Въпреки, че между контекста на семиологията на Сосюр и този на семиотиката на Пърс има основни различия, изглежда не е невъзможно, дори в някои случаи е сравнително лесно, да се открият някои основни понятия в семиологията на Сосюр, залегнали и в семиотиката на Пърс. Това не означава, че тези понятия могат да се отъждествяват едни с други. Точно обратното, контекстуалното им значение по принцип не допуска каквото и да е уподобяване едно на друго. В този смисъл, нашата цел не е да ги смесваме, след като веднъж сме ги противопоставили, а да използваме понятията на Сосюр, допускай че те са достатъчно добре разбрани, за да разберем понятията на Пърс. Фактът, че системата на Пърс ни служи за сравнение, е продиктуван от нейния триадичен характер, позволяващ въвеждането на различни нюанси при анализа на знака, нюанси, които Сосюр може би понякога е забелязвал и осъзнавал, но които не е могъл да изрази поради диадичната същност на неговата система.

I. ПРИНЦИПИ В ТЕОРИЯТА ЗА ЗНАЦИТЕ

Като начало, при Сосюр можем да открием два от принципите, характерни за семиотиката на Пърс.
Първи принцип. Няма мисъл без знаци: “без помощта на знаците не бихме могли да различим ясно и определено две понятия едно от друго” (Курс по обща лингвистика, 141).

Втори принцип. В идеята на Сосюр за различието прозира принципът на прагматизма. Знакът има собствено съществуване, защото той не съответства на друг знак (144): “в езика няма нищо друго освен различия” (150). Въпреки че “ в езика всичко е негативно, е вярно само за означаемото и означаващото, взети поотделно:щом разглеждаме знака в неговата цялост, се оказваме пред нещо своего рода позитивно” (151), пораждащо система от стойности, която “изгражда действителната връзка между звуковите и психичните елементи, съчетаващи се във всеки знак” (166). “В езика като във всяка семиологична система това, което отличава даден знак, е всичко, което го образува. Именно различието създава свойството, то създава и стойността, и единицата.” (152). Това личи от някои диахронни факти. “Когато два елемента се смесят поради звукова промяна (например décrépit = decrepitus и décépi от criptus, понятията клонят също към смесване, стига само да се поддават на това. Дали един елемент се диференцира (например chaise ‘стол’ и chaire ‘катедра’? Неминуемо различието, което се заражда, клони да стане значимо” (151).

Пърс твърди същото, но го изразява по различен начин. “И най-лекият нюанс в значението води до обособяване на различие в практическото използване на знака” (5.400). Пърс си задава въпроса как “да бъдат избегнати заблудите на езика” (8.33) като тези, при които “едно просто граматическо различие между две думи води до различие в идеите, които изразяват” (5.399). Според него “няма по-добро правило” от следното: “Изпълняват ли нещата на практика една и съща функция? Тогава да ги означим с една и съща дума. Не изпълняват ли една и съща функция? Тогава нека ги разграничим едно от друго” (8.33). Пърс нарича този подход принцип или максима на прагматизма.

II. АНАЛИЗ НА ЗНАКА

1. Анализ на Пърс.

За начало нека напомним, че семиотичният анализ на Пърс се извършва на три етапа и разграничава три различни нива на отношения: 1° по отношение на репрезентамена: знакът е анализиран като такъв, какъвто е спрямо самия себе си; 2° спрямо обекта му; 3° спрямо интерпретиращ знак, или иначе казано, спрямо знака или полето от знаци, с което читателят или слушателят свързват репрезентамена, така че този репрезентамен да ги насочи към някакъв обект. Третият етап или ниво 3 предполага ретросемиотично 2 и 1; вторият етап или ниво 2 предполага съществуването на 1.

Таблицата по-долу илюстрира разграничените, посредством анализа на Пърс, девет типа подзнаци.

	1	2	3
(Р) 1 …………………	Квализнак	Синзнак	Легизнак
(О) 2 ………………..	Икона	Индекс	Символ
(И) 3 ………………..	Рема	Дицизнак	Аргумент

ТАБЛИЦА 2. – Деветте типа подзнаци

2. Знакът.

А. Линеарност на знака и семиоза

Според Сосюр, “езиковият знак свързва ….. понятие и акустичен образ” (96), означаемо и означаващо (99). Знакът е “двустранна психична същност” (99). Пърс говори за семиозис, за реално съществуващо, в смисъл на действащо, отношение на знака. “Под семиозис разбирам …. действие или въздействие, което е или изисква съвместното участие на три действащи елемента, а именно на знака, на неговия обект и на неговия интерпретант, като това три-реционно въздействие не може да се сведе до взаимодействия на двойки” (5.484). И в единия и в другия случай знакът е непрекъснат, но приликите спират до тук, защото линеарността е времева характеристика и се отнася единствено до “акустичните означаващи” на езиковия знак, а в някои случаи и до “визуалните означаващи (морска сигнализация и т.н.)” (103); семиозисът почива върху логиката и обхваща ad infinitum целия семиотичен процес (2.303). Трябва обаче да отбележим, че Сосюр признава, че “езиковата същност е възможна само чрез асоцииране на означаемото и означаващото” и че “веднага щом изключим един от тези елементи, връзката се губи” (133). Изглежда, тук става въпрос точно за това.

B. Произволност на знака и интерпретант

Произволният знак е немотивиран. Същото важи и за интерпретанта. Интерпретантът не интерпретира свободно: той е преводач, който казва на един език точно същото нещо, което е казано на друг език. Сосюр пише: Произволният знак “не трябва да създава представата, че означаващото зависи от свободния избор на говорещия (ще видим по-нататък, че не е във властта на индивида да измени каквото и да било в даден знак, вече установен всред една езикова група)” (98-99). “Колективът е необходим за установяването на стойности, чийто единствен смисъл на съществуване е в навика[1] и в общото съгласие[2]; отделният индивид е неспособен да фиксира каквато и да било стойност.” (143).

C. Система на знаците, репертоар, област и поле на знаците.

“Освен това понятието стойност, определено по този начин, ни показва, че разглеждането на даден елемент просто като единение на известен звук с известно понятие е голяма заблуда. Да дефинираме езиковия елемент така, би означавало да го изолираме от системата, чиято съставна част е, да мислим, че може да се започне от елементите и като ги сумираме, да построим системата. Всъщност, обратно, трябва да се тръгне от единното цяло, за да се получат чрез анализ елементите, които то съдържа.” (143). От своя страна, Пърс разграничава три вида знакови системи, в зависимост от това дали знаците се разглеждат спрямо тях самите (репертоар), спрямо техния обект (област) или спрямо интерпретанта им (поле). Ще отбележим, че според Пърс, репертоарът на репрезентамените, областта на обектите и полето на интерпретантите семиотично не могат да бъдат разделяни.

D. Стойност и интерпретант

Сосюр прави разлика между стойност и значение. Дефиницията, която дава на стойността, изхождайки от връзката й със значението, е добър пример, илюстриращ какво представлява интерпретанта.

Репертоар на репрезентамените	Област на обектите	Поле на интерпретантите
Mouton /овен/ ……………….. Sheep	Жив	Всяко значение различно от
Mouton /овнешко/ …………. Mutton	Месо (овнешки бут)	Храна

ТАБЛИЦА 3. – Стойност и интерпретант

Значението е обратното на слуховия образ, наречен означаващо (144).

Стойността на дадена дума не се ограничава само до възможността тя да бъде “разменена” срещу някаква идея или друга дума. Стойността произтича от това, че тя е част от някаква система, или по-точно казано, че принадлежи към полето на интерпретантите. “Нейното съдържание може наистина да се определи само като прибегнем до това, което съществува извън нея”; “стойността на всеки термин се определя от това, което го обгражда” (145). Така например думите mouton и sheep имат еднакво значение, но различна стойност (146). Причината е, че в репертоара на английския език съществуват две думи, които означават овен: sheep и mutton, докато френският език разполага само с една. На английски, значението на тази дума ще се определи от репертоара на знаците, докато на френски това ще стане чрез полето на интерпретантите.

Както ще видим по-нататък, Сосюр изключва областта на обектите.

Подобен е и примерът с френската дума “louer”, за която репертоарите на английския и немския език разполагат с два знака (mieten и vermieten; to rent и to let) и която трябва да се разбира по два различни начина: “наемам” и “давам под наем”. На френски различното значение на “louer” ще се определи посредством полето на интерпретантите или, иначе казано чрез контекста (вж. 147).

Такива уточнения могат да се правят и за някои от граматическите същности. Така например стойността на множественото число на френски не се припокрива с тази на множественото число на санскрит, където има форма за множество от два елемента и форма за множество, състоящо се от повече от два елемента (147).

Връзката означаващо-означаемо “символизира значението”, но “е ясно, че в това понятие няма нищо изначално, че то е самата стойност, определена чрез своите отношения с други подобни стойности, и чи биз тях значението не бисъществувало” (147). Следователно не съществува значение ако няма интерпретант.

3. Трите трихотомии на знака

А. Трихотомия на репрезентамена

а) Означаващо, квализнак и синзнак.

Споменахме, че за Сосюр, “лингвистичният знак свързва ….. понятие и акустичен образ” (96), означаемо и означаващо (97). Впрочем, акустичният образ не е “материалният звук – нещо чисто физическо, а психичният отпечатък на този звук, представата, която получаваме за него чрез нашите сетива” (96). Акустичният образ ще бъде следователно квализнак (психически), чийто материален звук ще бъде синизнакът. По-нататък ще се убедим, че при такъв особен знак, какъвто е езиковият, е възможно даден акустичен образ (който е типичен синзнак) да бъде разглеждан като реплика на легизнак.

b) Произволен знак и легизнак.

Сосюр дава определение за произволния знак, когато си задава въпроса дали определени начини на изразяване, като пантомимата например, са от областта на семиологията.: “В действителност всеки начин на изразяване, приет в дадено общество, почива по принцип върху един колективен навик или, което е все същото – върху договореността. Знаците за учтивост например, притежаващи често някаква естествена изразителност… не са по-малко определени от правило; именно това правило ни задължава да ги употребяваме, а не вътрешно присъщата им стойност.” (98). Следователно знакът, взет в неговата цялост (означаващо-означаемо) е легизнак, “закон, представен от знак” (2.246).

c) Реплика.

“Знаците, от които е съставлен езика не са абстракции, а реални обекти” (132). “Езиковите знаци, макар и психични по същност, не са абстракции; асоциациите, сскрепени от колективното съгласие, и чиятосъвкупност съставя езика, са реалности, които се намират в мозъка. Освен това, знаците на езика са, така да се каже, осезаеми” (47).
Знаците не са абстракции. Сосюр има предвид, както вече споменахме, че означаващото е нищо без означаемото и обратно. Пърс също подчертава, че взети поотделно, репрезентаменът, обектът или интерпретантът не могат да бъдат разглеждани като знаци. Знакът е резултат от връзката помежду им.

Това, което е конкретно и осезаемо обаче, не е самият езиков знак, а неговата реплика. Поради тази причина, Сосюр, а също и Пърс, разграничават легизнака от репликата (едно различие по-малко в терминологиите на двамата). “Впрочем невъзможно е звукът, материален елемент, да принадлежиот сачо себе си към езика … Всички договорни стойности се характеризират с това, че не се смесват със сетивния елемент, който им служи за опораа. Така не е металът, който определа стойността на една монета” (149). Езиковото означаващо e “безплътно”, “легизнак”, ако използваме терминологията на Пърс.

Сосюр дава следния пример, “така във френски всеобщата употреба на мъжечно r не пречи на много хора да го произнасят с трептене на езиковия връх. Оттова езикът съвсем не е засегнат – той търси само различието и не изисква, както бихме могли да си помислим, звукът да има неизменяемо качество.” (149). Аналогичен е и примерът със системите за графично изписване. При условие, че не го обърка с l или d, човек може да напише по много начини репликите на знака t (165). “Напълно безразлично е по какъв начин ще се произведе знакът, тъй като това не засяга системата … дали пиша буквите бели или черни, вдлъбнати или изпъкнали, с перо или с длето – това не се отразява на тяхното значение.” (150).

B. Трихотомия на предмета

Като диадична, семиологията на Сосюр твърди, че езиковият знак не свързва “предмет и название”, а свързва “понятие и акустичен образ” (96), като понятието изпълнява ролята на интерпретант[3]. Тук обаче Сосюр се сблъсква с индекса и символа от теорията на Пърс.

а) Различие и индекс.

“Стойността на буквите е чисто негативна и диференциална; така едно и също лице може да пише t с вариантите:

Единствено същественото е, че този знак не се смесва в почерка му със знаците за l, d и т.н.” (150).
Нека приемем това твърдение. Пърс не би го отрекъл, но материалната “основа” може да бъде индекс за друга система от знаци, за една графологична система например. Сосюр не разглежда като индекси различните начини за изписване на t по две причини: първата, вече спомената причина е, че знакът не свързва дума и нещо; втората е, че знакът, който Сосюр описва еезиков.

b) Символ и естество

Поради същите тези причини, ако беше използван от Сосюр, символът не би имал друго название освен легизнак. Използвайки обаче думите със смисъла, който имат в говоримия език, Сосюр не е могъл да употреби думата “символ” в смисъл на езиков знак, защото “за символа е характерно, че той никога не е напълно произволен, не е празен – има остатък от естествена връзка между означаващото и означаемото.” (98). Везните могат да бъдат символ на правосъдието, но не и колесницата. От това следва, че при Сосюр “символ” значи “естествен”. Ето защо звукоподражателните думи (автентични или не) и възклицанията не са символи в прекия смисъл на думата (101-102).

C. Трихотомия на интерпретанта

Сосюр изглежда ограничава интерпретанта единствено до означаемото, следователно до ремата. Само че, противопоставянето между синтагматичните и асоциативните връзки би могло да го накара да разграничи пропозицията (дицизнак) от понятието и аргумента. Сосюр не го прави. “Една доста разпространена теория претендира, че единствените конкретни единици са фразите – ние говорим само с фрази и едва след това извличаме от тях думите. Но най-напред до каква степен фразата принадлежи на езика? Ако тя се отнася към речта, не би могла да мине за езикова единица. Да допуснем обаче, че тази трудност е отстранена. Ако си представим съвкупността от фрази, поддаващи се на произнасяне, най-характерната им черта е съвсем да не си приличат една на друга… При фразите господства именно разнообразието и ако потърсим какво ги обединява в това разнообразие, намираме, без да сме го търсили, че това е думата с нейните граматични особености, и изпадаме в същите трудности.” (136).

Накрая, за да обобщим казаното дотук, ще представим в таблицата по-долу, на точното им място, семиотичните термини на Пърс и семиологичните термини на Сосюр, които биха могли да се считат за еквивалентни. Празните полета означават, че анализът на Сосюр не позволява – или, че Сосюр не е счел за необходимо – да направи съответните разграничения.

ТАБЛИЦА 4. – Класификация на понятията на Сосюр чрез понятията на Пърс

	1	2	3
Р	Психичен отпечатък на звука	Материален звук (средство) *	Знак в най-общ смисъл (колективен навик, договореност, установена с правило) *
П		**	***
И Немотивиран знак Стойност (условна)	Понятие (дума)

* “Всички договорни стойности имат тази особеност, че не могат да бъдат объркани с осезаемия елемент, който им служи като основа” (150). Спрямо 1, 2 е синзнак; спрямо 3 е реплика.

** Материалната основа може да изпълнява ролята на индекс, но в този случай Сосюр не я смята за знак, защото не е езикова.

*** За Сосюр “символ” означава “естествен”.

Превод от френски език:
Рени Йотова

—————————–
Бележки:

[1] В смисъл на прагматика, а не на практика, като се има предвид, че общността създава и налага правилата за нея.

[2] Общност на ползвателите (Пърс ги нарича търсещи).

[3] Д. Грийнли защитава същата теза, Peirce’s Concept of Sign, Mouton, 1973, която не е нищо друго освен сосюров прочит на Пърс.