1 Предговор

Фактически изглежда невъзможно да се признае превъзходство на една или друга истина в лингвистиката, така че тя да се превърне в централна отправна точка; съществуват обаче пет или шест фундаментални истини, които са до такава степен свързани помежду си, че може да се тръгне от всяка една от тях и по логически път да се стигне до всички останали и до всички най-дребни разклонения на същите последици, като се тръгне от някоя от тези позиции.

Така например можем да се задоволим само със следната даденост:

Неправилно (и неприложимо) е да се противопоставя формата на смисъла. За сметка на това е правилно да се противопоставя гласовата фигура, от една страна, и формата-смисъл, от друга.

Така всеки, който продължи неотклонно да развива тази идея, достига математически неизбежно до същите резултати, както и онзи, който тръгва от привидно много отдалечен принцип, като например:

Уместно е да се различават в езика вътрешни явления, или явления на съзнанието, и външни явления, които са непосредствено осезаеми.

2а [За двойната същност: „Първият и последен” принцип на дихотомията]

Ако се потърси къде най-вероятно се намира първият и последен принцип на тази постоянна дихотомия, който засяга и най-малкия параграф на една граматика, която винаги може да има две основателни и напълно различни една от друга формулировки извън неверните такива, според нас в последна сметка трябва винаги да се връщаме към въпроса кое с оглед на същността на езика образува езиковата идентичност.

Напълно специфичното за една езикова идентичност е това, че тя предполага свързването на два разнородни елемента. Ако поискат от нас да определим химическия вид на плочка от желязо, злато, мед, от една страна, и после зоологическия вид на кон, вол или овца, това биха били две лесни задачи; но ако поискат от нас да определим какъв „вид” представлява тази странна съвкупност от къс желязо, прикрепено към копитото на кон, златна плочка, украсяваща вол, или овца, носеща медно украшение, бихме възразили, че задачата е абсурдна. Лингвистът трябва да разбере, че непосредствено и изначално е изправен именно пред такава абсурдна задача. Той се опитва да я заобиколи – ще си позволим да употребим един наистина прекалено точен израз – като се плъзне по тангентата, с други думи, като класифицира идеите по начина, който изглежда логичен, след което разглежда формите – или, обратно, класифицира формите, а после подхожда към идеите; и в двата случая той не разбира кой е формалният предмет на неговото проучване и на неговите класификации, а именно, само допирната точка между двете области.

Така първичните елементи, върху които се съсредоточава дейността и вниманието на лингвиста, са не само, от една страна, сложни елементи, които би било погрешно да се опитваме да опростим, но също, от друга страна, елементи, отстранени в своята сложност от едно естествено единство, несравними с просто химическо тяло или със съчетание на химически вещества, но за сметка на това до голяма степен сравними с химическа смес, подобна на сместа от азот и кислород във въздуха, който дишаме; тази смес е такава, че въздухът вече няма да е въздух, ако от него се отнеме азотът или кислородът, като същевременно нищо не свързва азотната маса във въздуха с кислородната; трето, всеки от тези елементи може да бъде класифициран само спрямо други елементи от същия ред, но ако се премине към такава класификация, вече не може да става дума за въздух, и четвърто, сместа между тях не е невъзможна за класифициране сама по себе си. Това са точка по точка характеристиките на първичния предмет, който лингвистът разглежда: думата вече не е дума, ако [ ]

И накрая, може да се каже, че сравнението е доста грубо, тъй като и двата елемента на въздуха са материални, докато дихотомията на думата е дихотомия на физическото и психологическото. Това възражение възниква тук мимоходом и е сякаш без значение за езиковия факт; ние го споменаваме, за да го обявим за несъстоятелно и пряко противоречащо на всичко, което ние твърдим. Двата елемента на въздуха са от материалния ред, а двата елемента на думата са съответно от духовния ред; според нашата неизменна гледна точка, не само значението, но и знакът са чисти факти на съзнанието. (И после, езиковата идентичност във времето е проста).

2с Природа на предмета в лингвистиката

Разполага ли лингвистиката с някакъв даден предмет като първичен и незабавен, като съвкупност от неща, които са доловими от сетивата, както е случаят с физиката, химията, ботаниката астрономията и пр.?

В никакъв случай и в нито един момент: тя е пълна противоположност на науките, които могат да вземат за отправна точка данните от сетивните възприятия.

Една поредица от гласови звуци, като например mer (m + e + r) може би е единица, която се вписва в областта на акустиката или на физиологията, но по никакъв начин в това свое състояние не е езикова единица.

Един език съществува, ако със съчетанието m + e + r се свързва някаква идея.

От тази без съмнение напълно банална констатация следва, че:

1. не съществува езикова единица, която да може да бъде дадена и да бъде дадена незабавно от смисъла; никоя такава не съществува извън идеята, която би могла да е свързана с нея;
2. не съществува езикова единица измежду тези, които са ни дадени, която да е проста, тъй като дори когато е сведена до своето най-просто изражение, тя налага да се държи сметка едновременно за знак и за значение, и оспорването или пренебрегването на тази нейна дихотомия би означавало направо да й се отнеме езиковото съществуване, като тя бъде отпратена например в областта на физическите факти;
3. ако единството на всеки езиков факт вече произхожда от сложен факт, състоящ се от съчетание между факти, тя произхожда от повече от едно съчетания от изключително особено естество: тъй като по същност няма нищо общо между знака и онова, което той означава.
4. следователно, начинанието за класифициране на фактите на даден език се озовава през следния проблем: то трябва да класифицира сдвоявания на разнородни обекти (знаци – идеи) и в никакъв случай, както сме склонни да предполагаме, не класифицира прости и еднородни обекти, както би било, ако ставаше дума за класифициране на знаци или на идеи. Съществуват две граматики, едната от които тръгва от идеята, а другата – от знака; и двете са погрешни или непълни.

2d [Принцип на дуализма]

Дълбокият дуализъм, който разделя речевата дейност, не се състои в дуализма на звук и идея, на гласов и ментален феномен; това е лесният и измамен начин той да бъде схващан. Този дуализъм се изразява в дихотомията на гласовия феномен КАТО ТАКЪВ и гласовия феномен КАТО ЗНАК – на физическия факт (обективен) и на физико-менталния факт (субективен), и в никакъв случай не на „физическия” факт на звука в противопоставяне на „менталния” факт на значението. Съществува една първа вътрешна, психическа област, в която съществува както знакът, така и значението, и двете са неразривно свързани; съществува и друга, външна такава, в която вече съществува само „знакът”, но в този момент знакът, сведен до поредица от звукови вълни, за нас вече не заслужава нищо повече от наименованието гласова фигура.

3f [Стойност, смисъл, значение…]

Ние не въвеждаме никаква съществена разлика между термините стойност, смисъл, значение, функция или употреба на дадена форма, нито дори с идеята като съдържание на дадена форма; тези термини са синоними. Трябва обаче да се признае, че стойност изразява по-добре от всяка друга дума същността на факта, която е също така и същността на езика, а именно, че една форма не означава, а има стойност: това е най-важният пункт. Тя има стойност и следователно предполага съществуването и на други стойности.

Така от момента, в който се говори за стойностите изобщо, вместо да се говори произволно за стойността на дадена форма (която изцяло зависи от тези общи стойности), става ясно, че ситуирането в света на знаците или в този на значенията е едно и също, че не съществува никаква определима граница между онова, което формите имат като стойност според тяхното взаимно и материално различие, или онова, което формите имат като стойност според смисъла, който придаваме на тези различия. Всичко е въпрос на терминология.

3g [Стойност и форми]

Смисълът на всяка форма в частност е същото, както различията на формите помежду им. Смисъл = различна стойност.

Различията на формите помежду им обаче не могат да бъдат установени.

Трябва отново и отново да се подчертава, че стойностите, от които е изградена първоначално една езикова система (една морфологична система), една система от сигнали, не се изразяват нито във формите, нито в смислите, нито в знаците, нито в значенията. Те се изразяват в конкретното решение на определено общо отношение между знаците и значенията, основано върху общото различие на знаците плюс общото различие на значенията плюс предварителното разпределяне на определени значения към определени знаци или обратното.

Следователно, на първо място съществуват морфологичните стойности: те не са идеи, още по-малко форми.

На второ място, за да може една ФОРМА да бъде като форма, а не като гласова фигура, съществуват две постоянни условия, макар и тези две условия в крайна сметка да се свеждат до едно:

1. тази форма да не бъде отделена от своята опозиция с други едновременни форми;
2. тази форма да не бъде отделена от своя смисъл.

Двете условия до такава степен са едно и също, че всъщност не може да се говори за форми в опозиция, без да се предположи, че опозицията произхожда както от смисъла, така и от формата.

Не може да се дефинира що е форма с помощта на гласовата фигура, която тя представлява – нито с помощта на смисъла, който тази гласова фигура съдържа. Наложително е да поставим като първостепенен факт един ОБЩ, СЛОЖЕН и съставен от ДВА НЕГАТИВНИ ФАКТА такъв: общото различие на гласовите фигури, съчетано с общото различие на смислите, които могат да са свързани с тях.

6c [Форма]

Когато се говори за ФОРМА, се говори за четири неща, които и четирите се забравят, а този пункт е от основно значение:

1. Когато се говори за форма, се говори на първо място за разнообразието на формата: в противен случай не би имало дори каква и да е основа, вярна или погрешна, достатъчна или недостатъчна, за разсъждение дори и за миг върху формата.
2. Когато се говори за форма, се говори следователно за множественост на форми: без това различието, което е залегнало в основата на съществуването на дадена форма, няма да бъде възможно.
3. Когато се говори за форма, тоест, за различие в рамките на множественост [ ]

Форма предполага: РАЗЛИЧИЕ: МНОЖЕСТВЕНОСТ. (СИСТЕМА?). ЕДНОВРЕМЕННОСТ. ЗНАЧЕЩА СТОЙНОСТ.

Обобщено:
ФОРМА = Не е определена положителна цялост от даден порядък и от прост порядък; тя е едновременно негативна и сложна цялост: произхождаща (без никакъв вид материална база) от различието с други форми, СЪЧЕТАНО с различието в значението на други форми.

6d [Безразличие и различие]

Друга дефиниция на форма:

Форма = елемент от редуване.
Редуване = съвместно съществуване (вж. забележката относно съществувам) на различни знаци, било еквивалентни, било, обратно, противопоставени по своето значение.

Безразличие и различие

Сферата на нещата, които могат да бъдат поставяни безразлично едно вместо друго всъщност е изключително ограничена; тя обаче притежава фундаментално значение в теоретичен план.

Така например В ДУМАТА (не бива да се взема езикът) courage понастоящем във френския език е напълно без значение дали ще произнеса courir с увуларно и невибрантно r или с увуларно и вибрантно r, или с дентално r (вибрантно или не). Тези звуци обаче представляват напълно отделни видове и в някой друг език е възможно да има много по-непреодолима пропаст между едно r и друго r, отколкото между K и [g]. И съответно във френския език [ ]

Оттук заключаваме като общо правило, че езикът се основава върху определен брой различия или опозиции, които той разпознава, и не се занимава по същество с абсолютната стойност на всеки от противопоставените термини, която може да се различава съществено, без състоянието на езика да бъде нарушено.

Свободата на действие, съществуваща вътре в рамките на дадена призната стойност, може да бъде наречена „флуктуация”. Във всяко езиково състояние се срещат флуктуации. Така ако вземем един произволен пример, в готския език групата ij + гласна е еквивалентна на групата i + гласна (sijai – „нека да бъде”, или siai, frijana – “liberum”, или friana, без разлика), вместо в съседен близък диалект разликата ija-ia да е от абсолютна важност, тоест, да представлява две стойности, а не само една.

1. Даден знак съществува само по силата на своето значение; 2. дадено значение съществува само по силата на своя знак; 3. знаци и значения съществуват само по силата на различието на знаци.

6e [Форма – Гласова фигура]

Формата е гласова фигура, която за съзнанието на говорещите субекти е определена, т.е. едновременно съществуваща и отграничена. Тя не е нищо повече, както и нищо по-малко. Тя няма непременно някакъв точен „смисъл”, но се възприема като нещо, което съществува; и което освен това не би съществувало повече или не би било вече същото, ако в точната му конфигурация бъде променено каквото и да било.

(Съмнявам се, че е възможно да се дефинира формата спрямо „гласовата фигура”, необходимо е да се тръгне от семиологичната даденост.)

(Забележка). – Следва да се отбележи, че ако от гледна точка на моралиста думи като престъпление, страст, добродетел, порок, лъжа, прикриване, лицемерие, честност, презрение, зачитане, искреност бъдат лингвистично подредени в обикновени отрицателни и преходни категории, то в този случай е налице истинска неморалност в лингвистиката или в езика. Ако тази неморалност беше доказуем факт, в такъв случай без съмнение бих оспорил всекиму правото да крие, че езикът е неморален, или да отказва да констатира даден факт само под претекста, че този факт е оскърбителен за нас. Не виждам обаче с какво моралът е по-засегнат от всяко друго разклонение на мисълта от фундаменталното неудобство, което никога не може да бъде премахнато от езика.

Ние посочихме това неудобство след всички останали изследователи: както видяхме, няма нито един материален предмет, към който да се отнася точно и изключително определена дума; това не отменя съществуването на тези материални предмети. И по същия начин няма нито един морален факт, който да може точно и изключително да бъде обхванат в определен термин; това обаче не засяга нито за миг съществуването на тези морални факти. Онова, което може да бъде предложено като въпрос, достоен за разглеждане, е до каква степен думата съответства на определен морален факт, също както трябва да се търси до каква степен идеята за сянка например съответства на определен материален факт. Двете серии изследвания вече не спадат към лингвистиката. Ще добавя, без да излизам от лингвистичната област, че моралният факт, който съществува посредством незабавното ни съзнание за него, вероятно е безкрайно по-важен като фактор на езика, отколкото материалния факт, който стига до нашето съзнание винаги само по твърде непряк и твърде непълен начин.

Гласовата фигура се превръща във форма от решаващия миг, в който бъде въведена в набора от знаци, наречен език, също както къс плат, захвърлен в трюма, се превръща в сигнал в момента, в който бъде издигнат на мачтата 1. измежду други знаци, издигнати в същия момент и допринасящи за определено значение; 2. измежду сто други, които биха могли да бъдат издигнати и споменът за които също допринася за [ ]

Ако се стремим да останем в най-материалния план на предметите, който морфологът може да си представи, как можем да решим:

(І) Дали εφην е форма на аорист, сравнима с εβην, дали съществуват образувания на аорист като εφην, освен ако веднага не се позовем на смисъла: 1. общия смисъл на аориста; 2. частния смисъл, съдържащ се в εφην, и според който тази форма не е имперфект като εδεικνυν, а аорист като εβην, подобен на общия смисъл на аориста, ако е добре описан.

Но (ІІ) откъде обаче ние сега извличаме този смисъл на аорист, без който, както видяхме, би било невъзможно да се класифицират формите? Ние го извличаме чисто и просто от самите тези форми: би било невъзможно да се изведе някаква идея, която да може да бъде наречена аорист, ако във формата нямаше нещо специфично.

Прочее (ІІІ), както веднага се забелязва, тази особеност на формата се състои именно в също така възможно най-абсолютно негативния факт на опозиция или различие с други форми: така εδειξα е различна от εδεικνυν, δεικυμι и δειξω; ελιπον е различна от ελειπον, λειπω или λειψω, или λελοιπα; εχεα е различна от χεω, εγεον; ηνεγμομ е различна от φερω, εφερον, οιοω, ενην. Няма обаче нищо еднакво и характерно за формите εφην, εδειξα, ελιπον, εχεα, и пр. Наистина, твърде лесно би могло да се случи така, че между тези форми да има нещо общо и характерно, като например латинските имперфекти на –bam. Но ако този факт се случи, той не би имал никакво значение по принцип и би трябвало да бъде разглеждан като обикновено случайно произшествие – което впрочем без съмнение би могло от своя страна да има определени последици, подобно на всяко случайно произшествие, от които езикът винаги се състои, но не повече от обратното произшествие, на което се спряхме преди малко.

Сега остава да констатираме (ІV), че никое от съображенията не е отделимо.

Ние все така достигаме до четири несводими елемента и до три несводими помежду им отношения, които за ума образуват едно цяло: (знак/неговото значение) = (знак/и друг знак) и освен това = (значение/друго значение).

За да се случи нещо друго, е необходимо единият от двата елемента да бъде определен и по изкуствен начин сам по себе си; именно това предполагаме ние по необходимост и до известна степен, говорейки за идея a или за форма А. Но всъщност в езика няма никаква определеност нито на идеята, нито на формата; съществува само определеност на идеята чрез формата и на формата чрез идеята.

Първото изражение на реалността би било да се каже, че езикът (тоест говорещият субект) не забелязва нито идеята а, нито формата А, а само съотношението а/А;

Дори това изражение би било все още твърде приблизително. Той забелязва в действителност само отношението между двете отношения а/AHZ и abc/А, или b/ARS и blr/B, и т.н.

Именно това наричаме КРАЕН КВАТЕРНИОН и ако разглеждаме четирите елемента в техните отношения: тройно несводимо отношение. Може би грешим, като се отказваме да редуцираме тези три отношения в едно-единствено, но според нас такъв опит би започнал да излиза извън компетенциите на лингвиста.

Особено важно

Да се говори за отношението между форма и идея или за отношението между идея и форма, не е едно и също, както често се смята: защото ако се вземе за основа формата А, ще бъдат обхванати с повече или по-голяма точност определен брой идеи a b c;

(отношение abc/A)

А ако се вземе за основа идеята а, ще бъдат обхванати с повече или по-голяма точност определен брой форми AHZ

(отношение a/AHZ)

Така се установява, че не съществува никаква неподвижна отправна точка или ориентир в езика.

8 [Семиология ]

І. Нелингвистична област на чистата мисъл, или без гласов знак и извън гласовия знак, състояща се от абсолютни количества.

ІІ. Лингвистична област на гласовия знак (Семиология): в нея е също толкова напразно да се предприема разглеждане на идеята извън знака, колкото и на знака извън идеята. Тази област е едновременно област на относителната мисъл, на относителната гласова фигура и на отношението между двете.

ІІІ. Лингвистична област на чистия звук или на онова, което служи за знак, разгледано само по себе си и извън всякаква връзка с мисълта = ФОНЕТИКА.

І. Нелингвистична област на чистата мисъл, или без гласов знак и извън гласовия знак.
Именно към тази област трябва да бъде отнесена всяка абсолютна категория на идеята, независимо към коя наука спада, ако наистина е дадена като абсолютна, ако например наистина се полага категорията СЛЪНЦЕ или категорията БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ, или категорията СЪЩЕСТВИТЕЛНО ИМЕ, при условие, че те са дадени като наистина абсолютни и независими от гласовите знаци на даден език или от безкрайните разнообразия от всякакви знаци. Не лингвистът е този, който трябва да установи откъде може наистина да започне това освобождаване на гласовия знак, дали някои категории съществуват отпреди, а други – след гласовия знак; дали като следствие от това някои са абсолютни и необходими за ума, а други – относителни и случайни; дали някои могат да продължат да съществуват извън знака, докато други имат свой знак, и пр. Само идеята, свързана със знаците [ ]

ІІ. Лингвистична област на мисълта, която се превръща в ИДЕЯ ВЪВ ЗНАКА, или на гласовата фигура, която се превръща в ЗНАК В ИДЕЯТА: а това не са две отделни неща, а едно, противно на първата фундаментална заблуда. Също така буквално вярно е, че думата е знакът на идеята, както и че идеята е знакът на думата; тя е такава във всеки един миг, тъй като без нея не е възможно дори да се фиксира и отграничи материално дадена дума в изречението.

Когато говорим за знак, говорим за значение; когато говорим за значение, говорим за знак; да се вземе за основа (само) знакът е не просто неточно, а не означава абсолютно нищо, тъй като в момента, в който знакът изгуби всички свои значения, той не е нищо повече от една гласова фигура.

Следователно основополагащото и единствено различаване в лингвистиката зависи от това:

• дали се разглежда знак или гласова фигура като знак (Семиология = морфология, граматика, синтаксис, синонимия, реторика, стилистика, лексикология и пр., като всички те са неделими), което ангажира пряко четири несводими елемента и три отношения между тези четири елемента, като освен това и трите трябва да бъдат прехвърлени от мисълта в съзнанието на говорещия субект;
• или се разглежда знак или гласова фигура като гласова фигура (фонетика), което не води нито до незабавното задължение да бъде взет предвид дори един друг елемент, нито до това да си представим нещо, различно от обективния факт; но което е също така един несъмнено абстрактен начин за разглеждане на езика: тъй като във всеки един момент от неговото съществуване СЪЩЕСТВУВА езиково само онова, което се забелязва от съзнанието, с други думи, което е или се превръща в знак.

22b [Основен принцип на семиологията]

Основен принцип на семиологията или на „езика”, който редовно се разглежда като език, а не като резултат от предходни състояния

В езика няма нито знаци, нито значения, а РАЗЛИЧИЯ между знаци и РАЗЛИЧИЯ между значения, които 1. съществуват абсолютно само едни чрез други (и в двете посоки) и следователно са неделими и солидарни, но 2. никога не могат да си съответстват пряко.

Оттук може направо да се заключи, че и в двете области (които, впрочем, са неотделими една от друга) всичко в езика е НЕГАТИВНО– основава се върху сложна опозиция, но само върху една опозиция, без да е необходима намеса на какъвто и да е вид положителна даденост.

Принципът за негативност на знаците или значенията (което е напълно едно и също, ако се проникнем от тяхната солидарност, утвърдена по-горе) може да бъде проверен още в най-елементарните субструктури на езика.

Без значение е дали в даден език ā има два пъти или три пъти по-голяма дължина от ă, или е един път и половина по-дълга, или един път и една трета. От основна важност в случая е да се знае, че ā няма същата продължителност както ă.

Също така ще бъде много важно да се знае, че между ā и ă се разполага една трета дължина, по-кратка от ā и по-дълга от ă; погрешно би било да се смята обаче, че е необходимо да се определи каква е тази средна дължина – в абсолютно изражение или съотнесено с ā и ă. В основата си езикът се основава на различия. Да се пренебрегва това и ожесточено да се преследват положителните величини според мен означава да се самоосъдим в целия ход на лингвистичното изследване да останем встрани от истинския и решаващ факт във всички различни редове, в които ни се случва да разглеждаме езика. Разбира се, това не означава, че обявяваме за ненужни изследванията, които допринасят за точно определяне на нашите познания.

Винаги настъпва момент, в който познаването на чистия факт е необходимо, дори и там, където най-малко бихме го очаквали; независимо че обаче едно такова знание е особено полезно на лингвиста при определени обстоятелства, които ще се опитаме да уточним, ние продължаваме да настояваме, че в своята същност езикът се храни единствено от опозиции, от съвкупност от напълно негативни стойности, съществуващи само по силата на взаимния си контраст.
Така един феномен, който изглежда напълно изгубен сред стотиците феномени, които могат да бъдат различени от пръв поглед в речевата дейност, и който ще наречем фонетична ФЛУКТУАЦИЯ, заслужава още от самото начало да бъде изваден от общата маса и поставен едновременно като уникален и напълно типичен за отрицателния принцип, залегнал в основата на механизма на езика.

Вероятно във всички езици съществуват някои елементи или групи, които предлагат по неизвестни причини определена свобода на произношението, докато преобладаващото мнозинство е абсолютно непоклатимо в своя начин на произнасяне. На френски звукът r може да се произнесе като две или три съгласни, напълно различни по артикулация и освен това толкова различни за ухото, че именно това забелязваме най-напред в начина на говорене на даден индивид. Същевременно всички тези много различни звуци са приети – така да се каже, законно – като равностойни: но обратно, дори и най-малкото евентуално отклонение от произнасянето на s или на d би се възприело било като будещ присмех недостатък в произношението или като признак за чуждестранен акцент, и накрая, като нещо, което пряко и по непоносим начин шокира нашето чувство за езика. Съществуват хиляди подобни факти: в готския език съдим по текстовете, че е можело да се каже sijau (sim) или siau, frijana (liberum) или friana; никъде групата ij + гласна няма стойност, различна от тази на –i + гласна [ ]

23 [Буквален и преносен смисъл]

Следствие: – Няма разлика между буквалния и преносния смисъл на думите (или: думите нямат нито преносен, нито буквален смисъл), тъй като техният смисъл е в най-висока степен негативен.

Ако например се каже (тук нарочно избираме един относително [ ] пример), за някой, че е бил слънцето в съществуването на друг, то това означава, че:

1. не може да се каже, че той е бил светлина, или

2. ако на френски език съществуваше било дума, означаваща слънчевата светлина (подобно на тази за лунната), било дума, означаваща зависимост на земята от слънцето, или, от друга страна, две различни думи за слънце според това дали то изгрява или залязва, или според това дали го сравняваме или не с други небесни тела, то е твърде съмнително дали думата слънце все още би могла да се използва в така наречения преносен израз, употребен по-горе.

Ще се използва друга дума, която ще бъде може би много по-изразителна, но оттук следва, че образът се създава не от позитивната и външна спрямо езика идея за СЛЪНЦЕ, а просто от опозицията с други думи, които на свой ред са повече или по-малко подходящи, като звезда, светило, светлина, единство, цел, радост, насърчение, [ ]

24 [Знаци и негативност]

В езика съществуват:

1. Ако го разглеждаме в даден момент: не само знаци, но и значения, неотделими от знаците, тъй като последните не биха заслужавали името си без значение.

За сметка на това онова, което не съществува в него, са:

а) значенията, идеите, граматическите категории извън знаците; те може би съществуват външно спрямо езиковата област; това е един много съмнителен въпрос, който във всички случаи следва да се разглежда от някой друг, а не от лингвиста;

б) гласовите фигури, които служат за знаци, също така не съществуват в мигновения език. Те в този момент съществуват за физиците и физиолозите, а не за лингвистите, нито за говорещия субект. Също както не съществува значение извън знака а, не съществува и знак извън значението.

2. И обратно, ако езикът се разгледа през призмата на определен период:

Тогава вече не съществува нито знак, нито значение, а само гласови фигури. Това е областта на фонетиката.

1. Сама за себе си гласовата фигура не означава нищо.
2. Различието или еднаквостта на гласовата фигура сама за себе си не означава НИЩО.
3. Идеята сама по себе си не означава нищо.
4. Различието или еднаквостта на идеята сама за себе си не означава НИЩО.
5. Обединението на онова, което има значение за езика, е:
   • различието или еднаквостта на идеята СПОРЕД ЗНАЦИТЕ.
   • различието или еднаквостта на знаците според идеята; освен това двете неща са неразривно свързани.

И така езикът се състои от корелация между две серии факти:

1. всеки от които се състои единствено от негативни опозиции или от различия, а не от елементи, предлагащи някаква негативност сами по себе си.
2. всеки от които съществува в самата си негативност дотолкова, доколкото във всеки един момент някакво РАЗЛИЧИЕ от първия ред се вмъква в различие от втория ред и обратното.

Една от последиците от този факт е, че дадена езикова единица (в перспективата по моменти) може да се разглежда само с изричното или мълчаливо участие на най-малкото четири елемента:

1. знакът, който е разглеждан;
2. друг, различен знак;
3. част (която винаги ще бъде много [по-] малка, отколкото си мислим) от онова, което е съдържание;
4. част (също така много малка)

[ ]

29j [Интеграция или постмедитация - рефлексия]

Феноменът интеграция или постмедитация-рефлексия е двойният феномен, който обобщава целия активен живот на езика и чрез който:

1. съществуващите знаци извикват МЕХАНИЧНО, със самия факт на своето присъствие и винаги случайното състояние на техните РАЗЛИЧИЯ във всеки един момент на езика, равен брой не понятия, а противопоставени за нашия ум стойности (както общи, така и частни, като едните например са наричани граматически категории, другите са определяни като факти на синонимия, и т.н.); тази опозиция на стойности, която всъщност е ЧИСТО НЕГАТИВЕН факт, се превръща в позитивен факт, тъй като всеки знак, извиквайки антитеза със съвкупността от другите знаци, сравними в даден определен момент, като се започне с общите категории и се свърши с частните, се оказва отграничен, без да сме искали това, в собствената му стойност. Така в един език, състоящ се общо от два знака, ba и la, цялата съвкупност от неясни възприятия на ума ПО НЕОБХОДИМОСТ ще се подреди или към ba, или към la. Поради самия факт, че съществува различие ba/la и не съществува друго различие, умът ще открие различително свойство, което ще му позволи редовно да класифицира всичко под едното или другото от тези две подразделения (например, разграничаването между твърдо и не твърдо); в този момент сборът от неговото положително познание ще бъде представляван от общото свойство, който той е приписал на нещата ba, и общото свойство, което е приписал на нещата la; това свойство е позитивно, но той всъщност никога не е търсил нещо друго освен негативното свойство, което да му позволи да направи разграничение между ba и la; той не се е опитвал да обедини и координира, а е искал само да диференцира. И накрая, той е искал да диференцира само защото материалният факт на присъствието на различния знак, който той е получил, го приканва и подвежда властно към това, извън неговия [ ]

Така във всеки съществуващ знак се ВКЛЮЧВА, се образува впоследствие някаква определена стойност [ ], която винаги е определена само от съвкупността от знаци, присъстващи или отсъстващи в определен момент; и тъй като броят и съответното и относително естество на тези знаци се променят във всеки един момент по безкраен начин, резултатът от тази дейност за всеки знак и за съвкупността им също се променя във всеки един момент по неподлежащ на изчисляване начин.