Ръкопис 404. [Отчасти публикуван в Събраните съчинения т.II, стр. 281, 285 и 297-302, този текст е писан вероятно през 1884 г. и е замислен като първа глава на монография със заглавието “Изкуството да се мисли”, но по-късно се превръща във втора глава от многотомника на Пърс “Как да мислим? Аргументативна критика” (известен също като “Голяма логика”).] В този откъс Пърс въвежда знаците като прави анализ на съзнателния [човешки] опит от гледната точка на своите три универсални категории. Обсъжда трите основни вида знаци – икони, индекси и символи – и прилага редица примери. Както и в по-ранни ръкописи, Пърс отново настоява, че мисленето по необходимост предполага употребата и на трите основни вида знаци. Той твърди, че умението да се мисли е умението да се борави със знаци като по този начин подчертава връзката между логика и семиотика.

§1. Какво е знакът? Това е един изключително необходим въпрос, тъй като мисленето от край до край представлява тълкуване на знаци от някакъв порядък. В същото време е и много труден въпрос, изискващ задълбочен размисъл.[1]

Необходимо е да отличим три различни състояния на ума. Първо, представете си един замечтан човек. Нека да предположим, че той мисли за червения цвят и за нищо друго освен него. Дори е силно да се каже, че мисли. Той не си задава и не си отговаря на никакви въпроси относно цвета, дори не си дава сметка че може би изпитва удоволствие от това, а просто го съзерцава във вида, в който въображението му го предлага. Може би, когато се умори от червеното, ще го смени с някой друг цвят – нека да е тюркоазено синьо, или розово, но дори и да го направи, това ще е резултат от самоцелната игра на въображението без някакви умисъл или принуда. Това описание е навярно най-близко до състоянието на ума, в което нещо е на лице без принуда и умисъл. Това състояние се нарича Усещане. Освен в полусънена омая никой реално не изпада в чистото и просто състояние на усещане. Но винаги, когато сме будни, нещо е налично в ума. Точно това наличие необвързано с някаква принуда или умисъл е усещането.

Второ, представете си, че нашият мечтател изведнъж чуе силната и продължителна свирка на минаващия влак. Най-непосредствено той се сепва. Инстинктивно се опитва да се отърве от шума. Слага ръце на ушите. Това се дължи не толкова на неудоволствието от шума, колкото на факта, че той му се натрапва отвън. Инстинктивната съпротива срещу шума е необходима част от него: човек няма да усети натрапеното върху себе си, ако не притежава утвърдено Аз, върху което да се натрапва външния свят. Същото е, когато се напрягаме срещу някакво външно препятствие (опитваме се да бутнем стена – бел. пр.). Ако го няма това външно съпротивление, няма да има върху какво да упражняваме силата си. Това състояние на ума, когато той въздейства и търпи въздействие, е нашият досег с реалността на нещата – едновременно външни и вътрешни. Това състояние може да се нарече Реакция. То не се открива в Усещането. Самата му същност предполага две неща, въздействащи си едно на друго.

Трето, нека да си представим, че нашият вече сепнат мечтател, неспособен да прекрати пронизващия звук, скоква и се опитва да напусне помещението, чиято врата се затваря с трясък точно когато и свирката пропищява. Но в момента, в който нашият герой отваря вратата, свирката спира. В голяма степен облекчен, той решава да се върне на мястото си, затваряйки отново вратата. За зла участ почти веднага след това действие свирката отново писва. Задава си въпроса, дали затварянето има нещо общо с това, и още веднъж отваря мистериозната врата. В момента, в който я отваря, шумът спира. В този момент той е в третото състояние на ума – той Мисли. Това значи, че той познава. С други думи казано, той преминава през процес, чрез който разбира, че даден феномен се управлява по закономерност, че този феномен протича по общо познаваем начин. Той открива, че определено действие е общо кратно, че посредством него се постига някакъв резултат. Третото състояние на ума е коренно различно от другите две. Във второто състояние имахме единствено съзнание за грубата сила, а сега имаме съзнание за зависимост от общоприета закономерност. Реакцията предполага само две неща, докато закономерността предполага и трето нещо, посредством което се постига определена цел. Самата дума “посредством” означава нещо, което е между други две неща. Нещо повече, това трето състояние на ума, Мисълта, е усещането за познание, а посредством познанието от невежеството израстваме към знанието. Както най-първичното съзнание за Реакция предполага две състояния на Усещане, така и трябва да отбележим, че най-първичната Мисъл предполага три състояния на Усещане.

Заедно с по-задълбоченото ни навлизане в проблема, тези на пръв поглед неясни идеи ще стават все по-отчетливи и тяхната изключителна важност ще ни се натрапва с още по-голяма сила.

§2. Съществуват три вида интерес, които може да проявим спрямо нещо. Първо, можем да имаме първичен интерес към нещото само по себе си. Второ, може да имаме вторичен интерес към него във връзка с неговите взаимодействия с други неща. Трето, ние може да имаме опосредстван интерес към него, доколкото този интерес предизвиква в ума идея за това нещо. Едно нещо е знак или има значение, доколкото предизвиква тези три интереса.

§3. Съществуват три вида знаци. Първо се спираме на приликите, т.нар. икони, които предизвикват идеи за нещата като ги означават просто имитирайки ги. След това, второ, са индексите, които показват нещо относно нещата на базата на своята физическа връзка с тях. Такъв вид знак е пътепоказателят, който указва търсената посока, или относителното местоимение, което се слага преди/след съществителното, за да го поясни допълнително, или пък звателното възклицание “Ей, ти!”, което директно въздейства върху сетивата на адресирания човек и привлича вниманието му. На трето място са символите или общоприетите знаци, които са свързани със значението си чрез повторяемата си употреба. Такива са повечето думи, фрази, изречения, книги и цели библиотеки.

Нека да се занимаем по отблизо с употребата на тези три вида знаци.

§4. Прилики. Фотографиите, особено моменталните, са много показателни, защото ние знаем, че те в определени степени наподобяват точно обектите, които означават. Тази прилика обаче се дължи на факта, че фотографиите се получават благодарение на физически наложеното съответствие точка по точка на снимката спрямо нейния обект. В този смисъл те принадлежат към втория клас от знаци, обусловени от физическа връзка. Случаят е друг обаче, ако предположим, че зебрите са инатливи, иначе казано – несговорчиви животни, поради тяхната общоприета прилика с магаретата, а магаретата, знаем, са доста своенравни. В този случай използваме магаретата точно като възможно подобие на зебрите. Вярно е, че може да се предположи, че приликата им е физически резултат от общото им родство, но до извода за близката им родственост сме стигнали единствено благодарение на приликата между двете животни; всъщност, ние не разполагаме (както в случая с фотографията) с някакво независимо от приликата знание за обстоятелствата около произхода на двата вида. Друг пример за употребата на приликата е скицата, която прави скулпторът, за да усети композицията, разположението, цветовете на бъдещата статуя и така да може да прецени предварително нейната красота и целесъобразност. Отговорът на въпроса, зададен в една такава ситуация, е почти сигурен, защото той самият се съдържа в афекта от скицата върху художника. Разсъжденията на математиците също се основават преди всичко върху употребата на подобия. Те са крайъгълните камъни на тяхната наука. Ползата от подобия за математиците се съдържа в описанията, които те правят по много прецизен начин, на неизследвани аспекти от някакво хипотетично състояние на нещата. Например, представете си една спираловидна крива с последователност от точки, в които посоката на въртене се променя от по-посока-на-часовниковата-стрелка към обратно-на-часовниковата-стрелка и обратно (фиг. 1). По-нататък нека си представим, че тази крива е продължена по начин, който и позволява да свърже всяка точка на обърнато въртене със следващата такава точка. Резултатът е виден на фиг. 2. Той може да бъде описан като серия от притиснати, като от налягане, една в друга елипси. Без помощта на фигурите обаче никой не може да долови еквивалентността на двете описания. В последствие, когато навлезем още проблема, ще открием, че всички тези примери за подобия могат да се сведат към една общовалидна формула.

Общуването също е немислимо без приликата. Представете си двама души, които не владеят общ език, и са далеч от себеподобните си. Те трябва да си общуват, на как може да стане това? Чрез имитиращи звуци, жестове и чрез картини. Това са трите вида подобия. Истина е, че ще използват и други видове знаци – посочване с пръст и други такива, но все пак подобия ще бъдат единствените, посредством които ще описват качествата на нещата и действията, които те имат предвид. Първичният език, чрез който хората най-напред са общували, се е състоял преди всичко от имитиращи думи или от договорени имена, свързани с определени картини. Египетските йероглифи представляват изключително суров, примитивен език. Доколкото е известно, това е първият писмен език, и той се състои изцяло от картини. Някои от тези картини заместват определени звуци – букви и срички. Някои обаче заместват директно идеи. Те не са съществителни, не са глаголи, те са просто идеи представени в картини.

§5. Индекси. Сами по себе си картините – чистите подобия – не представляват, не предават никакво знание. Примерно, на фиг. 3 имаме изобразено колело. Това изображение по никакъв начин не може да убеди наблюдателя, че то наподобява нещо истинско; възможно е да е просто продукт на въображението. Същото важи за човешкия език и за всички символи. Никое словосъчетание само по себе си (като изключим собствените имена и присъствието на жестове и други указания съпътстващи езика) не може да достави знание. Може да звучи парадоксално, но следващият кратък и измислен диалог ще покаже истината в това твърдение:

Двама души, А и Б, се срещат на пътя и между тях започва следния разговор.

Б: Собственикът на онази къща е най-богатият човек в този район.
А: Коя къща?
Б: Не виждаш ли една къща вдясно на около 7 км. от нас, горе на хълма?
А: Да, мисля, че я съзирам.
Б: Много добре! Това е къщата.

По този начин А научи нещо ново. Но ако той стигне далечно селище и там каже “Собственикът на една къща е най-богатият човек в района”, забележката му няма да значи нищо, освен ако не обясни на събеседника си как да стигне до съответната местност и къде да намери въпросната къща. Без това обяснение не може да стане ясно за какво говори той. За да познаем даден обект, трябва да го определим в пространството и времето, както и задължително трябва да покажем как опитът за него се свързва с предишния опит на слушателя. За да определим времето, ние трябва да се отнесем към вече познат момент от него – или настоящето, или, например, рождението на Христос, или нещо друго подобно. Като казваме, че времевият момент трябва да е познат, имаме предвид, че той трябва да е свързан с опита на слушателя. Също така времето трябва да бъде измерено. Единственият начин това да стане е като съгласуваме избраната мярка с предишния опит на слушателя. Никое място не може да бъде описано без да бъде съотнесено към вече познато такова; никое разстояние не може да бъде измерено, ако не съгласуваме мярката си спрямо някой стандарт (за метър, например – бел. пр.) или друга единица (крачка или лакът – бел.пр.), която хората действително използват, пряко или не, като мярка. Вярно е, че картата е доста полезна в пространственото ориентиране. Вярно е и, че е вид картина. Но ако картата не е ориентирана спрямо позната точка, ако няма определен мащаб и ако не са указани посоките на света, то тя указва мястото с точност по-малка дори от картите на Гъливер[2]. Истина е, че, ако бъде открит непознат остров, да кажем, в Северно-ледовития океан, неговото местонахождение може да бъде приблизително определено на карта без посоки, без меридиани и паралели единствено ориентирайки се спрямо познатите очертания на Исландия, Нова Земя и Гренландия. В този случай сме подпомогнати от знанието си, че никъде по света няма второ такова място, чиято карта да наподобява или съвпада с очертанията на арктическите брегове. Такъв опит за света, в който живеем, превръща картата в нещо повече от проста икона, удостоява я и с някои от характеристиките на индекса. Следователно е вярно, че даден знак може да бъде едновременно прилика и индикация. Все пак значимостта на тези видове знаци си остава тотално различна. Възможно е да се оспори основателността на приликата и индексите[3] върху опита – например, червеното е безсмислено за далтониста по същия начин, както еротичната възбуда е чужда на детето. Това са основателни възражения, които обаче помагат за разграничението на знаците, защото не опитът, а способността (която тези възражения акцентират) да придобиваме опит е задължително необходим на приликата. Тази задължителна необходимост е определяща не за начина, по който приликата ще се тълкува, а за самия факт на неговото наличие пред сетивата. Срещата с даден човек и обстоятелствата около него имат съвсем различно значение за човек, който вече го познава, и за човек, който не го е виждал преди това. За познаващия го човек те означават цяла история, докато за непознатия те не разкриват нищо.

Нека се спрем и на някои примери за индикации. Виждам пред себе си човек с клатушкаща се походка. Най-вероятно това е индикация за неговата моряшка професия. Виждам и човек с криви крака, джинси, гамаши и кожен елек. Всичко това са индикации за това, че той вероятно е жокей или нещо от сорта. Ветропоказателят е индекс за посоката на вятъра. Сянката от слънчевия часовник или стрелките на обикновения часовник указват времето от деня. Геометрите маркират с букви различните части на геометричните фигури и в последствие използват тези букви, за да ни насочат към тези части. Адвокатите използват буквите по сходен начин. Следователно може да кажем: ако А и Б са семейство и В е тяхно дето, а Г е брат на А, тогава Г е чичо на В. В този случай А, Б, В и Г играят ролята на относителни заместители на имената, които са по-удобни, защото не изискват употребата на специални словосъчетания. Почукването на вратата е индикация. Всичко, което приковава вниманието е индикация. Всичко, което ни сепва е индикация, доколкото то маркира връзката между две различни усещания. В този смисъл страховитата мълния е индикация, че нещо се е случило, въпреки че може да не сме наясно точно какво. Все пак трябва да очакваме, че опитът от мълнията може да се свърже с някакъв друг опит.

§6. Символи. Думата “символ” има толкова много значения, че ще бъде във вреда на езика, ако добавим още едно. Не мисля, че смисълът, който аз влагам – този на договорен знак или знак, зависещ от определен навик (придобит или вроден), е нещо ново спрямо оригиналните значения. Етимологически, symbolum значи нещо съединено с друго, точно както embolum значи нещо вкарано в друго (стрела, пронизваща тялото), parabolum е нещо поставено до друго (допълнителна гаранция), а hypobolum е под нещо друго (предбрачен подарък). Обикновено се смята, че чрез думата “символ” “да съединя две части” се разбира преди всичко като “да пред-положа”. Ако е така, ние трябва да приемем, че понякога символ, най-малкото, значи и “предположение” – значение, за което научната литература не предлага нищо. Самите гърци са използвали “да съединя” (sumballein) много често в значението му на “сключване на договор” или “правене на уговорка”. Следователно още в тези ранни времена ние намираме примери за употребата на sumbolon като “уговорка” и “договор”. Аристотел нарича съществителното “символ”, което ще рече “уговорен знак”[4]. На гръцки[5] “сигнален огън” се нарича “символ”, т.е. предварително уговорен сигнал. “Символ” се нарича тайната парола, значката, както и религиозните ритуали, които служат за удостоверение, за пропуск. Билета за театър е наричан “символ”. Изобщо всяко нещо, което е удостоверявало получаването не нещо друго (билет, чек) е наричано “символ”. Нещо повече, всеки израз на чувства е бил наричан “символ”. Такива са били първоначалните значения на думата в оригиналния й език. Читателят сам може да прецени дали тези примери доказват твърдението ми, че моята употреба не изопачава вече приетите и значения.

Всяка обикновена дума, подобна на “давам”, “птица”, “брак” е пример за символ. Тя е приложима спрямо всяко нещо, което реализира идеята, свързана с думата, но самата дума не се отъждествява с нещата. Тя не ни показва точно определена птица, нито демонстрира пред нас конкретно “даване” или “брак”, а предполага, че ние може да си представим тези неща и да свържем думата с тях.

§7. В прегледа ни на видовете знаци – Прилика, Индекс и Символ, се откроява една банална прогресия от едно, две, три. Приликата няма динамична връзка с обекта, който означава. Просто става така, че неговите качества напомнят тези на обекта и предизвикват аналогични усещания в ума, които той възприема като подобие. Реално обектът не е свързан с тях. Докато Индексът е физически свързан с обекта си. Те представляват органична двойка. Тълкуващото съзнание обаче няма нищо общо с тази връзка, освен че отбелязва, че е установена. Символът е свързан с обекта по силата на идеята в употребяващия символи ум, без която такава връзка не може да съществува.

Всяка физическа сила се ражда от взаимодействието на две отделни неща като всяко едно от тях може да бъде индекс на другото. От друга страна, по-нататък ще стане ясно, че всяка мисловна дейност предполага триада от символи.

§8. Символът, както видяхме, не може да означава точно определено и отделно нещо. Той означава вид нещо, клас/обобщение. Не само това, но той сам по себе си е вид/клас/обобщение, а не отделно нещо. Всеки от нас може да напише на бял лист думата “звезда”, но това не го прави автоматично създателя на тази дума, нито пък може да я унищожи като я изтрие от листа. Думата живее в умовете на хората, които я използват. Дори и всички те да спят, тя съществува в паметта им. Така че може да приемем, ако имаме причина за това, че общите понятия са просто думи без да стигаме до заключението на Уилям от Окам[6], че те са индивидуалности.

Символите се развиват. Те се раждат, развивайки се от други знаци – най-вече от прилики или от смесени знаци, съчетаващи природата на приликите и на символите. Ние мислим единствено в знаци. Тези ментални знаци са със смесена природа. Най-символните от тях ние наричаме понятия. Ако човек въведе нов символ, той чрез мислите предполага понятия. Т.е. нов символ може да се развие единствено на основата на други символи. Omne symbolum de symbolo.[7] Веднъж появил се символът се разпространява сред хората. Чрез употребата и опита неговото значение расте. За нас думи като “сила”, “закон”, “богатство”, “брак” носят доста различни значения в сравнения с тези на нашите нецивилизовани предшественици. Символът казва на човека с думите на Емерсоновия сфинкс[8] Of thine eye I am eyebeam.

§9. В процеса на мислене ние сме принудени да използваме смес от прилики, индекси и символи. Не можем да минем без никой от тях. Цялата тази смес може да бъде наречена символ, защото живия символен характер в нея преобладава. В това отношение и метафората не трябва да бъде пренебрегвана: въпреки твърдението, че тялото на човека със състои преди всичко от жива тъкан, все пак в жизненоважни части от него като ноктите, зъбите, косата процесите на метаболизъм са прекратени и в тялото съществуват неживи тъкани. Т.е. можем да оприличим индексите, които използваме в мисленето, на втвърдените тъкани, а приликите с кръвта. Индексите ни помагат да се изправим непоколебими и твърди (себе-отстояващи се – бел.пр.) пред външния свят, а приликите със своята мимолетност осигуряват храната на живото мисловно тяло.

Представете си човек, който мисли следното: Библията твърди, че пророците Енох и Илия са се качили на небето, тогава или Библията греши, или не е абсолютно вярно, че всички хора са смъртни. Какво представлява Библията и какво историческият свят, към които това мислене препраща, трябва да се покаже чрез индекси. Разсъждаващият построява нещо като диаграма в съзнанието си, чрез която нагледно се убеждава, че алтернативното му заключение, ако Основанието за него е вярно, също трябва да е вярно. Тази диаграма е икона или прилика. Останалото са символи. Съвкупността от всичко това може също да се счита за изменен символ. Символът не е мъртва материя, а придвижва ума от една точка към друга. Умението да се мисли е умението да боравиш със знаците и да откриваш истината чрез тях.

Превод от английски:
Димитър Димов

—————————-
Бележки:

[1] Означенията на отделните части (§) тук за удобство започват от §1, тъй като първата глава от Голямата логика не е включен в този откъс. Т.е. на сегашната §1 отговаря §31 от оригиналния текст.

[2] Втората книга от “Пътешествията на Гъливер” на Джонатан Суифт за почва с измислена карта на земята Бробдингнаг, която представлява изкривено неузнаваемост карта на американския тихоокеански бряг.

[3] В оригинала Пърс е написал “знаци” вместо “индекси”, което е грешка спрямо контекста. Все пак трябва да се има предвид, че в някои по-ранни текстове той говори за индексите като за “знаци”.

[4] De interpretatione, II.16a.12.

[5] Пърс е използвал израза “на гръцки” вместо “в Гърция”, защото по това време за гръцките думи той ползва преводите на Гръко-английския речник на Лидъл и Скот (Liddell and Scott’s Greek-English Lexicon)

[6] Уилям от Окъм, Summa totius logicae, част 1, глава 14.

[7] от лат. “Всеки символ следва от друг символ.”

[8] Много често Пърс използва този цитат от поемата на Ралф Уолдо Емерсън “Сфинкса” (оригиналният текст: http://poetry.eserver.org/Emerson(Sphinx).html). Емерсън (1803-1882) – американски философ и писател, централна фигура на американския литературен трансцендентализъм.