Франсис Едьолин, Жан-Мари Клинкенберг, Филип Менге (ГРУП μ)*

1. Проблемът за иконичността

1.1. Критики на понятието за иконичност
Понятието за иконичност поставя различни проблеми. Някои от тях са логически и епистемологични, други са технически. И едните и другите задълго налагат убеждението, че самото понятие иконичност е апория и следователно трябва да бъде изключено от теорията.

Без съмнение Умберто Еко е авторът, който отива най-далече в критиката на това понятие и предлага най-солидна аргументация. Той непрекъснато се връща към тази тема, от Липсващата структура до Знакът и Трактат по обща семиотика (Trattato di semiotica). Неговата критика се отнася до неспециализираните понятия, които участват във всички определения на иконичния знак чрез термини като подобие, аналогия, мотивация, настоявайки върху подобията в конфигурацията от знак и обект, който той представя. Така например Пърс говори за “сродна прилика”, или също казва че един знак е иконичен, когато “може да представи своя обект най-вече с подобието си” (2.276, 1978:149); според Морис (1946) иконичният знак “от една определена гледна точка има същите свойства като денотата”; Рьош и Кеес (Ruesch et Kees) виждат в него “поредица от символи, които в пропоциите и отношенията си са сходни с нещото, идеята, събитието, което представят” …

Авторът прибърза да покаже слабостите на тези концепции: една икона в частност – например, хиперреалистичен портрет – не притежава свойствата на обекта, който изобразява (като структурата на кожата или подвижността на субекта). А опитите да се смекчи твърдението за идентичност на свойствата с предупреждения като това на Морис (“от определена гледна точка”) или това на Пърс (“най-вече”) са някакво карикатурно подобие на научен подход – нима бихме казали че “атомът е неделим ‘от определена гледна точка’?”, както иронично подсказва Еко (1975:258). Не можем да не се присъединим към мнението му. Но ако случайно тази “гледна точка” бъде определена, тогава концепцията за иконичния знак като изоморфизъм ще отговаря на изискванията за научност. Изглежда и Еко първоначално тръгва по този път: “Ако останем само на нивото на възприятието трябва да вземем поне още една предпазна мярка и да твърдим, например, че иконичният знак построява модел на отношения (между графични феномени), който е хомологичен на модела на отношения във възприятието, който построяваме когато познаваме и когато си припомняме обекта.” (Eco, 1970: 21).

Но дори предпазната мярка, състояща се в сдвояването на два модела на перцептивни отношения ще изглежда илюзорна за Еко в Трактата, където понятието за икониченост ще бъде чисто и просто елиминирано в името на епистемологичната кохерентност. Всъщност, както отбелязва той, иконичното изглежда “определя много различни явления – от “аналогията” на метричните инструменти или компютрите до случаите, в които сходството между знак и обект е резултат от прилагането на сложни правила, които трябва да бъдат научени, а също и в случая с огледалния образ”; всички тези явления обаче не се отнасят към семиотиката (а например към механизмите на възприятието).

Първи опит за изясняване и класифициране на тези разнородни явления е направен още от Нелсън Гудман (1968) и любопитното в случая е, че той използва примери много сходни с описаните от Еко в работата му от същата година. В понятието за иконичност той разграничава две различни отношения: от една страна приликата и от друга репрезентация. Тези две отношения имат съвсем различни логически свойства. Така приликата е рефлексивна (А ρ А) и симетрична (ако А ρ В, то В ρ А). Репрезентацията няма тези свойства – абсурдно е да се каже, че един обект представя себе си (рефлексивност) и обикновено е абсурдно да се каже, че една личност изобразява своя портрет (симетрия). Други, по-емпирични доводи показват, че приликата и репрезентацията нямат нищо общо помежду си: два обекта, които много си приличат не са по необходимост склонни да се изобразяват един друг (бихме ли казали, че единият близнак “представя” другия Менехъм*?), и от друга страна, репрезентация можем да имаме и при обекти, които не си приличат. Гудман цитира прекрасния пример за едно живописно платно на Констабл – то изобразява замък, но всъщност много повече прилича на всяко друго живописно платно, отколкото на който и да било замък; и въпреки това то представя именно този замък, а не друго платно.

Заключението се налага от само себе си – репрезентацията, при която един обект “стои вместо” своя предмет, не е по необходимост свързана с приликата. В крайния случай, всичко може да представя всичко (така Гудман достига до принципа за произволност).

Идеята за копие трябва да бъде заместена с тази за реконструкция. Ще видим, че и ние ще се присъединим към тази позиция и това ще ни позволи да не отхвърлим напълно понятието за мотивация.

Да оставим Гудман, към когото ще се върнем по-късно, и да се върнем към Еко. Кризата в определянето на иконичния знак според него е симптом за по-дълбока криза – на самото понятие знак. Това понятие е обречено, ако се опитваме до го сведем до идеята за семиотична единица, единица, която винаги влиза в постоянно отношение с някакво означаемо. За да го запазим, трябва да схващаме знака като връзка, която непрекъснато се преразглежда според обстоятелствата, връзка между слабо уточнени “експресивни текстури на израза” и обширни и неподатливи на анализ “сегменти от съдържание”. Извеждайки последствията от това, Еко заключава: амбицията на семиотиката вече не е да разработи една типология на знаците, а по-скоро да изследва начините на произвеждане на семиотичната функция.

Тази безпощадна критика обаче е основана на една логическа грешка: не става ясно защо придържането към идеята за иконичен знак по необходимост довежда до “една теория за дълбинната мотивация на знака” – на всеки знак -, като изключва произволността при определянето му. По-нататък ще видим как произволността в модела на иконичния знак може да съжителства с мотивацията – в модела, който ние ще предложим, произволността присъства по два начина благодарения на понятията за “иконичен тип” и “иконична трансформация”.

И все пак можем да се съгласим с по-голямата част от скицираните тук наедро критики, синтезиращи същината на споровете около иконичния знак, които се водят от около петнадесетина години насам. Във всеки случай ще се съгласим, че проблемът за изоморфизма досега е бил поставян по-скоро в термините на емпиризма и на обикновеното мислене, отколкото от гледната точка на науката.

Ще отидем дори по-далеч и ще кажем, че определението основаващо се на интуитивни схващания като “аналогия” или “подобие”, ако изведем крайните му следствия, отвежда до две противоречащи си, но еднакво интересни пропозиции: (1) “Всеки обект е знак на самия себе си” (тъй като притежава всички свои характеристики и свойства, съгласно определението на Морис!), и (2) “Всичко може да бъде знак на даден обект” (доколкото “всеки два случайно избрани обекта ще имат поне едно общо свойство”). Следствие от първото съждение е разпадането на самото понятие за знак (което предполага по необходимост различие между израз и съдържание). Второто довежда до разпадането на семиотичната перспектива, която предполага, че полето на съдържанието е структурирано от поне едно разделение; предполага също и че това важи за плана на израза; това условие обаче престава да съществува, ако всичко без разлика препраща към всичко.

Ако иска да запази понятието за иконичен знак, като обоснове научно това “подобие на конфигурациите”, което е засега само интуиция, теорията трябва да се подчини на поне две условия. Решавайки трънливия проблем за “подобието”, тя би следвало (1) да спази принципа за различието: да покаже, че “иконичният знак” има характеристики, които показват, че той не е “обекта”, и по този начин демонстрира своята семиотична природа (което би дало разумно основание за неясната формулировка на Морис “от определена гледна точка”); (2) да покаже начина на функциониране на опозициите и разликите в него, или, казано по друг начин, да покаже как е структуриран този “знак”, чиито граници са най-малкото проблематични.

1.2. Критика на критиката или трябва ли да премахнем иконата?

Всички тези критики по адрес на понятието за иконичност ни задължават да преразгледаме проблема из основи. Подобно преразглеждане вероятно отначало е продължение и задълбочаване на критиката, но също предполага и анализ на едно понятие, на което се обръща по-малко внимание отколкото на това за изоморфизма – става дума за понятието за обект. Такова разсъждение ще предложим по-нататък (§ 1.2.2), след като преформулираме проблема за отношението между знак и обект (§ 1.2.1). При разглеждането на това понятие, ще разберем, че вероятно можем да намерим решение на проблема за изоморфизма. Задълбочавайки още повече критиката, ще стигнем до позиция, която – макар и парадоксално, ще се окаже по-малко крайна от тази на предшествениците ни.

Тъй като всъщност не е ли прибързано (и дори отчаяно?) да се отнесе всичко до една типология на модусите на семиотично произвеждане, както прави Еко, или въобще да се елиминира проблема за референцията, както предлага един представител на школата на Греймас? Във всеки случай, струва ни се, че проектът за типология на модусите на производство, макар и валиден, не премахва проблема за изоморфизма. Тъкмо напротив, той скрито предполага необходимостта да го изследваме. Преди да завършим, ще се върнем към проблема за произвеждането (и рецепцията) и ще видим, че той също е от съществено значение за описанието на иконичния знак (§ 1.2.3).

1.2.1. Проблемът за отношението.
Теорията за модусите на производство на знаците не би могла да съществува без обратната на нея теория за рецепцията на знаците, която е реципрочна на първата. Без съмнение, рецепцията може да бъде описана като една от разновидностите на произвеждането (тя е процес, който произвежда смисъл). Но нищо не ни насочва a priori, че правилата на едната се отнасят и до другата. Задължението да се съобразяваме с тази двустранност ни задължава също да мислим за отношенията, които продължават да съществуват между мъглявините на израза и тези на съдържанието. За да изследваме тези начини на съотнасяне, ще трябва да изградим модел, който взема предвид хетерогенния характер на феномените, които досега каталогизирахме като иконични. Тази хетерогенност може да се окаже само следствие от настоящото състояние на семиотиката и дори можем да предположим, че тя е само емпирична интуиция. Тя не е достатъчно основание за прибързването, което разобличихме. Този модел трябва да отчита (което не е същото като допускането) процесите, на които се основават наивните определения, които разкритикувахме. Той също така трябва да е достатъчно мощен, за да създаде възможност да опишем както произвеждането на знаците, така и тяхната рецепция (а следователно и произвеждане на съотнасянето). Именно такъв модел построяваме по-нататък, развивайки понятието за трансформация (§2 и 5).

1.2.2. Обект.
Формулираните от Умберто Еко критики се отнасят най-вече до иконичното отношение; не трябва обаче да забравяме, че те са оправдани или не в зависимост от стойността, приписвана на участващите в това отношение елементи. Защото ако наивните определения на иконизма бъркат в нещо, това е (и може би в най-голяма степен) наивността, с която описват обекта на иконизацията: идеята за едно “копие на реалността” е наивна, защото самата идея за “реалност” е наивна. По-голямата част от критиките приемат иконизираните обекти за емпирически дадени (както бихме се изразили преди няколко години, едно “винаги вече там”). И именно там е проблемът. Лингвистиката открай време пренебрегва концепцията за референта като за нещо; но същата тази концепция не умира лесно във визуалната семиотика (поради причини, които ще обясним по-късно и които ще наречем съизмеримост на референта и означаващото).

Следователно критиката трябва да се отнася както към представяния обект, така също, ако не и в по-голяма степен, и към отношението между въпросния “обект” и знака. За такава критика говорят Греймас и Куртес (Greimas et Courtès, 1979: 177) : “Да признаем че визуалната семиотика е [...] една огромна аналогия на природния свят би означавало да се изгубим в лабиринта на допусканията на позитивизма, да признаем, че знаем както е “реалността”, че познаваме “естествените знаци”, чиято имитация би породила една или друга семиотика”. Лошото е, че за да избегнем подводния камък на позитивния реализъм се изкушаваме да се правим на ангели и сме склонни да подкрепим идеализма, който изобличихме в предишната глава.

В първите две глави, посветени на възприятието на визуалния свят, доказахме с достатъчна яснота, че “обектите” не съществуват като емпирична реалност, а са творения на разума: техните идентификация и стабилизация са винаги само произволни, тъй като представляват моментен срез в някаква субстанция, която не би могла да бъде анализирана без този срез. Ако си припомним основното разграничение на “методологичен структурализъм” и “онтологичен структурализъм” (Eco, 1988: 96), където последният се основава на идеята, че операторите, които изграждат даден модел, са хомологични на отношенията между “нещата” в реалността, ще стане ясно, че сме изцяло на страната методологичния структурализъм. Защото, ако иконичният знак има референт, този референт не е “обект” от реалността, а винаги и най-вече културализиран обект. Ще припомним критиката на Нелсън Гудман (1968) към теорията за подобието. Както за него така и за нас е ясно, че е невъзможно един обект да бъде съвършено копиран. Например, човешкото същество може да бъде описано на различни нива – като единство от атоми, от клетки, като приятел и т.н. Когато копираме, копираме избран аспект на обекта; и го съобщаваме в израз, където съдържанието се свързва неразривно с един t коментар.

Това ни отвежда към едно широко известно разграничение в семантиката – установеното от Морис разграничение между designatum и denotatum. Само designatum (“онова, което познаваме”, Morris, 1974:17) участва в семиозиса, denotatum – “реално съществуващият обект” – е изключен от нея.

Това противопоставяне, макар да изглежда ясно и убедително, не е напълно задоволително: дори да е сигурно, че “реално съществуващият” обект трябва да се изключи от семиозиса, определението за designatum е проблематично и прикрива една определена двузначност. За да обясним какво имаме предвид ще припомним, че за Морис “designatum-ът на един знак е типът обект, към който знакът се отнася, или обектите, които притежават качествата, за които интерпретатора научава от присъствието на преносителя на знака”. Следователно той “не е нещо, а обективна категория, клас от обекти” (1974:18). И все пак, ако designatum-ът е някакъв клас, тази категория de facto бива актуализирана в отделните актове на изказване. Ето какво пише Морис няколко реда по-нататък: “Знаците, които препращат към един и същи обект, не е задължително да имат едни и същи designata, защото онова, което научаваме от обекта може да е различно за различните интерпретатори [...]. Питането за designatum-а на знака в дадена ситуация е питане за характеристиките на обекта или на ситуацията, която познаваме само благодарение на присъствието на знаковия преносител” (1974:17-18). Виждаме, че понятието designatum включва две неща, които трябва старателно да разграничаваме: класът или категорията, от една страна (класове сегментирани по различен начин, повече или по-малко стабилизирани и идентифицируеми в зависимост от културата, но по принцип независими от отделните актове на изказване), и, от друга, актуализацията на един клас в дадена ситуация на означаване.

Ето защо оттук нататък ще се откажем от термина designatum, за да можем да разграничаваме двата порядъка от неща, които досега за били неразличими в идеята за “иконично означаемо”: от една страна иконичният тип (който ще е подобен на клас) и, от друга, референтът. Този референт представлява актуализацията на типа, но въпреки това не е “нещо”, предхождащо всеки семиозис.

Разсъжденията върху обекта ни изведоха към едно триадично определение за знак. Триадично защото то замества традиционните двоични структури (означаемо-означаващо, израз-съдържание), които досега са се прилагали към иконичния знак, с отношението между три елемента, които ще определим впоследствие: означаващото, типа и референта. Между тези три елемента се завързват три пъти две отношения.

1.2.3.Произвеждане и рецепция.
Нека М бъде един модел (референт) и I бъде неговият иконичен знак.

Възможно е I да бъде разложен до едно множество от елементи Е или такива точки, че всяка от тях, освен координатите на позицията си, да дава и стойността на елемента по отношение на едно от трите визуални измерения. Например, Е(х1; у1), разположен в х1 и у1 върху повърхността на образа, би имал определена стойност на осветеност, определена стойност на наситеност, и определена стойност на оттенък: тези три стойности ще определят вектора цвят за тази точка. Това описание би трябвало да е достатъчно.

Разполагайки с едно изчерпателно аналитично описание на I, можем по същия начин да опишем модела М и да сравним двата получени резултата. Ако образът е иконичен, някои от точките в мрежата на образа ще съответстват на точки в мрежата на модела, а други не. Въпросното съответствие ще бъде в най-общия случай регламентирано от една или повече трансформации t. Множеството от елементите на I ще се раздели на две под-множества I1 и I2 такива, че I1+ I2=I и между М и I1 същeствува трансформацията t1: M—> I1.

Откъде идват другите елементи, тези от под-множеството I2 ? Те могат да произлизат само от създателя на образа, когото ще обозначим с Р (и който може да бъде машина или човешко същество). Доколкото са създадени от Р, тези елементи ще бъдат (в широкия смисъл) една трансформация t2 на Р, и ще получим

Тогава общата схема на иконичния знак и неговата произвеждане ще бъде следната:

Фигура 3: Произвеждане на иконичния знак.

Едно от предимствата на тази проста схема е, че тя веднага поставя общият образ I в посредничеща позиция между М и Р. Тъй като нямаме никакво основание да смятаме, че само частта I1 е от значение, получателят взема предвид и интерпретира както I2, така и I1. По такъв начин той може от I1 да стигне до М като промени посоката на t1, а също и от I2 до Р като промени посоката на t2. (Търнър рисува също толкова Търнър, колкото и мъгли над речно устие). Поради факта, че наблюдаващият R e изправен пред една междинна структура, той самият се оказва в позицията на посредник.

Накратко, иконичният знак притежава някои от особеностите на референта, съгласно класическото определение (към което ще внесем поправки, както предстои да видим). И във връзка с това той също притежава някои особености, които не изхождат от модела, а от произвеждащия знака; доколкото този създател самият е формиран според някакъв тип, знакът изпълнява и една втора функция да го прави разпознаваем. И накрая, като представя и други особености освен тези на референта, знакът се разграничава от него и спазва принципа за различие.

Иконичният знак е следователно знак посредник, който има двойна препращаща функция: той препраща към модела на знака и към произвеждащия го.

1.3.Обобщение.

За да отговори на всички критики отправени към понятието за иконизъм, възприетият модел трябва да отговори на всички изисквания, които ние и нашите предшественици формулирахме в хода на разсъждението и към които се връщаме тук за да ги разгледаме систематично:

1. Да се изхожда от референт, който (а) не е “реално съществуващия обект” –който е извън всяка семиотика, впрочем и извън всяка теория – но който (б) е вече представен в модел (в) без при това да бъде клас, който не може да се актуализира.

2. Да се отчита различието на референт и знак и следователно идентификацията на последния като знак.

3. Да се взема предвид също така следствието от изоморфизма на референт и означаващо, без да се изпада във вещна наивност; което означава също да се вземе предвид чисто културното решение да се окачествява или не един семиотичен феномен като изоморфен на някакъв референт.

4. Да се отчитат множеството форми на този изоморфизъм и следователно хетерогенния и лабилен характер на иконичното отношение, а също и културния характер на кодовете на разпознаване, участващи в идентификацията на знака.

5. Да се отчита както кодирането, така и декодирането (а именно идентификацията на един референт, който може също да бъде отсъстващ или нереален) на иконичните знаци.

6. Да се отчита многообразието на семиотични срезове (на означаващо, на тип и на референт), които се променят според обстоятелствата на семиотичния акт и следователно да се вземе предвид относителния характер на понятието за иконично “единица”.

Последващото изложение ще бъде разделено на четири части.

Отначало сбито ще опишем модела, за който говорихме. Ще дадем определение на трите елемента, които участват в него, и на връзките между тях (§2).

По-нататък, ще се спрем на три различни проблема, които този модел поставя (§3). Първият от тях е проблемът за мотивацията на знака, на който семиотиката на иконичния знак традиционно отделя голямо значение. Тази категория ще бъде изяснена по нов начин в светлината на предлагания триадичен модел и по такъв начин ще можем да сложим точка на дебата от предходния параграф. Вторият проблем е този за това дали визуалните факти са от семиотичен характер или не. Този въпрос е от голямо теоретично значение и дори трябва да се разгледа преди всеки друг, тъй като той поставя под въпрос самото съществуване на иконичния знак. Но не можехме да го решим в началото, защото не разполагахме с необходимите инструменти. И като го поставяме, се връщаме към частично обсъждения в предишната глава въпрос за изкуствените и природните картини (гл.III, §4). Накрая трябва да пристъпим към въпроса, който веднага ни идва наум: каква е разликата, и може ли да има такава, между иконичния тип и лингвистичното означаемо?
По-нататък ще се спрем по-нашироко върху два проблема, които заслужават да бъдат разгледани в детайли.
Става дума преди всичко за артикулирането на знаци и на иконични изказвания (§4). Както вече казахме, ще продължим наченатото в глава III общо изложение върху артикулацията; същото ще направим и по отношение на пластичния знак (гл.V).

Накрая, ще предложим на читателя една систематика на трансформациите, като под трансформация се разбира една от връзките в общия модел (§5). Относителната дължина на този раздел е оправдана по много начини.
Най-напред, нашето изследване иска да остане общо, което би осигурило валидността му по отношение на всички знаци на визуалната комуникация. Но това не означава, че трябва да се пожертва финото описание на участващите в тази комуникация техники: не е срамно да се вземат предвид конкретните условия на тяхното упражняване. Вследствие на това описание ще получим една типология на трансформациите, чието място е редом с типологията на модусите на семиотично производство, предложена от Еко (1975 и 1978). По-нататък, това обширно поле досега не е било цялостно изследвано: само някои негови парцели са били изучавани и получените частични резултати следва да бъдат хармнонизирани. Накрая, техничността на понятията с които оперираме определя необходимостта от по-дълги разсъждения, отколкото читателят би очаквал.
(…)

3.Три спорни въпроса.

3.1. Остава ли валидна идеята за “мотивация”?
Едно от изненадващите следствия от троичното структуриране на иконичния знак е лишаването от валидност на концепцията за мотивация, която поддържаше живи дълги дебати (подписани от автори като Пърс, Морис, Гудман, Греймас, Еко, и др.). Тази идея е проводник на една дразнеща двузначност, произхождаща от факта, че тя е била затворена в едно унифициращо определение. Всъщност важно е да разграничаваме нейното осъществяване по оста означаващо-референт от една страна, и от друга по оста означаващо-тип. Под мотивация всъщност често разбираме както едно частично физическо отъждествяване на означаващото с референта (това частично отъждествяване може да бъде описано чрез трансформациите), така и съгласуваност (conformité) с особеностите на типа. Именно защото не разграничава тези две оси, Еко твърди, че иконичният знак няма “никакъв материален елемент общ с нещата”: което е вярно за втората ос, но е измамно опростяване за първата.

Следователно можем да преформулираме с помощта на две пропозиции категорията за мотивация, както я представят предшествениците ни. Но всяка от двете пропозиции ще стигне до задънена улица, ако я откъснем от другата. (а) По отношение на референта едно означаващо може да се нарече мотивирано ако към него са приложими трансформации позволяващи възстановяването на структурата на референта (при условия, които ще опишем по-долу). Но такъв тип връзка не е достатъчен, за да направи от тези два елемента означаващо и референт. А без семиотичното отношение идеята за мотивация е неуместна. (б) По отношение на типа едно означаващо може да е било наречено мотивирано, ако е било съгласувано с типа, чието разпознаване позволява. Но това съгласуване и това разпознаване се случват на основание на енциклопедично определение. Бидейки абстрактен модел, типът не притежава като такъв физически свойства и не е съизмерим с означаващото. Не бихме могли, в строгия смисъл, да изобразим един тип. Връзката между тип и означаващо е следователно произволна, както предполагаше Гудман.

Както подчертахме (чрез довеждането до абсурд на пропозиция (а)), мотивация съществува само когато и двете условия за трансформация и за съгласуваност са спазени едновременно. Тези две взаимосвързани условия са освен това йерархични: първото – трансформацията – е подчинено на второто – съгласуваността. Защото за да можем да говорим за мотивация по първата ос е необходимо трансформациите да са приложени по такъв начин, че трансформираното и трансформиращото да изглеждат съгласувани с един и същи тип.

По този начин изпреварваме едно фактическо възражение, което може да бъде формулирано по следния начин: щом всяка последователност от трансформации може да бъде приложена към една пространствена конфигурация, тогава за всеки обект може да се кажа, че е мотивиран по отношение на друг такъв (изправени пред рисунката на една шапка можем да твърдим: “това е лула”). Следователно трябва да подчертаем – и това пояснение е съществено – че трансформациите трябва да запазят характера на ко-типичност, а именно да запазят в означаващото такава структура, че то да остане идентифицируемо като хипостаза на типа, чийто референт също е хипостаза.

3.2. Кога визуалният факт е икона?
Този важен проблем може да бъде формулиран по-точно: кое е онова, което, при дадена последователност от визуални стимули, провокира процес на асоцииране на един референт и един тип с тези стимули, което собствено съставлява знака? Този въпрос рядко се поставя, въпреки че трябва да се разглежда преди всеки друг.

Защото подобна асоциация не е по необходимост a priori. Ако видя котка, в най-общия случай не си казвам: “това е икона на снимката на една котка”, както беше отбелязал Гудман. Последният издигаше в правило нещо, което е в най-добрия случай факт на опита. Защото по право нищо в обектите не ги предразполага да приемат ролята на означаващо или на референт. Възможно е и обратното съждение: човешкото тяло може да бъде знак (например в Body Art). Фетишизмът понякога стига до семиотичната перверзия (?) първичният и истински обект на страстта да се превръща в нещо, което мнозинството приема за заместител (по случайност иконичен) на една личност, която за фетишиста е само бледа икона на онова, което той желае. И накрая един обект, социално признат за знак, като например едно живописно платно, може да бъде референт на друг знак …

В самата трансформация нищо не създава иконично отношение. Ще видим, че правилата за трансформация, за които говорихме се отнасят както до отношенията между означаващите на две икони (въздушната снимка и картата, живописното изображение и скицата, и т.н.), така и до отношенията, които се установяват между референт и означаващо. Впрочем не трябва да се преувеличава разликата между тези две отношения: от една страна, референтът, за който става дума, е вече визуален модел, резултат от кодирано изграждане във възприятието; от друга страна, означаващото във всяка семиотична система не е някаква физическа реалност, а теоретичен модел (тук също построен от някакъв код на възприятието) и се отнася до физически стимули.

Впрочем литературата по семиотика изобилства с примери, в които един и същи емпиричен обект получава последователно статута на референт и на означаващо. Това са както обектите, привлекли вниманието на Абрахам Мол, изложени на витрината и лишени от качеството си на обект в момента в който стават знаци, така и окачествените от Еко като ситуационни знаци, доколкото те ситуационно са съставени от същата субстанция като възможния им референт, каквато е празната бутилка, която посочвам в ресторанта за да си поръчам пълна такава.

Едно е ясно, проблемът за не необходимата семиотичност на визуалните стимули – или казано по-просто, за разграничението между обекти и знаци – може да бъде само прагматичен. Ако използваме един широко известен пример на Еко, чашата бира не би била възприета като знак, а като обект, ако нейната течност утолява жаждата ми, ако нейната температура освежава дланта ми. Тя би била знак, ако обектът може да се използва само посредством приписването на този обект на един сбор от свойства, различни от сетивно възприетите: папилите на езика ми не възприемат нито вкуса, нито температурата на една бира на снимка, но въпреки това отсъстващите свойства (вкус, хладина) свързвани в обекта с възприемаемите свойства (цвят, например), могат да причинят в мен слюноотделяне. (Това взаимно свързване е, както видяхме, част от определянето на обекта, вж.гл.II, §5). И дори понякога съм разколебан. Мога да бъда примамен от един знак, но тогава той за мен вече не е знак за обект, а самият обект.

Като цяло, можем да изтъкнем, че в някои съобщения съществува уведомителна индикация [indication notificative] (в смисъла на Прието), която отсъства от други. В много случаи указанието е ясно, защото е обяснено посредством код. Обяснението е включено в “рамката”, в най-широкия смисъл на думата. Тази рамка е от порядъка на индекса: основи, особени места, особени начини на правене, лингвистични указания. Кутийката кибрит не е знак за друга кутийка. Но ако не знам какво е кутийка кибрит и ми покажат такава, показаният обект става знак за своя клас чрез подбор на някои свои характеристики (кутийката с надпис “Gauloises” в определен контекст замества всяка друга кутия, „Belga” или „Dunhill”). Когато показвам един обект като знак, аз отнемам част от функциите му, и преподреждам репертоара от неговите характеристики – тази промяна се осъществява в даден контекст (в който се намесват лингвистични, социални, жестикуларни и др. правила).

Така излиза, че иконичният знак зависи от знанието за правилата на употреба на обектите, правила, които правят някои от тези обекти знаци. Уведомяването обаче не е винаги така експлицитно като в случая с рамката, както е видно от горния пример.

В този момент трябва да обобщим обяснителната хипотеза. Можем да твърдим, че всеки визуален стимул е подложен на теста на семиозиса, чийто резултат е повлиян от прагматични съображения, основаващи се на характеристики на обекта, които не са по необходимост пространствени. Чашата бира от афиша, която притежава някои черти принадлежащи на обекта, може наистина да причини в мен слюноотделяне, но други нейни характеристики ми посочват невъзможността да я подложа на никоя от социалните употреби, на които подлагаме чашите бира, и в същия момент ми демонстрират нейния семиотичен характер. Сега виждаме колко е точно заглавието, което Х. Ван Лиер дава на последната си книга (1980) като нарича човека L’animal signé: както показват нашите размишления, не е ли човекът въвлечен в непрестанното и тревожно търсене на семиозиса?

Превод от френски език:
Валентина Георгиева

————————-
Бележки:

* Преводът е направен по EDELINE,F., J.-M. KLINKENBERG, P. MINGUET, Traité du signe visuel: pour une rhétorique de l’image. Paris, Seuil,