3е [Записки за курс ІІІ (1910-1911): Необходимост от промяна на знаците; синхрония и диахрония]

[3339 = 1278-1280] Преди да завършим тази глава, бих искал да прибавя един своеобразен посткриптум в отговор на един видим пропуск, който може да бъде открит в нея.

Може би ще кажете, че „Необходимостта” от промяна на знаците не бе достатъчно осветлена, когато говорихме за промяна.
Със сигурност докато се опитвахме да се задълбочим в причините, които осигуряват непрекъснатостта = несвободата във Времето, не посочихме никаква специфична причина за промяната [ ], които следват от Времето. Казахме, и държа още веднъж да подчертая това, че тя е само една форма на непрекъснатостта и че поради самия факт, че знаците се продължават едни други, те успяват да се променят.

Признавам обаче, че не посочихме защо те трябва да се променят. Лесно мога да приведа причината за това. Още от самото начало аз показах, че съществуват фактори за промяна, които са отделни, но до такава степен смесени по своите въздействия, че е неразумно да се иска да бъдат разделени на момента. Казах, че общият факт може да бъде изразен със сигурност само с израза изместване на общото отношение между означаващо и означаемо, като промяната е или в означаващото, или в означаемото.

И така, разглеждаме промяната, без да отделяме причините или формите й, тъй като може да бъде опасно да се опитваме да го правим по такъв безцеремонен начин.

Понеже се поставяме в положението на онзи, който не познава предварително специфичните причини, е очевидно, че не можем в същото време да кажем, че ще се задълбочим в тези причини.

Въпросът за необходимост или неизбежност ще възникне отделно за всеки фактор на промяна; дали например е неизбежно в дадена социална маса, поставена под условието на времето, знаците да претърпяват фонетични (материални) промени (в своя звуков образ)?

Онзи, който проучи тази необходимост, няма да е отговорил още нищо, да, отговорил, и обяснил задълбочено нейните причини, почти загадки, и няма да е ангажирал своето мнение за друга такава необходимост, която също представлява промяна от друга страна, различна от фонетиката, и така се вижда, че: [ ]

Докато става дума за причините на общата непрекъснатост във времето, те са достъпни за всеки наблюдател като априорно дадени; ние само посочихме няколко незабелязани поради самата им очевидност причини като факта, че всички използват ежедневно езика.

Когато става дума за промяната във времето, по-добре е да се говори незабавно само за изместване на общото отношение между елементи и стойности и да се откажем от опита за априорно изследване на степента на необходимост, след като се отказваме да различаваме причините една по една.

Можем временно да се позовем на простия факт, че всяко нещо, което е подвластно на Времето, се изменя, следователно, че езикът или сборът от отношения [ ]. (следователно, че езикът = сбор от отношенията между означаващото [ ]).

[3339 = 1301-1307] Глава ІV, да се вмъкне също като предходната преди: Статична лингвистика и историческа лингвистика. Дихотомия на лингвистиката

Тази глава е пряко продължение на предходната, като същевременно посочва общата основа, върху която ще се опрем, за да продължим.

Няма никакво противоречие с първоначалния план на този курс, който вероятно сте отразили в записките си. Настъпи само едно разместване от момента, в който включих параметъра Време, историческото понятие, което въведох в глава трета. И наистина, има основания за колебание в кой точно момент да се въведе параметъра Време. Както ще видите, аз можех в краен случай да му намеря място едва по-късно и така щяхте да избегнете едно неудобно разместване в реда на главите – тъй като те са засегнати от това само в своята поредност.

Но именно защото се касае само за поредни номера без никакви промени в същността, не се поколебах с оглед на определени предимства да поставя главите за последиците от времето по-нагоре, отколкото първоначално бях предвидил.

Фактът, че Времето се намесва, за да промени езика, също както се намесва, за да промени или измени всяко нещо, първоначално не изглежда толкова съдбоносен за условията, в които е поставена лингвистичната наука. Трябва още да добавя, че според мен има само незначителен процент лингвисти, а може би изобщо няма такива, които самите да са склонни да приемат, че въпросът за Времето създава особени условия за Лингвистиката, особени трудности, особени въпроси, или даже един централен въпрос, който може да доведе до разделянето на Лингвистиката на две науки.

Когато хвърляме поглед върху други науки, повтарям, че не бихме могли в никакъв случаи да открием в тях някакъв особен ефект, породен от разглеждането на фактора Време (= промяна на присъстващите елементи).

Установяваме, че астрономията е установила значителни промени в небето за минималното време, с което е разполагала, но не виждаме ясно защо поради това да разделяме астрономията на две и да правим от нея две дисциплини.

Виждаме, че геологията, донякъде обратно на астрономията, почти непрекъснато разсъждава върху поредности и промени във времето, но когато се занимава също и с неизменни състояния на Земята, разглеждани като стоящи извън Времето, тя не превръща тези две неща във фундаментално разделени предмети.

Виждаме, че съществува Правна наука и история на Правото според времето, и че на никой няма да му хрумне поради това за обяви, че Историята на правото е дисциплина, отделена от Правната наука.

Виждаме как политическата история на държавите се движи очевидно във времето, но не прави никакво разграничение, ако някой историк, обратно, очертае картината на една епоха, като следователно изключи промените във времето.

Виждаме, че историята на политическите институции търси състоянията на нещата преди всичко извън времето, но не смята, че променя своя предмет, ако говори същевременно и за измененията вследствие на времето.

Виждаме как Политическата икономия (Wirtschaftslehre) се занимава основно с равновесието между труд и капитал като социални сили, заедно с всички други междинни сили.

Но тук и сега, което е забележително, ето какво още виждаме внезапно и сякаш след смяна на декора:

То е, че, противно на всичко онова, което става в горепосочените науки, днес се говори за Икономическа история (= Политическа икономия във времето) като за отделна наука. Аз не бих искал да съдя до каква степен тя е отделна в детайлите на фактите, достатъчно ми е да видя, че в университет като нашия Икономическата история и Политическата икономия са поверени на двама различни професори. Защо? Може би вероятно не си даваме напълно сметка за това, но по този начин просто се подчиняваме на вътрешната необходимост. Причината обаче е същата, която след малко ще ни разкрие дихотомията на науката за езика: с Политическата икономия се изправяме пред понятието за стойност; ще се поправя – още с Политическата икономия, макар и в по-малка степен, отколкото с лингвистиката, сме изправени пред стойност (ipso facto пред система от стойности, тъй като всяка стойност предполага система от стойности).

[3339=1323] Това е нещо наистина забележително, което ние изпитахме практически, независимо от желанието ни; още в една първа наука за стойности невъзможността да се водят успоредно тези два предмета: системата от стойности, взета сама по себе си (или в даден момент), и системата от стойности според Времето.

[3339 = 1319-1322] Самата истина е, че дори науките, които се занимават с неща, биха спечелили от това да отбелязват по по-пълен начин разликата между двете оси, по които съществуват нещата.

Оста на едновременностите (по която може да се изключи фактора за време) И оста на поредностите (неща х време)

Когато се стигне до науките, които се занимават със стойности, разграничението, което досега беше почти факултативно, се превръща в първостепенна теоретична и практическа необходимост. Още от този момент можем да отправим предизвикателството за определяне на една чиста наука извън разделението на двете оси.

[3339 = 1324-1329] Трето, когато се стигне до науките, които се занимават вече не със стойността, която е вкоренена в нещата, а с произволно определимата стойност (семиология), = произволно определим знак (лингвистика), тогава необходимостта от различаване на двете оси стига до своя последен максимум, като се има предвид, че дори поради проста и априорна очевидност има стойност само онова, което има стойност в момента.
Всяка стойност има две страни, подобно на езиковия знак. Докато тази стойност, поне с едната от двете си страни, е вкоренена в нещата, например:

[3339 = 1326]

Недвижим имот Z
—————
50 000 франка

Стойност: спрямо франка все още е относително възможно тя да бъде проследена във времето с вариациите на стойността й и без да се забравя, че насрещната стойност (50 000 франка) също променя своята стойност според цената на златото и т.н. Всичко това обаче запазва една крайна стойност по самата сила на нещата и най-често не може да надхвърли определена граница.

Обратно, във връзката, образуваща знака, още от първия момент има само две стойности, съществуващи една чрез друга (произволност на знака). Ако едната от двете страни на езиковия знак можеше да мине за притежаваща собствено съществуване, то това би била концептуалната страна, идеята като основа на знака.

[3339 = 1282] В речевата дейност езикът е отделен от речта, той се намира в [ ] духа на една говореща маса, което не е случаят с речта.

[3339 = 1292-1293] Ако вземем езика, на пръв поглед няма нищо, което да пречи езикът да се възприема като логика, тъй като знакът е произволен. Фактът на говорещата маса хора сам по себе си променя нещата само в този психологическо-логически смисъл, но не доказва пряко [ ]

Когато обаче се намеси Времето, съчетано с факта на социалната психология, тогава усещаме, че езикът не е свободен; говорещата маса х Времето.

[3339 = 1283-1290] Дефиниция: Когато от Речевата дейност се извади всичко, което е само Реч, останалото може да бъде наречено собствено Език; то съдържа само психически съставляващи, психическата връзка между идея и знак, което не би било вярно за речта.

Това обаче ще бъде език само ако бъде схванат извън своята социална, нереална реалност, тъй като за да има език, трябва да има говореща маса хора, която да си служи с Езика. Езикът се намира в колективния дух и този втори факт ще влезе в самата дефиниция. Пак не Реч.

Ето го езикът, който още отсега е мислим или жизнеспособен, но се намира извън историческата реалност. Също като езиковия знак с неговото произволно естество, на пръв поглед изглежда, че нищо не пречи да [ ] една свободна система, зависеща само от логически принципи, и като чиста наука за абстрактни отношения.

[33379 = 1294-1300] Историческа реалност или Време. Говореща маса хора без Време – Време без говореща маса хора).

Езикът не е свободен поради принципа за непрекъснатост или неопределена солидарност с предходните епохи.
2. Непрекъснатостта включва в себе си факта на промяната, който представлява изместване на стойности.

3ж [Записки за курс ІІІ (1910-1911): Езиковата стойност]

[3340 = 1864] Стойност. Онова, което е неделимо от всяка стойност, или онова, което съставлява стойността, не е нито

а) това, че е неделима от поредица от подлежащи на противопоставяне величини, образуващи система, нито
б) това, че има [ ],

а двете едновременно и неразривно свързани помежду си.

Стойност е в най-висока степен синоним във всеки един момент на елемента, разположен в система от подобни елементи, също както той е в най-висока степен синоним във всеки един момент на някакъв заменяем предмет. [ ] Ако вземем от една страна заменяемия предмет, от друга, съ-систематичните елементи, между тях няма никакво родство. Присъщо на стойността е да установява връзка между тези две неща. Тя ги вписва във взаимоотношение по начин, който може да обезсърчи ума с невъзможността да се установи дали тези две лица на стойността са различни за нея и в какво. Единственото безспорно нещо е, че стойността се движи по тези две оси и се определя съобразно тези две оси едновременно.

Не е абсолютно важно да се забележи, че всички similia на свой ред са естествено придружена от своите dissimile и следователно правилната схема би изглеждала така:

Обратно, именно тази последна и банална схема, според която стойността прилича на нещо, което вижда своето правило в нея, като оставя погрешно да се предполага някаква абсолютна реалност.

Да се запази във всички случаи схемата

Отношението simile : dissimile е напълно различно от отношението simile : similia, но това отношение все пак присъства неуловимо и в най-дълбока степен в понятието за стойност.