“Нека не простираме изводите си по-далеч от това, за което имаме неоспорими доводи” (8.244)

Съвременните научни изследвания в областта на знаците се базират върху два източника: върху Чарлз С. Пърс (1839-1914), основоположник на семиотичното течение и върху Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913), основоположник на семиологичното течение. Ще обясним защо сме предпочели да следваме учението на Пърс пред това на Сосюр. Понякога ще се наложи да повтаряме аргументите си, но някои неща трябва да бъдат казани повече от веднъж. Ще се наложи и да поясняваме неща, които са ясни от само себе си, но все пак е по-добре да бъдат доизяснени.

В началото е необходимо да направим някои предварителни уточнения. Познаваме теорията на Сосюр за знаците единствено от неговия Курс по обща лингвистика[1], издаден след смъртта му и съставен от записките на студентите по време на неговите лекции. Въпреки, че част от текстовете на Пърс за знака също са публикувани след смъртта му и че не знаем със сигурност какво той би запазил или отхвърлил, безспорно е, че авторът на всички текстове в Collected Papers[2] е Пърс.

Като пионер в много области, до края на живота си Пърс не престава да работи върху теорията си за знаците, дори и когато други теми привличат вниманието му. Първоначалния вариант на теорията си той представя през 1867 – 1868 г., след което през 1877 – 1878 г. разработва “прагматическата” й страна, между 1880 и 1885 г. я поставя върху основите на логиката и я развива в тази нова насока от 1894 до смъртта си. Сосюр засяга темата за теорията на знака едва във втория си курс по обща лингвистика през 1908-1909 г., въпреки че, според твърденията на Адриан Навил[3], той е имал свои виждания по този въпрос преди 1901 г. Безспорен факт е, че семиотиката на Пърс предхожда семиологията на Сосюр.

Сосюр се увлича много повече по изучаването на езиците, отколкото по изграждането на теории за езика. Неговата лингвистика се основава преди всичко върху езиковия анализ, а семиотиката идва на по-късен етап като обща теория за езиковите знаци. Лингвистиката не ангажира цялото му внимание, защото по същото време (1909 – 1911 г.) той се занимава с разгадаването и анализа на сатурновия стих и посвещава на тези си проучвания много повече време, отколкото на лекциите си по обща лингвистика. След смъртта му, сред записките му не е намерено нищо или почти нищо, отнасящо се до лингвистиката или семиотиката, но пък за сметка на това е оставил сто и петдесет тетрадки с бележки и материали, засягащи сатурновия стих.[4]

Първият проблем (ще ограничим следващите си забележки само до него), стоящ пред читателя на Пърс или Сосюр е свързан с контекста, в който са възникнали и са се развили семиотиката на Пърс и семиологията на Сосюр. Жорж Мунен определя Сосюр като “човек на своето време”[5]. Това означава, че теорията на Сосюр се вписва в контекста на асоциативната психология от онова време и на зараждащата се в края на века социология на Дюркем. Впрочем, както отбелязва Мунен, ако се приеме, че “езиковият знак свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ” (Сосюр, Курс, с. 96 цит. по бълг. изд.), това означава езиковите факти да произтичат от “приетите за даденост” мисловни факти, за които лингвистът “вероятно знае много по-малко, отколкото за речевата дейност”[6].

Според Сосюр, езиковият факт не е нищо друго освен “психологическа същност” (96). От друга страна, Сосюр заема от социологията на Дюркхайм идеята, че “речевата дейност е социален факт” (41), без може би да забележи, че си противоречи с твърдението, че езикът е изграден от “асоциациите, скрепени от колективното съгласие” (47), тъй като тези асоциации неизбежно минават през отделния индивид, или казано по друг начин, са извън него. Разбира сe, Сосюр се опитва да се измъкне от това противоречие, като разграничава езика от речта, т.е. както казва той самият “социалното от индивидуалното” (46). Дали това обаче, не е ловък опит да заобиколи проблема с риск да усложни системата, без да се измъква напълно от противоречието, коренящо се в невъзможното съчетание на психологизма и социологизма?

Пърс, който е съвременник на Фердинанд дьо Сосюр e с доста напредничави възгледи за своето време. Той отрича психологизма, което, както ще видим по-нататък, му позволява да възприеме по-адекватна позиция по отношение на социологията. Пърс е постоянен и последователен в антипсихологизма си. Това ясно личи от статиите му от 1868 г. и от писмата, които пише до Лейди Уелби към края на живота си[7]. “Да се даде теоретично обяснение на изречението, пише той през 1902 г., означава да се обясни нещо непонятно по своята същност, отнасящо се до психическо действие, което е най-неясното от всички възможни явления и факти” (като бележка към 2.309). В една от статиите му от 1868 г. има твърдение, което се доближава максимално до една от най-дръзките тези на Мишел Фуко: “Така, както твърдим, че едно тяло е в движение, а не че движението е в тялото, би трябвало да кажем, че ние сме в мисълта, а не че мислите са в нас” (5.290). В писмо до Лейди Уелби от 1904 г. Пърс пише: “Избягвам да се позовавам на психологията, която няма нищо общо с идеоскопията”[8]. Идеоскопията, която Пърс често нарича феноменология, а още по-често фанероскопия, е същинският контекст на неговата семиотика. Той смята за необходимо да уточни, че определението за “идея”, или за “феномен” или “фанерон” не бива да се смесва с това на английските философи, които са придали на това понятие “психологическа конотация, която се старая да изключа” (1.285). Идеята е “всичко, което присъства в разума, независимо от начина или от смисъла, и което съответства или не на нещо реално или не” (1.284). По думите на Пърс, фанероскопията “старателно избягва всякакви спекулации, отнасящи се до възможната връзка между нейните категории с физиологични, мозъчни или други факти” (1.287). Това не означава, че тези категории не могат да имат психически произход. Те имат психически произход (1.374), но този им произход не засяга логическата им същност. По същия начин, психическият произход на числата (т.е. фактът, че са възприети и обмислени от “разум”) не засяга математическата им природа. Има логици, които опират логиката върху резултатите на психологията: те смесват “психическите истини с психологическите истини” (5.485).

Няма да е коректно, ако упрекнем Пърс, че е привърженик на бихевиоризма, защото въпреки че по един или друг начин е защитавал тази теория, тя не е в основата на неговата теория за знаците. Дали обаче Пърс е бил бихевиорист? Исторически погледнато, бихевиоризмът като теория, се появява след като Пърс вече е написал “бихевиористките” си текстове, някои от които са публикувани в изданието “Ревю филозофик” (Revue philosophique) през 1878 и 1879 г. Когато Пърс ги е писал, Уотсън все още не е бил роден. След това уточнение, ще е вярно ако кажем, че принципът на прагматизма има своята роля в семиотиката на Пърс, тъй като той е използван, за да се намери отговор на въпроса, който картезианският анализ оставя висящ, давайки оценка за значението на идеята според яснотата и отчетливостта. Пърс си задава въпроса “Какво е ясна идея?” и отговаря: “Да преценим практическите въздействия, които смятаме, че може да предизвика обектът на нашето схващане. Схващането на всички тези въздействия, означава цялостно, пълно концептуализиране на обекта” (5.402)[9]. Ако две идеи се с еднакви следствия, извършват идентично действие или водят до едни и същи последици, то те всъщност са една и съща идея; ако една и съща идея има различни следствия или последици, то тя е съставена от две или повече идеи в зависимост от съответните случаи. Пърс заменя картезианска интуиция с научното експериментиране във всичките значения на думата “експериментиране”, включително и експериментирането в лабораторни условия, каквото е “мисловното” експериментиране на математическата физика, която между другото също прибягва до опити за доказване на дадена хипотеза или идея. Предпочитайки експерименталния метод пред интуитивния, Пърс избира действието и отхвърля интроспективната психология за състоянията на съзнанието, не за да се насочи към някое друго течение в психологията, пък било то и бихевиоризъм. Какво е знакът?, пита Пърс. На първо място знакът е това, което върши, а това, което върши е означаване, или, иначе казано, знакът е правилото за действие.[10]

Антипсихологизмът на Пърс е косвената причина за неговия социологизъм, който е свързан със семиотиката, подобно на връзката на прагматизма му с критиката на Декарт. Теорията на Пърс може да се определи като социална, защото тя не е психологическа и отхвърля субекта на дискурса. Да поясним. Пърс винаги е защитавал социалната природа на знака. За разлика от Сосюр, който противопоставя езика и речта, Пърс просто премахва субекта на дискурса. Говорещият, разбира се, е “Аз”, но това, което казва не е и не може да бъде “субективно”: “Аз-ът” е място, където знаците се срещат и колкото и да е странно, място в което се събират интерпретантите и това място не е изолирано, а напротив – то е място на ситуация, а всяка ситуация е социална.

В противовес на теорията за знака на Сосюр, теорията на Пърс е множествена и ангажирана (със или без политическо значение в зависимост от това дали се прилага в политически контекст). Схващането за множественост и ангажираност на знака произтича, според семиотиката на Пърс, от самата природа на знака.

Знакът е триадично отношение. Третичността на знака при Пърс има двоен произход: тя се основава на математиката и на философията на Кант. Математическо начало: “Невъзможно е да се образува автентична тройка, без във нея да се включи нещо, чието естество е различно от това на отделната единица и на двойката”. Така например “фактът, че А подарява на В подаръка С, представлява тройно отношение и като такава то не може да бъде сведено до комбинация от двойни отношения. В действителност, самата идея за комбинация предполага третичност, защото комбинацията е нещо, което е такова каквото е, заради отделните елементи или участници, които поставя в отношение. Можем да се абстрахираме от този начин на разсъждаване и да приемем, че А дава С на В, без наличието на двойни отношения между А и В, В и С и А. А може на направи от В богат човек, В може да получи С и А може да се раздели със С, без задължително А да подарява С на В. От това следва, че тези три двойни отношения трябва не само да съществуват паралелно едно на друго, но и да се сливат в един единствен факт. Виждаме следователно, че триадата е неделима на диади” (1.363). Начало от философията на Кант: през 1867 г. Пърс предлага нов списък от категории, заявявайки, че целта му е да “обедини в едно различните сетивни възприятия”, което не би билo възможно без обособяването и въвеждането на категории (1.545). За Пърс обаче, подобен синтез не може да бъде постигнат в рамките на интуицията, както прави Кант, поради факта, че Пърс е отрекъл интуицията и психологизма във всичките му форми, както личи от антикартезианските му статии от 1868 г. За Пърс “единицата, до която способността за разбиране свежда възприятията, е пропозиционалната единица” (1.548). Впрочем, логиката на отношенията позволява в пропозицията да бъдат разграничени: първична пропозиционална функция или иначе казано, отношение, чиито свързващи обекти или термини не са посочени (- обича -), проста вторичнапропозиция, която показва, че съществува връзка между някакви обекти и термини, наричани от Пърс индекси (Езекил обича Хулда, изразено като Rij) и сложна третична пропозиция, изграждаща отношението (свързващо, разделящо, предполагащо или друга) между пропозициите. Оттук произлизат и трите логико-фанероскопични категории: първичността, категория на качеството, свързана с областта на възможностите; вторичността, категория на съществуването, на действието, осъществено в неговата единствена неповторимост, тук и сега; третичността, категория на свързващата мисъл, отнасяща се към областта на средствата. Знакът бива първичен когато насочва, препраща към самия себе си, вторичен когато насочва директно, hic et nunc към съответния му обект и третичен, когато насочва към интерпретанта му. (Знакът, взет сам по себе си, както и неговите обект и интерпретант, са знаци сами по себе си и в качеството им на такива се намират в триадична връзка с тях самите, с техния предмет и интерпретант.) Названието интерпретант произтича от това, че този знак изпълнява ролята на преводач. Така например, “ако потърсим в един френско-английски речник думата “homme” (мъж), ще видим, че срещу думата “homme” стои думата “man”, която представя homme като дума, съответстваща на същото същество на два крака, което и самата дума man изразява” (1.553). Пърс обяснява, че въвеждането на интерпретант се налага, единствено поради факта, че получаваме множество впечатления. Ако у нас оставаше едно единствено впечатление, то “концепцията за позоваване на някакъв интерпретант” нямаше да е необходима, поради липсата на множество, което трябва да се доведе до единство (1.554).

Безспорен е фактът, че теорията на Сосюр е диадична. Всичките анализи на Сосюр са дихотомични: означаващо/означаемо, език/реч, синхрония/диахрония, и т.н. Трябва ли да търсим в това доказателство за “дихотомичен нрав” на Сосюр, както предлага Марсел Коен? В такъв случай би трябвало да говорим за “трихотомичен нрав” у Пърс. Това означава да твърдим че, както отбелязва Марсел Коен, този дихотомизъм е “абсолютно ненужен при изучаването на лингвистиката”[11]. Всъщност, семиологията на Сосюр е дуалистична, тъй като тя се основава върху теорията за асоциациите, подобно на цялата западна философия от Платон насам, като тук можем да включим и картезианството, намерило своето продължение в теорията за асоциациите. Докато за Пърс семиотиката е другото название на логиката: “почти безусловната и формална доктрина за знаците” (2.227), за Сосюр семиотиката “би била съставна част на социалната психология, а оттам — и на общата психология” (Курс, 48). За да избегнем недоразумението, трябва да уточним, че тук става въпрос за това какво място заема теорията за знаците сред останалите “науки”. Когато споменахме, че теорията за категориите обяснява теорията на Пърс за знаците, имахме предвид нещо съвсем друго, а именно отправни система или обяснителен контекст. Въпреки че за Сосюр психологията е отправно място или точка за семиологията, можем лесно да разграничим семиологията, като психологическа наука от психологическата философия, характерна за теорията за асоциациите, с която си служи Сосюр, за да изрази теорията си за знаците. Фактът, че тази философия присъства мълчаливо, не променя нищо, освен може би това, че след като си дава сметка, че за да формулира теорията си за знаците, е необходимо да разполага с изразни средства, различни от тези на семиологията, Сосюр е принуден да обяви лингвистиката, която принадлежи към областта на семиотиката (“езикът е семиологично явление”, (107) за “общ образец за всяка семиология” (98). За оправдание на Сосюр, трябва да посочим, че от една страна, той напълно осъзнава, че психо-социалният анализ на знака води до “пренебрегване на характерните особености, присъщи само на семиологичните системи изобщо и на езика — в частност” (49) и от друга страна, че “проблемът за езика е преди всичко семиологичен” (ibid.). “ Вероятно, според думите на Мунен, ако беше живял по-дълго Сосюр щеше да изгради и структурира цялата си доктрина, използвайки като отправна точка теорията си за знака”[12]. Тогава може би въпросът за логическата основа на теорията му щеше да бъде поставен по начин, по който да не може да бъде избегнат. Дали Сосюр щеше да се откаже от диадичната логика? Дали щеше да въведе трета величина в теорията си за знака, подобно на съвременника ни Барт? (“Означаването, пише Барт, такова каквото се възприема от епохата на стоицизма насам, е съставено от три компонента: означаващо, означаемо, референт”[13]). Не се наемаме с предположения какво е можело да се случи. Със сигурност обаче можем да твърдим, че триадичната теория за знака е носител на множествена и ангажирана семиотика, която Роланд Барт не би оспорил и чийто първообраз и модел се гради върху елементи, зададени от Пърс, и до който Юлия Кръстева изглежда прибягва самоволно[14].

Един и същи знак принадлежи към различни категории, видове знаци и класове от знаци в зависимост от това дали е разглеждан спрямо него самия като първичен, спрямо неговия обект като вторичен и спрямо неговия интерпретант като третичен. Спрямо него самия, той е това което е, независимо от неговите обект и интерпретант. Като първичен обаче ще бъде разглеждан като възможност за знак, т.е. като квализнак; като вторичен той е действителен знак (белег, конкретен отпечатък): синзнак, а като третичен ще се разглежда като кодиран знак или по-точно казано като първообразен знак: легизнак. Знакът може да прилича на, да посочва или да замества обекта, който означава. В този случай той е респективно икона, индекс и/или символ. Спрямо интерпретанта си, знакът може да бъде просто възприет или представен (рема), изказан (дицизнак) или пък изтълкуван посредством инференцията, във всички значения на тази дума (аргумент). Така, ако заимстваме един пример от Пърс, следата, оставена от стъпките на Петкан спрямо нея самата е квализнак, знак за някакво качество (каквото е, и независимо от факта, че е оставена в пясъка). Тя е и синзнак, тъй като е единствената такава следа там, на това точно определено място, на острова на Робинзон, но не може да бъде легизнак, защото легизнакът е знак за закон и следователно притежава общ характер, какъвто липсва на отпечатъка от стъпката на Петкан. Този отпечатък би могъл да бъде легизнак в един различен контекст, ако, подобно на пръстовите отпечатъци, служи за разпознаване на Петкан и различаването му от другите обитатели на острова, в случай че там има такива. Спрямо своя предмет, стъпката на Петкан е идеален пример за икона, макар и обърната, подобно на образа на всеки, който се оглежда в огледало. В същото време обаче, тя е и индекс, индикация за присъствие на острова и то не на каквото и да е присъствие, а на присъствието на човешко същество, чиято форма на стъпалото е “символ” за интерпретиращия, който съдейки по начина, по който формата е представена и по това, какво посочва, стига до заключението, че някъде на острова има човек.

От примера по-горе можем да обобщим, че семиотиката на Пърс е едновременно семиотика на представянето, на комуникацията и на значението. Знакът като такъв има собствено съществуване, едно не-знаково съществуване така да се каже, също както посланикът, освен, че е представител на държавата си, е и това, което е спрямо него самия. Той има своя лична житейска история, която го отличава от предшественика му и от ролята му в момента, когато връчва акредитивните си писма. Думите “роля” и “в момента, когато” дават много точна представа за другите две нива на знака, на един и същи знак. “Роля” насочва към значението, което е правило за интерпретация в система, изградена от интерпретиращи знаци. Връчването на акредитивните писма е вид игра, която следва свои правила и значението на жестовете е общо за всички: то важи за всеки посланик и за всяко връчване на акредитивни писма. Думите “в момента, когато” показват, че играта протича точно в този момент: в момента се осъществява комуникация, състояща се в представяне на акредитивни писма.

Следователно комуникацията представлява конкретен индивидуален акт, събитие от и в историята. Значението е правило за действие: то определя смисъла на всеки акт от един и същи тип в система от дадени знаци. (Разбира се, представянето, комяникацията и значението могат да бъдат възприети съответно като първични, вторични и третични). Тази система обхваща само символи, но те от своя страна не насочват единствено към символи; те насочват и към знаци (характерни), които могат да бъдат индекси (екзистенциални) на обекти. Тук става въпрос за обекти във всичките значения на това понятие: възможен, екзистенциален или общ. Превземането на Бастилията е символ в системата от значения на френската история. То насочва към някаква идея за свобода, за отричане и отхвърляне на деспотизма. Но документите, достигнали до нас (въпреки, че сградата на Бастилията е била разрушена), представени от нашето въображение и образно мислене, са индекси за едно състояние на Франция, което историята описва и което се интерпретира посредством системи от символи. Нека не се заблуждаваме обаче, обвързаността на действието не се ограничава само до определено действие, тъй като няма действие без правило за действие, което едновременно съставлява и придава смисъла на действието. Обвързаността е винаги социалната, пресечна точка на трите разклонения на знака.

Трябва ли да се избира между Пърс и Сосюр? Въпросът може би трябва да бъде зададен по друг начин. Може ли да се изгради модел въз основа на опита? Или пък, дали може да се прави анализ на опита, през призмата на даден модел, чиито принципи и аксиоми отхвърлят всякаква случайност за сметка на пълната обоснованост на решението? С други думи, как трябва да се избира? Като се има предвид, че моделът е автономен и не позволява външна намеса, ще е безсмислено да говорим (и да съдим) за семиотиката на Пърс, използвайки терминологията на Сосюр и съответно за семиологията на Сосюр, посредством терминологията на Пърс. В крайна сметка, потвърждението за тяхната правота идва от логическата издържаност на модела, който представят и от възможностите за анализ, които този модел позволява. Човек не може да избира без да се обвързва с избора си.

Превод от френски:
Рени Йотова

————————-
Бележки:

[1] Saussure, Cours de linguistique générale, Paris et Lausanne, Payot, 1916. Ползваме изданието от 1968 г. (Всичките цитати, както и посочените в скоби страници, са по българското издание на Фердинанд дьо Сосюр. Курс по обща лингвистика, превод Живко Бояджиев и Петя Асенова, изд. Наука и изкуство, София, 1992. Бел. ред.)

[2] Charles S. Peirce. Collected Papers, в осем тома, Cambridge, Mass. Harvard University Press, 1931–1935, 1958. Обяснителните ни бележки препращат към съответния том (първата цифра) и към съответния параграф в този том (втората цифра).

[3] Naville, Nouvelle classification des sciences, Женева, 1901.

[4] Справка по тази тема: Robert Godel, Les Sources manuscrites du cours de linguistique générale de Ferdinand de Saussure, Genève, Droz et Paris, Minard, 1957; и трудовете на Жан Старобински за Анаграмите на Сосюр, Mercure de France, 1964 и To Honor Roman Jacobson, La Haye, Mouton,1967.

[5] Mounin, Saussure, Paris, Seghers, 1968, р. 21.

[6] Ibid., стр. 25.

[7] Charles S. Peirce. Letters to Lady Welby, New Haven, Connecticut, Whitlock’s Inc., 1953.

[8]Charles S. Peirce’s Letters to Lady Welby, op.cit., р. 7.

[9] Revue philosophique, януари 1879, стр. 48.

[10] Cf. Justus Buchler, Charles Peirce’s Empiricism, London, Kegan Paul, 1939, р. 114-115.

[11]Marcel Cohen, Linguistique et idéalisme, в Recherches internationales à la lumière du marxisme, 1958, цитиран от Мунен, цит. съч., стр. 38.

[12] Мунен, цит. съч., стр. 50.

[13] Barthes par lui-même, Ed. Du Seuil, Paris 1975, р. 169.

[14] Tel Quel, Théorie d’Ensemble, Ed. Du Seuil, Paris 1968, р. 81.