от контекста и да им се отреди връзка елемент по елемент между значението и израза, която да буквализира първото и да фиксира второто.

Друг паралелизъм между двете дихотомии се открива в тази серия от фигури, която изглеждаше емблематична: освен пунктира, който размива преградата между сетивното и интелигибилното, връзката на степенуваност изглежда изобразена с използването на диагонал: това подсказва една бележка (Записки, стр. 103):

Правоъгълникът обаче обикновено изобразява дихотомията език/реч и в този откъс Сосюр разширява това изображение до дихотомията означаващо/означаемо, която вследствие на това вече ни най-малко не съответства на някаква монада, дори и разделена на две (вж. също Записки, стр. 95). И наистина, тук се касае не само за относителна, но и за степенувана опозиция, и Сосюр твърди, че да искаме „да разделим двете неща”, а тук двете страни на знака, е „онова, което според нас е основният недостатък на граматическите схващания, с които сме свикнали.” (Записки, стр. 52). Така парадоксално дихотомията означаващо/означаемо разрушава дихотомията, която разделя сетивното и интелигибилното.[20]

Тъй като разделянето между биващите като явления (различни и променливи) и Битието (еднородно и неизменно) остава зависещо от онова, което противопоставя материята и духа, краят на семиотичната дихотомия бележи края на това конститутивно разделение на западната онтология.

Последиците са съществени, тъй като не може нито да се схваща, нито още по-малко да се изолира някакво чисто означаващо[21], нито чисто означаемо: всички цялости са с две лица, но никоя не съвпада със знака от Курса, тъй като всички, така да се каже, са подвластни на степени на доминантност между означаващо и означаемо. Като пример предлагаме да подредим някои от тях по диагонала, който разделя двете страни на „знака на речта”, представен по-долу:

Фиг. 2 – Няколко степени на относителна доминантност между означаващо и означаемо

Признаването на подобни степени позволява да се отрази семиотичната разнородност на езиковите единици, както и непротиворечивата разлика между първо и второ свързване; без затруднения ще установим, че пунктемата не функционира като лексема, но независимо от това е семантизирана и поддаваща се на семантизиране.

Логическо-граматическата традиция се е окопала в средната част на диагонала, нарисуван по-горе, там, където връзката между означаващо и означаемо изглежда пропорционална: тя се свежда до думите и изреченията и може да се занимава с лексическото съдържание с термините за референция и със съдържанието на изреченията с термините за истина. Тя обаче не е съумяла да разгледа периферните пространства: нито „горното” пространство, в което означаемите са свързани с до голяма степен неопределени означаващи (като тези на семантичните форми на текстово равнище), нито „долното” пространство, в което означаващите са свързани с до голяма степен неопределени означаеми. За това би трябвало да се възприеме такава перспектива на интерпретация, каквато само реторическата/херменевтична проблематика изглежда способна да поеме, като се простре до текстовото равнище.

Отвъд проблема за езиковите единици степенуваният модел на езиковата цялост позволява освен това съчетаване на три понятия: 1. това за дискурс, както в трансфрастичния смисъл на лингвистиката на Харис, така и в психосоциологичния смисъл на теориите на изказването; 2. това за текст, което принадлежи към дисциплинарните области на корпусната лингвистика или на херменевтиката; 3. това за документ, което принадлежи, освен на други, на филологията. Това съчетаване обогатява понятието за текст, като се стига до новото му основаване, тъй като така той може да бъде обвързан със социалните практики, в рамките на които е създаден, а също така и с носителите, включително цифрови, на базата на които е изпълнен.

Като обобщение, дихотомиите език/реч и означаващо/означаемо намират обща свързаност в една двойна концепция за текстовостта. Първата, произлязла от проучванията по-конкретно върху повествователни, религиозни и митологични текстове, привилегирова връзката между местните единства и глобалното единство чрез посредничеството на жанровите и дискурсните норми; втората, която привилегирова поезията, поставя ударението върху връзките между план на означаващото и план на означаемото. Тези две концепции се допълват, тъй като текстовите норми определят както семиозиса, така и връзката между местно и глобално; още повече, връзките между глобално и локално на всеки план на езика не могат да бъдат установени, без да бъде взет предвид семиозисът, който уточнява връзката между план на означаемото и план на означаващото.

Дихотомиите

Основният ръкопис от оранжерията, който се нарича За двойното естество на езика, разглежда не само разграничението език/реч, но и всички дихотомии. В бележки за втория курс се посочва: „Езикът може да бъде сведен до пет или шест дихотомии” (Записки, стр. 298), които се изброяват: 1. между означаващо и означаемо („двете психологически страни на знака”); 2. между индивидуално и колективно („индивид и маса”); 3. между език и реч („Третата двойка неща е съставена от езика и речта (знакът […] е подложен на двойна обработка”); 4. между индивидуална воля и социална пасивност (вж. Записки, стр. 299). За да стигне броят им до шест, трябва да се добавят синхрония и диахрония, и без съмнение, парадигматика и синтагматика.[22] Тези дихотомии играят съществена роля за едно епистемологично фундиране, в което няма нищо аксиоматично или дедуктивно: „Нека не говорим нито за принципи, нито за аксиоми, нито за тези. Това са чисто и просто и в чисто етимологичен смисъл афоризми и отграничавания.” (Записки, стр. 123).

В нашата традиция има две проблематики, които изграждат историята на лингвистичните идеи. Те изглеждат несъвместими: първата е преобладаващата, принадлежаща към логическата и граматическа традиция, основана върху онтологията и залагаща на знака; втората, не толкова хомогенна, спада към реторичната или херменевтична традиция, основава се върху праксеология и залага на текста.[23] Тези две проблематики фактически си разпределят Сосюровите дихотомии: накратко, полюсите, привилегировани от логическо-граматическата традиция, са езикът, означаващото, синхронията, масата, необходимостта, докато за сметка на това традицията на реториката/херменевтиката привилегирова речта, означаемото, диахронията, индивида, волята.

Като утвърждава решаващото влияние на речта върху езика, Сосюр подсказва определящата функция на реторическо-херменевтичната проблематика спрямо логическо-граматическата, която в такъв случай изглежда нейна опростена и дори съкратена инверсия. Той не е констатирал, че тази относителна доминантност позволява да се избегне антиномията между проблематики, но все пак е планирал възстановяване на връзките между дисциплините на езика и дяловете на лингвистиката в рамките на семиологията: „Семиология = морфология, граматика, синтаксис, синонимия, реторика, стилистика, лексикология и т.н., като всички те са неделими.” (Записки, стр. 45). Дотолкова, доколкото проблематиката реторика/херменевтика остава първостепенна, това възстановяване на връзката предполага преразглеждане на лингвистиката на базата на текстови проучвания – впрочем, изследванията на Сосюр върху латинската поезия и германските легенди са вървели успоредно с изработването на неговата обща лингвистика.

Накратко, тези дихотомии, които конкретизират контраста между епистемологичните традиции, се явяват като трансцедентални диференциали, общи рамки за формулирането на дескриптивни категории. Те образуват система, но вместо йерархия, формират хетерархия.[24] Тъй като влизат в степенувани опозиции, те не попадат под аподиктиката, която осигурява онтологичното вкореняване на логическо-граматическата традиция.

Като въвежда тези дихотомии, Сосюр задминава предконцепцията за реалното, произлязла от Аристотеловата онтология и вдъхновила обективизма (по-конкретно позитивисткия такъв), и я замества с една „де-онтология”, съответстваща на статута на науките за културата. По същия начин, по който дефинира техния присъщ начин на обективиране, той подсказва и типа истина, за която могат да претендират тези науки: “Лингвистиката фактически процедира чрез индукция и гадаене и именно така трябва да процедира, за да постигне пълноценни резултати.” (Записки, стр. 132) Така той очертава една епистемология на предположението и една индексационна методика.

Дори и нашият твърде сбит прочит също да изглежда основан на допускания, така схванатата семиотика може, както го е разбрал Леви-Строс, да се превърне в общ органон за съвкупността от науки за културата, дотолкова, доколкото тя предлага нова, съобразена с културните предмети концепция за обективиране и изработване на познанието. Семиотиката няма фундамент, предполагащ някаква начална точка, а херменевтични и критически основания.[25] Без съмнение именно затова тя не е могла да бъде изложена под систематизираната форма на трактат: “Колкото до книга по този въпрос, да се мисли за такава не може: тя ще трябва да представя окончателното схващане на своя автор” – твърди Сосюр в разговор с един от студентите си през 1909 г. Това негово изказване без съмнение има и по-общ обхват: дали лингвистиката и науките за културата са места на окончателни схващания? Без съмнение не, но желанието за синтез остава и трите курса по обща лингвистика са опит за такъв, който в общи линии е успешен и който въпреки пропуските си обосновава успеха на Курс по обща лингвистика.

За една нова сосюрианска лингвистика

Тук не е мястото за обобщаване на сосюрианската лингвистика; нейните основни продължения обаче, като разработките на Йелмслев върху пластовете на езика или тези на Косериу върху връзката език/реч, в по-голямата си част предхождат публикуването на ръкописите.[26] Освен това семиологията, която се позовава на Сосюр, се опира на един модел на знака, който не е възприел нищо от най-новаторските аспекти на неговата мисъл.

Следователно днес в светлината на един възстановен корпус се налага общо преразглеждане на сосюрианството – не за да бъде установена една за щастие невъзможна ортодоксия, тъй като мисълта на Сосюр в немалко отношения остава енигматична, а за да бъдат признати и използвани нейната енергия и оригиналност.

Те се неоспорими в научен план, що се отнася до самата лингвистика (а Курсът отразява доста добре схващанията на Сосюр в тази област), но също така са интересни за философията и епистемологията, които впрочем са пренебрегнати в Курса.

Във философски план Сосюр прилага едно оригинално предубеждение за обективността, което свидетелства за скъсване с онтологичната традиция, подхранваща логическо-граматическата проблематика, тъй като нейната чисто релационна концепция за цялостите ги изпразва от всякаква субстанция. Освен това докато изоставя метафизичния проблем за връзката между думите и нещата, той освобождава теорията за езика от проблема за познанието: макар у Сосюр да се откриват елементи на гносеология, той се отдалечава от античната и модерна традиция с един решително не-когнитивен подход. И накрая, той прилага една много взискателна научна етика, която без съмнение го е накарала да се въздържи да публикува разработки, на които е гледал като на незавършени.

В епистемологичен план Сосюр се отличава със своето желание да намери собствен метод за фундиране, базиран на отграничаването на големи дихотомии, които са и оси на охарактеризиране на даден присъщ предмет. Така той се отдалечава от епистемологичните модели на логическо-формалните науки като например тези за природата и за живота, и със самото това допринася за изясняване на собствения статут на науките за културата. Той си забранява всякаква сливаща концепция за интердисциплинарността: тя напредва повече чрез очертаване и преразглеждане на граници, отколкото чрез бродене из пограничните области, били те и когнитивни. Независимо че основните аспекти на Сосюровата епистемология остават почти липсващи от Курса, автори като Леви-Строс са доловили тяхната стойност.[27]

Днес семиотичното префундиране на лингвистиката и епистемологичното ревизиране, което го съпровожда, стават по-осезаеми, тъй като лингвистиката се среща с нови социални нужди. Днес корпусната лингвистика, която поражда нови връзки с емпиричното, работи основно с цифрови текстове. А тези текстове и по-специално така наречените хипертекстови документи се отличават със своята семиотична сложност: шрифтове, различни html-кодове, цветове, образи, звукови анотации и т.н.: всичко това изисква доразвиване на семиотиката. Освен това корпусната лингвистика позволява да бъдат изтъкнати незабелязаните корелации между равнища на анализ, които до днес бяха предмети на отделни проучвания (например, корелация между точка и запетая и минало несвършено време в даден корпус от романи).

Ето защо е необходимо да се изработи една теория на текстовия семиозис, която изобщо да не е отдалечено продължение на лингвистиката, а да заема централно място в нея, не само защото текстът (устен или писмен) е минималната единица за изследване, а защото именно тя определя семиозиса на по-ниските степени и позволява да бъде схванато единството на съдържанието и израза.[28] Една обновена сосюрианска лингвистика, облегната на семиологията, днес изглежда единствената способна да отрази тези сложни феномени и да позволи да бъдат схванати три общи взаимни допълнителности: 1. тази на равнищата на речева дейност и описание (от пунктуацията и прозодията до семантиката); 2. тази на степените на организация и на сложност: от думата към периода, текста, корпуса; 3. тази на системите от знаци, действащи в полисемиотични документи, на първо място в мултимедийни текстове.

Докато формалните лингвистики като цяло се провалиха в автоматичното третиране на езика, нео/сосюрианският подход, който в момента се развива в корпусната лингвистика, позволява чрез своето третиране на контекстуалстта, текстуалността и интертекстуалността да се отговори по-добре на множеството социални искания, които днес се отправят към цифровите документи.

Превод от френски:

————————-
Бележки:

* Преводът е направен по списание La Linguistique, vol. 42, 2006.

[1] Имам удоволствието да благодаря на Симон Буке, Евелин Бурион и Росица Миленкова-Киен.

[2] В средата на 60-те години във Франция списанията за култура групираха под наименованието „структурализъм” автори като Греймас, Леви-Строс, тогавашния Барт, които по различен начин се позоваваха на сосюрианското течение, на Йелмслев или на Якобсон. Други автори като Фуко, Алтюсер, Лакан, които нямаха никакво участие в проекта за обща семиотика, много често също бяха причислявани към него; много бързо обаче, за около пет години, структурализмът бе обявен за остарял и бе разкритикувана неговата уж статична и абстрактна визия, неговия антисоциологически, дори антимарксистки иманентизъм, в подкрепа на устремения ирационализъм – и новото мандаринство.

[3] Например Гийратс преди време предлага следната периодизация: според него историко-филологическата семантика е изчезнала някъде към 1930 г., дата на възникването на структуралистката семантика, която на свой ред е изчезнала през 1975 г., дата на възникването на когнитивната семантика. Това предполага, че възникването на ново научноизследователско течение се съпровожда от изчезване на предходното.

[4] Буке цитира по този повод статии на Jean-Claude Milner, “Retour à Saussure” (1994), Jean-Claude Chevalier, “De nouveau Saussure” (1997) и Christian Stetter, “Am Ende des Chomsky-paradigmas: zurück zu Saussure?” (2001) Към тях може да се добави още от 1985 г. и Retour à Saussure на Zilberberg.

[5] Тези текстове не са били издадени през 1956 г., когато Греймас пише „Актуалността на сосюрианството” (преиздадено в La mode en 1830, Paris, PUF, 2000; същевременно, когато в своя предговор коментира тази статия, Ариве пропуска да посочи трудовете на Годел, Енглер, Старобински, Де Мауро, Буке, измежду много други.) Още в своята уводна лекция за откриване на честванията Сосюр половин век по-късно Бенвенист споменава труда на Годел Ръкописните извори на Курс по обща лингвистика (1957), но само за да добави веднага по повод на проучванията върху сосюрианския корпус: „Това не влиза в темата на нашето изказване”. (Eléments de linguistique générale, Paris, Gallimard, 1966, p. 32). Ще трябва да се изчакат синтезите на Симон Буке (Introduction à la lecture de Saussure, Paris, Payot, 1997) и на Арилд Утакер (La philosophie du langage – une archéologie saussurienne, Paris, PUF, 2002), за да се оцени цялото въздействие на теорията на Сосюр, без да се зависи от приетия и донякъде сулпициански образ, наследен от академичната традиция.

[6] Вж. Енглер: „След като бяха намерени „изворите”, очевидно бе наложително да се работи върху „автентичните” текстове” (in S. Bouquet (éd.) Saussure, Cahiers de l’Herne, Paris, 2003, p. 18). Тетрадките на студенти остават по-достоверни, отколкото Курса, ако бъдат проучвани с необходимото филологическо внимание. Впрочем, Мейе иска да публикува тази на Рьогар, но Байи го разубеждава. Нито той, нито Сеше обаче са посещавали курса по обща лингвистика на Сосюр. Парадоксът на сосюрианския корпус: автентичните текстове са трудни за разчитане и интерпретиране, датирането им често е проблематично, статутът им също; а тетрадките на студенти, с които разполагаме, са с будещо завист качество, обикновено написаното в тях си съответства, така че те спадат към първичните извори; за сметка на това обаче Курсът е от втора ръка.

[7] Вж. Ecrits de linguistique générale, Paris, Gallimard, 2002, éd. Simon Bouquet et Rudolf Engler (наричани по-нататък Записки). Тези Записки, които вече са преведени на 13 езика, ще бъдат последвани от ново издание на Уроци, съставено на базата на тетрадки на студенти.

[8] Оттук и тромави преоткривания като следното: “Differences between cognates across languages may not be due at all to lexical distinctions between the cognates, but rather may be accounted for by the different competitors they face in their respective languages. This is what I call competitive narrowing.” (Ken Safir, 2004, The Syntax of Anaphora, Oxford, OUP, p. 183).

[9] С видното изключение на Кулиоли.

[10] Вж. автора, 1992, “Saussure, l’Inde et la critique de l’ontologie”, Revue de sémantique et de pragmatique, 11, p. 123-146.

[11] Смята се, без съмнение погрешно, че не може да има наука за нормите: тя би била деонтология, която по своя относителен и обусловен характер би се изплъзвала от логическо-граматичното въображаемо на правилата и дори от сциентисткото въображаемо на законите. Ето защо връзката между език и реч обикновено се схваща или като преминаване от виртуално към актуално, или като преминаване от ограничения към свобода; и в двата случая е трудно властните виртуалности на езика да се съчетаят с актуалните свободи на речта. И наистина, минаването от езика, схванат абстрактно, към речта, означава да се премине не само през намаляващи степени на систематичност, но и през различни епистемологични статути.

[12] Вж. автора, 2001 b, « Genres et variations morphosyntaxiques », Traitements automatiques du langage, 42, 2, p. 547-577, en collaboration avec Denise Malrieu.

[13] Жанровите полета са групи от жанрове като например поезия или театър.

[14] Поради това лексиката, или поне тази на лексиите, не принадлежи към езика. Всъщност понеже синтагматиката спада към речта, думите също са текстови образувания (за разлика от морфемите).

[15] Тя не трябва да се произнася за неприемливост: нея я създават нормативните теории, които с това стават неприемливи. Действащите лингвистични норми могат да бъдат възстановени чрез изучаване на текстовете. Езикът е чисто и просто онова, което прави елементите от корпуса сравними: за да бъдат определени неговите закономерности, трябва да се проверят хипотези за изономия (в синхронност) и за хомогенност (въпреки вариациите на място и регистър). Проучването на корпусите показва, че лексиката, морфосинтаксисът, начинът, по който се поставят семантичните проблеми за двусмисленост и имплицитност, всичко това варира според жанровете, жанровите полета и дискурсите. Може дори да се стигне до стилове като лингвистичен, а не само като литературен феномен (вж. автора, Arts et sciences du texte, Paris, PUF, 2001, a, chap. 6). Впрочем, в своя доклад по случай създаването на катедра по стилистика Сосюр твърди: „Това е чисто и просто лингвистика, която ни се предлага под името стилистика. Да, господа, чисто и просто лингвистика. Но лингвистиката, ако смея така да се изразя, е твърде обширна.” (Записки, стр. 273).

[16] Вж. автора, 2005, “Enjeux épistémologiques de la linguistique de corpus”, in Geoffrey Williams (éd.), La linguistique de corpus, Rennes, PUR, p. 31-46 ; aussi : Texto !, http://www.revue-texto.net

[17] Макар и в каноничния модел на знака, представен в Курса, да се утвърждава неделимостта на двете страни на знака, то непрекъснатата линия, която разделя означаващото от означаемото, остава апокрифна и изразява графически мисълта на Сосюр, както може да се види от Записки (стр. 103), където този модел е изрично отречен и непрекъснатата линия е заменена с пунктирана. За повече подробности вж. автора, 2003, “Le silence de Saussure ou l’ontologie refusée” in S. Bouquet (éd.), Saussure, Paris, L’Herne, p. 23-51, откъдето тук възпроизвеждам някои елементи.

[18] В трудовете по класическа семиотика като тези на Пиер Испански (Йоан ХХІ), Пациус или Жан дьо Сен-Тома той винаги се изобразява така, без съмнение защото още от Парменид кръговата форма винаги е приписвана на битието. За да създаде битието, Парменид в осмия си фрагмент го описва с предикати за неизменяемост (без начало нито край, без раждане или загуба) и неподвижно „в рамките на широки връзки”. Периферното включване подготвя образа на сферата, вж. 43-44. Този образ се открива у Ксенофан, после и у Емпедокъл със Сфайрос, у Платон, у Симплиций с „напълно кръглата” истина, у Лайбниц с монадата и дори в „топологичното кълбо” от томистката онтология: неговият успех се дължи на великолепното му съответствие на неизменяемостта и изономията на битието.

[19] Забележително е, че Сосюр употребява израза „знак на речта” (вж. Записки, стр. 265), но не и „знак на езика”.

[20] И наистина, означаващите и означаемите се дефинират взаимно, без да си съответстват елемент по елемент, и Сосюр отбелязва под заглавието Общ принцип на семиологията: „В езика няма нито знаци, нито значения, а различия между знаци и различия между значения, които 1. съществуват само абсолютно едни чрез други (и в двете посоки) и следователно са неделими и солидарни, но 2. никога не могат да си съответстват пряко.” (Записки, стр. 70)

[21] Това впрочем затруднява силно всяка формална претенция.

[22] Без съмнение всяка от тези дихотомии може да стане предмет на критическо разглеждане. Например ясно е, че дихотомията индивид/маса спада към социологията (по времето на Сосюр си съперничат масовата социология на Дюркем и индивидуалистката социология на Тард) и фактически не принадлежи към лингвистиката, независимо че намира специфичен аналог в дихотомията език/реч. Вариациите и колебанията на Сосюр във връзка с дихотомиите заслужават да бъдат проучени по-внимателно, отколкото го е направил Бенвенист, който предлага отворен списък от осем дихотомии, най-малко три от които изглежда са негово творение (вж. цит.съч., 1966, стр. 40). Важното за нас тук е да установим връзката между дихотомиите и сосюрианския метод за епистемологично основаване.

[23] За представяне при нужда вж. автора, 2001а. Сосюр изглежда е разпознал тази дихотомия на гледните точки: „В лингвистиката не съществуват различни гледни точки, които да могат да бъдат прилагани, а две наложени гледни точки, произтичащи от самия предмет (синхроничен и метахроничен).” (Записки, стр. 263).

[24] „Съществуват обаче пет или шест фундаментални истини, които са до такава степен свързани помежду си, че може да се тръгне от всяка една от тях и по логически път да се стигне до всички останали и до всички най-дребни разклонения на същите последици, като се тръгне от някоя от тези последици.” (Записки, стр. 17). Тази хетерархична мисъл без съмнение е свързана с отхвърлянето на онтологичната традиция, доминирала в западноевропейската мисъл. Битието, Бог на философите без съмнение е заело мястото на пантеона на рапсодите, но си остава arché: Божията власт просто бива заместена с безусловното Начало. Във връзка и в контраст с това в не-онтологичните традиции на мисълта се откриват не-йерархични концептуални кръгове; например в будизма кръгът за раждането и смъртта на pralityasamulpada (дванайсетична верига на подчиненото прераждане): Буда уточнява, че традицията поставя avidya (невежеството) начело на списъка с понятията си само по дидактически причини.

[25] За подробности тук вж. автора, 2001 а, глава 4 и глава 14 in Rastier et Bouquet, (éd.), Une introduction aux sciences de la culture, Paris, PUF.

[26] „Пролегомени в една теория на езика” на Йелмслев датира от 1948 г., „Пластовете в езика” излиза през 1954 г. Програмният труд на Косериу Sistema, norma y habla, представляващ критика и задълбочаване на Курса, излиза през 1952 г.

[27] Така Греймас, опирайки се на него и на Мерло-Понти, пише: „Оригиналността на приноса на Ф. дьо Сосюр според нас се изразява в превръщането на едно присъщо нему виждане за света – според което светът се схваща като обширна мрежа от връзки, като архитектура от форми, натоварени със смисъл, носещи в себе си своите значения – в лингвистична теория и методология. […] Сосюр е съумял да провери епистемологичната стойност на своя постулат, като го прилага към една особена наука за човека – лингвистиката.” (“L’actualité du saussurisme”, (1956), in La mode en 1830, Paris, PUF, 2000, p. 372.).

[28] Сосюр отбелязва: „Начинанието за класифициране на фактите на даден език се озовава пред следния проблем: то трябва да класифицира сдвоявания на разнородни предмети (знаци – идеи) и в никакъв случай, както сме склонни да предполагаме, не класифицира прости и еднородни предмети, както би било, ако ставаше дума за класифициране на знаци или на идеи. Съществуват две граматики, едната от които тръгва от идеята, а другата – от знака; и двете са погрешни или непълни.” (Записки, стр. 20). За повече подробности вж. автора, цит.съч., 2004.