4 [Разграничение между литература, филология, лингвистика]

[3288] Изучаването на една литература от чисто литературна гледна точка остава за всички очевидно различно от допълнителните проучвания, свързани с него и с по-техническо естество, които са специализираното поле на действие на филолога – като например критика на текстове, критика и издателска дейност на ръкописи, палеография и епиграфия, (херменевтично) тълкуване на авторите, лексикография, граматика, метрика на стихотворните творби и пр. Филологът още може при случай да се превърне за кратко в археолог, юрист, географ, историк, митолог и т.н., тъй като се занимава най-общо с всичко онова, което допринася пряко или косвено за по-доброто разбиране на духа или буквата на авторите. Така не е трудно да се схване какво е мястото на филологическата ерудиция или наука редом с чисто литературната ерудиция, още повече, че класическото обучение (най-малкото що се отнася до мъртвите езици) винаги е обхващало тези два предмета заедно.

За сметка на това често се случва да сме по-малко подготвени да разберем, че филологията на свой ред остава отделна от лингвистиката.

Литература и филология. – Изучаването на дадена литература обхваща, в общоприетия смисъл, само предметите, предлагащи чисто литературен интерес; така то остава ясно отличаващо се за всички от съпътстващите клонове на познанието, които имат по-техническо естество и образуват областта на филологията par excellence: като например критика на текстове, критика и издателска дейност на ръкописи, палеография, епиграфия, граматика, лексикография, прозодия, метрика, „херменевтика” или тълкуване на авторите, и т.н. За всеки е ясно както мястото, което законно се полага на филологическите науки, така и онова, което ги отделя от чисто литературните, още повече, че класическото обучение (най-малкото що се отнася до мъртвите езици) винаги е обхващало и двата реда на обучение и ни е запознавало със съответното им съдържание. На практика сме толкова малко склонни да ги бъркаме, че по-скоро е необходимо да припомним, че те двете образуват едно цяло, тъй като в крайна сметка филологията не е нищо друго освен пространен коментар, поставен в края на една литература. Именно тази абсолютно литературна по крайното си предназначение цел образува едновременно основанието за съществуване и единството на филологическата наука, която в противен случай би обхващала най-разнородни проучвания. Тя обхваща всичко, което може пряко или косвено да допринесе за по-доброто разбиране на духа или на буквата на авторите, така че освен по предходните теми филологът може при случай да се превърне за кратко в археолог, юрист, географ, историк, митолог и т.н. Върху творчеството на писателите се съсредоточава двойната дейност на филолога и на [ ].

Филология и лингвистика: въпреки че никой не бърка литератора и филолога, които са много близки, за сметка на това е много [ ]

5 [Фонетичният факт предполага два момента]

[3289] Ние имаме основания да предполагаме, че фактите, с които се занимава фонетиката, са „в определен момент”, или че няма пречка за това те да се намират в определен момент; че само тяхното обясняване изисква, приканва или препоръчва според случаите да се намесва някакъв предходен момент и като следствие, общо два момента.

Това е една от типичните грешки на днешната лингвистика, която възнамеряваме да критикуваме по-нататък от систематична гледна точка. Тук ще се ограничим с твърдението, че много преди да бъдат необходими два момента, за да бъде обяснен един фонетичен факт, т.е. сведен до някакъв закон, вече обикновено са необходими два момента, за да бъде той образуван и редовно изменян, за да може да съществува и да бъде един от предметите, които ние свеждаме към някакви закони.

6а [Фонология, 2]

[3290 = 640] Забележка: Терминът фонология обхваща за нас онова, което в Германия е твърде общоприето под името Lautphysiologie. Тук няма да се разпростираме върху правилността на наименованията на един или друг език; важно е само да се каже, че за нас всеки свързан с фонологията въпрос е абсолютно разположен ИЗВЪН ЛИНГВИСТИКАТА, а дори и извън фонетиката, която е определена част от лингвистиката; и че термините ФОНОЛОГИЯ и фонетика следователно не само не могат да се припокрият с друг, но дори не могат и да се противопоставят.

6b [Фонология, 3]

[3291] Не приемам като очевидна и априорна истина и като нещо, което не се нуждае от доказателство, че във връзка с езика трябва да се занимаваме с начина, по който звуците се образуват в гърлото или на небцето ни. Обратно, смятам, че е нужно всички да се запитаме защо именно предполагаме, че това би било полезно; с какво познаването на създаването на звуците би допринесло в по-голяма или по-малка степен за нашето познание за езика. Теориите, според които поради самия факт, че използваме тези звуци в езика, ние трябва да се занимаваме ipso facto с тяхното създаване, са напълно произволни или прекалено смели, докато не бъде установено, че тяхното създаване има роля – и каква – в твърде особената материя, която е речевата дейност.

Всъщност ние сме свикнали да смятаме, че изучаването на различните звуци, които се създават в говорния апарат, е от решаващо значение в лингвистиката, без обаче никой да ни е казал защо или с какво, или от каква гледна точка. В това е слабостта на тази наука, която слабост е още по-голяма, тъй като тя не може да мине за наука другояче освен под егидата на лингвистиката. И наистина, от физиологична гледна точка (или по-скоро за физиолозите) това не е наука (нито пък от акустична). Физиологът или не познава изобщо, или във всички случаи не може да разглежда тези позиции и действия, съответстващи на p, b, по друг начин освен като някакви функции на определени мускули, които не са характерни за дадено състояние на организма и не заслужават особено внимание.

[3291 = 189] Решаващо значение на графическата афазия, съвпадаща с лалационната афазия, от което следва, че единството на фонемата е в мозъка.

7 [Характеристики на речевата дейност]

[3292] Характеристики на речевата дейност. Обичайно се разглежда речевата дейност у човешкия индивид, което е погрешна гледна точка. Природата ни дава човека организиран за членоразделната речева дейност, но без членоразделна речевата дейност. Езикът е социален факт. Индивидът, който е организиран, за да говори, ще може да използва своя говорен апарат само чрез заобикалящата го общност – още повече, че изпитва нужда да го използва само в своите отношения с нея. Той изцяло зависи от тази общност; расата му е без значение (освен може би за няколко факта на произношението). Следователно в този аспект човекът става пълноценен само с помощта на онова, което заема от своята среда.

Социалният факт на езика може да бъде сравнен с обичаите (конституция, право, нрави и т.н.). По-отдалечени са изкуството и религията, които представляват проявления на духа, в които личната инициатива играе важна роля, и които не предполагат обмен между двама индивиди.

Самата аналогия с „обичаите” обаче е твърде относителна. Ето основните точки на разминаване:

1. Речевата дейност като принадлежаща на общността подобно на „обичаите”, съответства у човека на специален, подготвен от природата орган. В това този факт е без аналог.
2. Речевата дейност е par excellence средство, инструмент, който трябва да изпълнява постоянно и незабавно своето предназначение, крайна цел и ефект: да направи така, че да го разберат. Често обичайните употреби на даден народ са с твърде косвени крайни цели (например празникът) или средства. И тъй като предназначението на речевата дейност да бъде разбираема е от абсолютна необходимост във всяко човешко общество в състоянието, в което го познаваме, от това следва, че съществуването на речевата дейност е присъщо на всяко общество.

Раздалечаващите се ледници са наистина добро сравнение за еднородните езици, което позволява да бъдат доловени общия им произход, новите елементи, разликите във времето и липсата на органичен живот.

Да се развие: 1. Необходимо съществуване на речевата дейност във всяка човешка общност. 2. Абсолютна непрекъснатост на езика.

• прекъсването е немислимо. Не можем да си представим народ, който не говори в продължение на ден или два, дори и при настъпването на извънредни събития, които спират хода на всичко останало;
• инициативата на един или на много хора на първо място е невъзможна по несъзнателен начин. В съзнателно състояние може да се допусне инициатива на някои хора, но тя веднага бива възпряна от факта, че те стават неразбираеми. Или ако понякога такава инициатива се прояви, обикновено се касае за чисто лексикографски нововъведения, материалите за които освен това най-често са почерпени от общия език. Има загуби, но нищо не се създава. Всичко се преобразява. – Вж. Курциус в методологичния откъс от 5-о издание, началото на втора част;
• осъзнатата от всички инициатива е ненужна, немислима, безпрецедентна. Така езикът създава традиция, която постоянно се изменя, но която времето и говорещите субекти са неспособни да нарушат, ако тя самата не загине по една или друга причина. Ако един народ възприеме нечий чужд език, принципът на непрекъснатостта остава ненарушен. Един език е изчезнал; но онзи, който е победил, е останал също толкова непрекъснат. Така за даден език, не може да се каже докога ще просъществува, но е сигурно, че той възлиза толкова назад във времето, колкото е възможно, и носи своите материали от най-дълбоката древност като ледникови морени.

13b [За трудностите, свързани с терминологията в лингвистиката (прост израз)]

[3301] Тъй като всяко понятие (например сричка, двугласна като eu, може да бъде маркирано само в една колона, като се допускат (според разбирането на термина) няколко поредни състояния и във всички случаи, няколко момента, то е напълно ненужно да се борим с терминологията [ ] и дълго и наивно да си представяме, че простите изрази не се намират само поради несръчност или непълнота в речника. Изобщо не съществува прост израз за нещата, които трябва да бъдат първоначално разграничени в лингвистиката, и не може да има такъв. Простият израз ще бъде алгебрически или изобщо няма да бъде.

14а [За артикулацията]

[3302 = 177] За артикулацията

Съществуват термини, създадени в първоначален период на лутане, за които се оказва, че отговарят на необходимите диференциации и по този начин са допринесли в исторически план за напредъка на проучванията в науката, във всяка наука. Съществуват и други, които са радикално погрешни или (а това е без съмнение по-опасно) частично погрешни, и които узурпират място редом с естествените разграничения, за да създадат света на двусмислиците и недоразуменията.

Извън тези две признати категории, от които се ползва или от които страда напредъкът на дадена дисциплина, понякога обаче съществува и трета, твърде любопитна категория: тази на термините, които са верни сами по себе си и които усещаме като верни, без някога да е било възможно да се формулира точно техният обхват и съдържание, нито да се реши каква идея обхващат те. Усещането за тяхната вярност идва от това, че те никога не създават затруднения: така думата артикулация в никой случай не създава някакво затруднение, независимо че ние не схващаме ясно какво съдържа тя, докато например думата съгласна [ ]. Зоолози, антрополози, етнолози и лингвисти говорят публично и с охота за артикулирания език като за (нещо), което не може да не бъде напълно ясно за всички. С това те доказват, че правят объркване между „артикулация” и някакъв мозъчен факт, какъвто би била „поредицата от идеи”, дадени на езика. Защото никой не посочва, че артикулацията може да има някакво устно значение.

19 [Семиология]

[3342.1] Бе обсъдено дали лингвистиката принадлежи към природните или към историческите науки. Тя не принадлежи към нито един от тези два реда, а към един раздел в науките, който ако не съществува още, то би трябвало да съществува под името семиология, т.е. наука за знаците или изучаване на онова, което става, когато човекът се опитва да означи своята мисъл посредством една необходима условност. Измежду всички семиологични системи семиологичната система „език” е единствената (заедно с писмото, за което ще говорим, когато дойде време), която посреща това изпитание да се озове в присъствието на Времето, и която не е основана спонтанно от съсед на съсед чрез взаимно съгласие или от баща на син по силата на властна традиция и според онова, което случайно настъпва в тази традиция, нещо, което извън това е неизпробвано, непознато и неописано.) Този факт, първият, който може да събуди интереса на философа, остава непознат за философите; никой от тях не преподава онова, което се случва при предаването на една семиология. За сметка на това същият този факт до такава степен занимава вниманието на лингвистите, че те поради това смятат, че тяхната наука е историческа или бележито историческа, тъй като не е нищо друго освен семиологична: по този начин тя бива изцяло и предварително включена в психологията, при условие, че последната вижда от своя страна в езика предмет, който се простира във времето, и я принуждава да излезе абсолютно от своите спекулации за мигновения знак и мигновената идея.
[3342.2]

1. В лингвистиката не съществуват различни гледни точки, които да могат да бъдат прилагани по желание, а две наложени гледни точки, произтичащи от самия предмет (синхроничен и метахроничен).

2. За езиковия факт елемент и характеристика са винаги едно и също. На езика, както и на всяка семиологична система, е присъщо да не приема никаква разлика между онова, което отличава дадено нещо, и онова, което го съставлява (защото „нещата”, за които се говори тук, са знаци, които нямат друга мисия и същност освен тази да се различават).
3. Всеки езиков факт се състои от отношение и не се изразява в нищо друго освен в отношение.
4. Всеки езиков факт предполага два елемента, които могат да бъдат поредни или синхронични.
5. Не съществува никакъв субстрат на езиковите цялости; те имат свойството да съществуват чрез своето различие, без местоимението те да означава където и да било нещо друго освен едно различие.
6. Никой закон, който се движи между едновременни елементи, няма задължителен смисъл. Дадено парче, неочаквано откъснато от живата маса на езика (и което следователно, за разлика от всичко, с което се оперира в лингвистиката, не е предварително определено според някаква начална гледна точка, която е също толкова подразбираща се и произволна, колкото ще са и следващите), къс от езика, разглеждан с възможно най-голямото първоначално безразличие: 1. няма определено уникално съществуване, 2. няма и неограничен брой начини на съществуване по волята на всеки.

Той обаче има точно три начина на съществуване:
А) Той е нещо в ПАНХРОНИЧЕН план,
Б) Той е нещо в ИДИОСИНХРОНИЧЕН план,
В) Той е нещо в ДИАХРОНИЧЕН план.

И той не е абсолютно нищо друго, освен разделенията, които за [ ]

1. Не съществува нищо, което да е Z, дори чрез фикция. Не съществува никакъв централен предмет, позволяващ да се свърже z-думата и z, нито някаква централна идея, дори и изкуствено създадена, така че да се създаде за ума единна маса от тези две неща. Съвсем същото е, както ако се опитаме да си кажем, че съществува някаква обща и централна идея между ЧЕРВЕНО като даден факт и червено (същият факт), което служи за разграничаване в даден полк на войниците от определен батальон или на военните с определен чин. Записваме във формула:

Ако даден елемент на думата е означен със z, то нещата, с които се занимава граматиката, са представени изключително от z/ДУМА. Те никога не са представени от z.

Така онзи, който заявява, че иска да проучва Z, всъщност ще проучва z само по себе си (или няма да изучава нищо). Освен това след като прозвучи z, той така или иначе още няма в никакъв случай да е започнал да се занимава с граматически въпроси. Той ще се занимава с граматически въпроси, ако изучава z/ДУМА.

Дали в подобен случай той иска да докаже, че z и z/ДУМА спадат към едно и също идеално проучване, което би било Z, дори и с цената на някоя мисловна еквилибристика, каквато ще приемем? Именно тук ще противопоставим абсолютното си отрицание на неговата теза, тъй като ние отричаме изначално съществуването на общ предмет z.

[3342.3] Първата универсална характеристика на езика е в това, че той живее посредством различия и само посредством различия, без никакво примесване като онова, което би се получило от включването на даден позитивен елемент в определен момент. Същевременно втората характеристика е, че съвкупността от тези различия във всеки момент е изключително ограничена спрямо онова, което би могла да бъде. Трийсет или четирийсет елемента.[1]

Трийсет или четирийсет елемента вършат цялата работа, освен при някои редки изключения. Прочее, нищо, което надхвърля тези трийсет или четирийсет цялости, не е от интерес за езика. В такъв случай [ ]

[3342.4] Съществуват ограничения, с които се свързва цяла поредица от неизбежни идеи, независеща от самата им опозиция; така ако говоря за лицето и опакото на една дреха, веднага около самата идея за опако възниква идеята за нещо, противоречащо на очакването, така че опако вече не е буквално простото съответствие на лице. Ако обаче говоря за recto и verso на един лист, това са противоположности, които остават напълно съответстващи една на друга, тъй като предварително не съществува никаква характеристика, която да отличава по-специфично recto от verso или обратното. Ако не греша, нумизматичната терминология търси [ ]

[3342.5] Избирам случаен пример: ако някъде някой писател вместо възрастен каже старолик, той е сигурен, че думата ще упражни веднага своето въздействие, т.е. че стотици асоциации и идеи, които той е искал да отстрани, са отстранени, а стотици асоциации, които той е искал да напомни или подскаже, са напомнени и подсказани. Така думата (старолик или някоя друга) влиза в речника и следователно изглежда нещо се е създало, и наистина нещо се е създало, защото съзиданието, вървящо в посока от мисълта към знака, е абсолютно неопределимо. Да разгледаме обаче [ ]. Ако лингвистиката бе организирана наука, каквато твърде лесно би могла да бъде, но каквато не е поне до днес, то едно от нейните незабавни твърдения би звучало така: невъзможност за създаване на синоним като най-абсолютното и най-забележително нещо, което се налага измежду всички въпроси, свързани със знака. Трудността да се отбележи общото в езика, в знаците на речта, които образуват речевата дейност, е в усещането, че тези знаци спадат към една много по-обширна наука, отколкото е „науката за езика”. Говори се малко преждевременно за наука за речевата дейност. Това бе по време, когато още никой освен някои редки романисти не можеше да си представи какво е ЕЗИКЪТ, нито дори ДАДЕН език в неговото развитие. Първият опит [ ].

[3342.6] Думата сигнология от гледна точка на образуването й не е по-шокираща, отколкото са терминология, социология, минералогия и други думи, в които–логия е прилепен към някой латински термин. Ако този термин изглежда – незаслужено – като по-особен, то е защото отдавна в изкуственото състояние на нашия език не знаем дали трябва да произнасяме gn както в думата signe или както в латинската дума signum; авторът обаче няма вина за това, виновен е само езикът дотолкова, доколкото уважаваното име език не може да се дава на правописни уговорки, лишени от всякаква историческа или логическа стойност. Можем, ако искаме, да се позовем академично на правния термин cognat, който се произнася cog-nat, за да произнасяме по подобие на него sig-nologie, но това е без значение. И в двата случая ще говорим все на френски, тъй като знаем, че нито нашето палатализирано n, нито –gn- не съответстват на истинското латинско произношение на gn. Противопоставяне на френската композиция –gue и сигнологията.

Думата сигнология изисква обяснение. Първо използвах думата семиология. Именно под това име Ад. Навил в своето ново преработено издание на Класификация на науките оказа на тази наука честта да я приеме за първи път в техния кръг [ ]

[3342.7] Поради факта, че никой елемент не съществува (или поради хиляди други причини, тъй като ние не претендираме да изградим някаква картезианска система от неща, които са смислени от всички страни), става ясно, че никой елемент (още повече) не се трансформира; възможно е само да се случи НЯКОЙ да го замести с друго нещо, дори когато става дума за „фонетика”, и с това всяка операция като цяло и цялата разлика между операциите се състои в естеството на заместванията, които извършваме, когато говорим. Когато се говори за заместване, се започва с предположението, че терминът, който се замества, вече съществува, и т.н.

20 [Събитие, състояние, аналогия]

[3343.1] Аналогия

1. Пасивност или рецептивност [b]. Интерпретация на знака, която е чисто рецептивна дейност.

2. Координация (Храносмилане)

3. Дейност съгласно създадената координация (създаване в смисъла на ново прилагане)

Прекрасно е да се наблюдава как, независимо как диахроничните събития нарушават покоя, езиковият инстинкт успява да извлече най-доброто от тях за една [ ]. Това напомня за мравуняк, в който някой е забил пръчка и в който всичко рухнало ще бъде поправено незабавно; искам да кажа, че тенденцията към система или към ред винаги е неуморна: дори от един език постоянно да се отнема онова, което доскоро е създавало най-доброто от неговата организация, на следващия ден ще се установи, че останалите материали са били логически пренаредени в определен смисъл и това пренареждане може да функционира на мястото на онова, което е изгубено, макар и понякога в съвсем друг общ план.

Трябва да се разберат две неща. (Няма да казвам нищо повече от онова, което казах; само ще го изразя по по-различен начин:) Събитията в езика и езиковите системи. Никоя система не се подхранва от събития, на каквато и да е степен. Тя предполага идеята за стабилност и статичност. Съответно никоя маса от събития, взета в нейния собствен ред, не образува система; в това най-много може да се види определена обща деривация, която обаче не навързва тези събития помежду им като проста стойност.

[3343.2] Така дадено събитие от едно и също естество може в един случай да породи относителна, ограничена промяна, а в друг – абсолютна и неограничена промяна, тъй като въвежда ново състояние за всички елементи. Зависи просто от това дали създадената количествена разлика е първата спрямо съществувалото дотогава или не е. Това няма никаква връзка с естеството на събитието. Следователно цялата разлика, ако се допусне, че тя има стойност, се състои не в изменящото събитие, а във вида на състоянието, което то изменя. Събитието е винаги частно само по себе си. Така едно подобно, идентично по своята същност събитие ще създаде относителна и ограничена промяна, когато се приложи към А, и абсолютна и неограничена, когато се приложи към Б (като се има предвид, че в последния случай, създавайки [ ], то установява независимо от нашето желание ново състояние за всички елементи). Събитието, дори и частично, води до частични последици при А, но до общи при Б, като въпросът е да знаем върху какъв вид първоначално състояние се наслагва то. Същото частно (или, още по-добре казано, частично) събитие води до последици, които от своя страна могат да бъдат общи или частични, и това зависи единствено от началната точка, върху която въздейства събитието.

Бележка за речта

Езикът е създаден само с оглед на речта, но кое отделя речта от езика, или с други думи, кое позволява в даден момент да се каже, че езикът влиза в действие като реч?

В езика съществуват различни готови (тоест, облечени в езикова форма) понятия като вол, езеро, небе, силен, червен, тъжен, пет, разцепвам, виждам. В кой момент или по силата на коя операция, на коя игра, установила се между тях, на кои условия, тези понятия ще образуват РЕЧТА?

Поредицата от тези думи, колкото и да е богата, никога няма да покаже на даден човешки индивид чрез идеите, които подсказва, че друг човешки индивид иска да му означи нещо, като ги произнася. Какво е необходимо, за да придобием усещането, че някой иска да означи нещо, като използва думите, които са на разположение в езика? Това е същият въпрос като този що е реч и на пръв поглед отговорът е прост: в най-първичната си форма и по начини, които не познаваме, речта се състои в утвърждаване на връзка между две от понятията, облечени в езикова форма, докато преди това езикът само реализира изолирани понятия, които очакват да бъдат свързани помежду си, за да бъде налице означаване на мисъл.

——————————
Бележки:

[1] С това имаме предвид само следното: „сумата на различията, които могат да се получат с помощта на трийсет или четирийсет елемента”. Това, че тези елементи нямат стойност сами по себе си, е аксиома.